Касиерката -4

„Кажи, ми какво да направя и ще го направя?” - пишеше в писмото Елка.

„Ти знаеш какво да направиш. Аз нищо не мога да ти кажа.”

Тези думи, част от писмото, непрекъснато шумоляха в нейната глава. Какво точно искаше да каже той с тях? Да не би да се е досетил за намеренията ѝ? Не, той най-последен трябва да се сети за тях. И защо ще взима пари от втори лихвар? Не помогнаха нито заема, нито уверенията ѝ, че всичко ще се оправи. Нямаше да се видят скоро. Пишеше, че се е наложило да вземе пари от втори лихвар защото, успял да уреди за баща си  друга по-добра болница. Чувстваше само, че Кирил няма сили. Че болестта и бедността са надвиснала над мизерния им живот, като вампири и смучат последните им капки кръв.  Тя реши, че той се отдалечава от нея. Вече не говореше за общо бъдеще, сякаш нещо го беше смазало и това я изплаши още повече. Или просто я отпращаше, за да не попадне и тя в клопката на самосъжалението. 

  Осемте часа на касата, вече не минаваха така инертно и методично, както когато съвестта ѝ не беше обременена да прогнозира и подготвя план. Обичайните до онзи момент дреболии, които преди това вършеше с лекота, изведнъж започнаха да ѝ стават непоносими. На моменти вкъщи си изпускаше нервите, плачеше от безсилие. Понякога не издържаше на мъмренията на майка си, че си пропилява живота заробена в грижи, а през вечер майка ѝ падаше от количката, опитвайки се сама да се добере до тоалетната. Глухо топуркане през нощта и Елка скачаше от леглото. Тялото на нейната малка, трудноподвижно и тромаво, вече цялото покрито със синини, от многобройни падания,  лежеше на студените плочки, но непримиримият дух се блъскаше в нейните очи, без да ѝ позволява да се показва безпомощна пред дъщеря си. Беше изпитание за Елка да се държи с майка си така, както тя изискваше от нея. Да не пада духом, да не проявява слабост, дори ако видеше майка си в най-унизително състояние и да върши всичко така, сякаш извършва най-обикновена медицинска процедура на някой съвсем чужд човек. Единственото развлечение на Елкината майка беше решаването на кръстословици и задачи. Напоследък караше дъщеря си да ѝ намира учебници по висша математика. Решаваше задачите на амбалажна хартия,  въодушевяваше се от някоя по-трудна задача, трупаше изписаните сложни задачи, върху безпомощното си тяло, а когато Елка се върнеше от работа и я смъмреше нежно, с какво се е завила, тя се шегуваше, че е дошло време да топли тялото си с триумфа на ума. 

