Като без дом 2

В късният следобед, на едно отминало лято, две 5-годишни дечица седяха едно до друго, на червената синджирена люлка в двора на детската градина. Слънцето се покриваше с пухената завивка на облаците и се подготвяше за своя сън. Люлката спокйно поскърцваше, направлявана от малките крачка на момчето и момичето, които бяха приятелчета от началото на своя съзнателен живот и растяха заедно.

Момичето заби рязко червената си лачена обувка в земята и спря люлката.

  - Какво? - попита момчето.

  - Обещай ми, че когато пораснем ще се оженим и ще сме като принц и принцеса!

  - Не, аз не искам да се женим, харесва ми да сме вечни приятели.

  - Ще ти подаря най - хубавото си стъклено топче, онова със зеленото ветрило вътре, което прилича на луна, кгато го търкулнеш срещу светлината.

  - Много го харесвам, но не може ли да ми го подариш така, без да се женим?

Настана мълчание, тя размишляваше над тази сложна за 5-годишен човек дилема, а в тревата проблясваха колекциите им от стъклени топчета.

  - Добре, само защото си ми най-добър приятел, ще ти го подаря.

Той се зарадва, безкрайно, по детски. Дойде време да се прибират.

   Минаха две години от този момент. Настъпи ново лято. Двете дечица се виждаха все по-рядко, само ваканциите, тъй като родителите на момичето го взеха при себе си, в по-голям  град и по-далече от мястото на най-щастливите години.

Тя тичаше по главната улица и бързаше да стигне до чешмата пред съвета, за да пие вода. Тържеството за края на учебната година беше приключило по-рано в големия град и тук все още имаше деца, които се връщаха облечени в празничните си униформи.

Внезапно пред нея изникна двойка деца, едно непознато момиченце и най - добрият и' приятел.

Той се направи, че не я познава и тя не се опита да го заговори, просто отпи глътка вода и се затична обратно по улицата.

  По-късно през деня момченцето я потърси, явно гузен. Стояха до голямата порта в двора.

  - Имам си нова прителка. - каза той.

  - Добре.

  - Само че, ако тя поиска ще се оженя за нея.

  - Хубаво, защо ми казваш това?

  - Ами нали ти преди, нали там, коато...

  - Беше отдавна, забрави.

  - Ами аз ти донесох това.

Той отвори дланта си и в нея проблясна стъкленото топче със зеленото ветрило вътре, което прилича на луна, когато го търкулнеш към светлината.

  - Връщам го, не го заслужавам.

Той излезе от двора, тя стискаше топчето. Повика го да се върне. Сега се гледаха през зелената мрежеста порта.

  - Това беше просто по дарък, задръж го за спомен.

Тя се наведе и го търкулна към него. Топчето се провря под портата. Момчето го взе и си отиде.

Никога повече не видя топчето - луна и не намери друго такова за колекцията си.

На червената синджирена люлка се случваше да се люлеят същите две деца, но никога повече заедно.