На работа Елка търсеше знаци вече с известна мнителност, дори в обикновените разговори и погледи на колежките си. Дали те дори за миг биха заподозрели намеренията й? После тайно ги наблюдаваше, докато всяка от тях, като че ли беше потънала в собственото си нещастие. Едната се опитваше да игнорира истинския живот с весели клипчета, а другата го изолираше зад работа. Но и самата Елка беше изчезнала някъде зад бретона си. Всяка една от трите беше погълната от нещо, понякога с часове не говореха, а когато влезеше клиент и се обърнеше към някоя тях, сякаш им трябваше време за да се покатерят обратно в реалността и да отговорят. Това ли беше истинския живот? – питаше се Елка, като старица и дете едновременно. Тогава тя пренавиваше и отиграваше отново и отново малките подробности. Подробности, които в самото начало, тя смяташе за не толкова сложно изпълними. Не беше обмислила добре и критерия за сметките, от които да пренасочва сумите към друга сметка. Ровеше се в досиета на стари депозанти, следеше дали имат скорошни транзакции, уведомления със съобщения, записваше номерата на сметките им с букви, като всяко число съответваше на определена буква. После неволно се заглеждаше в стъклената преграда и изведнъж се стряскаше от собственото си студено изражение на стъклото. „Не ме гледай така. Това не е точно обир – си казваше, за да се успокои. Игра на живот и смърт е. Не е никакъв обир.” От думата обир ръцете ѝ ставаха хладни, по тялото ѝ пропълзяваха тръпки адреналин. В мислите си тя току-що е сторила непоправимото. Светът е на път да се сгромоляса всеки момент. Не! По скоро утре – тя си дава отсрочки, или след броени дни, някой от тези клиенти ще влезе в банката и ще установи липсата. Тогава пред Елкиното лице, този същият излъган клиент изплуваше в цял ръст, питаше и настояваше за разликата във вложените спестявания, докато Елка стоеше кротко зад стъклото, гледаше го безизразно като лице на институция, изтъкана от правила и гаранции, която без съмнение гарантира да пази, та дори и да увеличава с лихва личните спестявания. Ето сега за миг ощетения се съмнява в своите подозрения, защото не иска да повярва в чутото. Липсата е голяма. Мълчи и я гледа с проницателен поглед. Не иска да приеме и предпочита да попита отново да провери и на документ казаното. Дава си няколко секунди, премисляйки кога за последно е теглил от сметката, но не си спомня да го е правил, затова иска извлечения и тогава Елка цялата изтръпнала, се взира в екрана, стараейки се да не се спука от напрежение. Докато се принтират извлеченията, ужасът в очите заплашва да я предаде. Пари я, но тя не му се подчинява, не поглежда към клиента, за да не види той пламналите очи зад стъклото. Нейната ръка не трепва през малкия процеп. Тя знае, какво точно ще се отпечата на хартията. Там ще е лъжата и това я прави безумно смела, дръзка отвътре, способна да убеди и дявол в своята невинност. Старае се да не трепне, но хартията като че ли се вълнува заедно с нея, минава бавно през процепа на стъклото. След разглеждане от другата страна, обаче, бива тикната обратно с ярост, като присъда. Елка се чувства разкрита. Кръглото и пухкаво лице пламва наяве. О, тя не би издържала на безмълвния разпит на този човек! На размахания лист. Би могла да я издаде дори едва доловимата червенина на лицето. А после, смаяните колежки. Погледите им. Въпросите. Разследването. И ленивата Госпожа „Y”, разведряваща се сега с телефона, която в друг случай би го захвърлила и впрегнала всичките си сили, втурвайки се като необяздван кон да изоре и провери всички стари платежни нареждания за година назад, неуморна и упорита, както никога преди това, като през лупа, би открила и посочила измамата на толкова коректната нейна колежка, която уж иначе всички клиенти смятат за надеждна. Но как ще избере, откъде да започне? Подобни дреболии Елка беше разгледала и допускайки вероятни ситуации, реши, че ако се осмели, ще избира клиентите от други клонове на страната. В далечни клонове на банката, чиито лоялни с честни лица служителки, най-категорично биха се опитали да смъкнат всякакви съмнения от банката, докато Елка печели още и още време. Елка смяташе, че и самите служителки не биха повярвали на подобна, засега само идея, нито на бръщолевенията на някои по-разсеяни клиенти, които нито помнеха колко точно пари имат, откога ги имат, нито в кои банки са вложени. Сега тя си спомни една красива дама, преди месец. Беше дошла с твърдението, че няма спомен, дали е закрила депозитът си в евро, или го е вложила в друга банка. Тогава касиерката със заплата равен на един жизнен минимум, се беше смутила от размера на забравената сума. Естествено, Елка заподозря дамата в неискреност. Може ли да се забравят пари, заработени с честен труд, така да лежат някъде, изоставени и забравени? Пари, равни на време, на младост, на мечти, на похабени от болести дни? Затова Елка сметна, че жената си придава някакъв вид аристократична нехайност, присъща на хора, нехващали работа в живота си. И въпреки че, беше срещала какви ли не случаи, чудно беше за касиерката как може някой да не помни, че разполага с толкова много евра, а също и къде точно ги е вложил. Тя отделяше всяко левче, за да направи живота си по-поносим, да го направи малко по-възможен, поне до срещата с Кирил, да го подкрепи с утехата, че утре ще има пари да купи най-малкото хляб, салам и кисело мляко за родителите си, защото мисълта, че някъде има поне едно скрито левче, ѝ носеше частица спокойствие. Не извън мисълта, че парите, ако не здраве, те допринасят за малко надежда, Елка се надяваше да смъкне от плещите на Кирил тежестта на безпомощния син, давайки му надежда. Надежда, способна да забълбука в кръвта и тялото на човек и да го вдигне. Затова за касиерката беше осъдителна подобна небрежност и тя едва успя да спре почудата си, пред признанието на онази дама. Тогава с нетърпение провери и установи, че парите наистина са вложени в банката, но в много по-голям размер от очакваното. Дамата изглеждаше приятно изненадана. Видимо развеселена от позабравеното си богатство, тя се беше пошегувала с Елка за парите, като заяви, че няма да е зле, да мухлясат още малко, докато реши да ги тегли. В такива мисли, напрежението от набиращото сила престъпление, за малко се отдръпваше от касиерката. Взетото не бива да навреди, си казваше. И няма да навреди на подобни хора. Само ще помогне на други, убеждаваше се тя спомняйки си отчаянието в писмата. Съвсем по друг начин ще се почувства той. Не като в този момент, в който не само се срамуваше, че не може да ѝ предложи нищо, но и се чувстваше като просяк, разчитащ на подаяния, извинявайки се, че ще върне взетото. Ясно ѝ беше, че няма да може да го върне, но щом успееше да се справи с плана докрай, скоро двамата щяха да имат приличен живот, далеч от мизерията, далеч от принизяващото ги на лакти ежедневие.

На почивката Елка съвсем забрави да предложи на някоя от колежките си да изпуши с нея една цигара. Преди го правеше, харесваха ѝ ведрите разкази на червенокосата по-възрастна колежка. Смяташе я за принципна жена, погълната изцяло от сметки и документи, вярна на професията си, дори преди тайно се възхищаваше на нейната енергия и ѝ подражаваше. Приятно ѝ беше да е в нейната компанията, а сега сякаш вътрешно се съпротивляваше на напразно хабената енергия. За какво се бъхтеше, понякога и по единайсет часа оставаше в офиса, вършеше работа за трима, а й плащаха за половин. С ужас понякога Елка установяваше, че очите на по-възрастната ѝ колежка, към обяд ставаха като две черни топки за билярд; начервената свежа уста сутрин, до вечерта се изкривяваше и свиваше от цифри и преизчисления, а гърба ѝ превит на две, сякаш някой се беше погрижил да го счупи предварително, така че никога да не посмее да го изправи. Все едно не работеше в светъл, добре отоплен офис, а цял живот бе гонила норма на шевна машина в студен и влажен цех. Защо не можеше да е съвсем другояче, само с едно малко движение на пръста върху клавиатурата, да е на Хаваите, в компанията на палми и хорска радост, а тя беше така съвестна и честна. Изглеждаше така, сякаш не ѝ бе хрумвала дръзката мисъл, че заслужава по-добър живот от този. Дали и тя не заприличваше на нея? Не. Няма да го позволи. Елка вече не можеше да се радва на компанията на нейната колежка, така както преди го правеше, защото плануваното беше в разрез с чистосърдечието и доверието на червенокосата в Елка. И дори лека проява на небрежност, можеше да я хвърли като ток обратно на земята в мухлясалия апартамент – нещастна и преждевременно преминала през живота си. Затова стъпваше внимателно. Нямаше право, нито на колене, нито на лакти да се влачи. Все така обрана откъм думи и проява на емоции, но вече целенасочена и устремена, момичето бранеше другата жена в нея. Не знаеше кога точно беше пораснала в нейната същност, но вярваше, че трябва да я опази и да  даде живот. Жена, която можеше да чувства, да желае, да създава и да гради. Онази, покоряваща се и отдаваща се на дните си, не по неволя. В такива моменти, излязла сама навън в обедна почивка, тя пушеше тънката си цигара и обмисляше какво би станало, ако… Изиграваше в ума си различни вариации. От откриване на сметка на несъществуващо лице, през прекосяването на различни гранични пунктове. Стигане от територия А, до територия Б. Би трябвало отделно да пътуват, той не трябва да знае какво е направила тя, но да се срещнат някъде. Усещаше как е потопена под вода в идеята, но вместо това да я задушава, ѝ даваше вътрешен тласък, караше я да става сутрин, да се оглежда в огледалото, докато прокарва гребена в лъскавите си коси, опознавайки силата на новата, гледаща я отсреща.

И постепенно, смътно започна да усеща как се превръща в единак, воден от инстинкт за живот. Посветена на идеята си, дотолкова изучи артериите по нея, че след две седмици се сдоби с нова банкова сметка и вля в първата вена обнадеждаващо количество кръв. 

/следва/