Кенче
Електронното табло на спирката показва, че автобусът ми ще дойде след 12 минути и ведната реших, че имам време за две хубави неща – да запаля една цигара и да почета малко от сборника с криминални новели на Оскар Уайлд. Случвало се е понякога да си намеря и място в автобуса и така да прекарам още цял половин час в четене, което си е истинско удоволствие предвид обстоятелството, че да пътуваш в затворено общество е като да общуваш с глухи.
Допуших цигарата и смених вредното удоволствие с интелектуалното – книжката на Уайлд си я бива, както и всичко друго, написано от него. Унесох се и след малко ме стресна звукът на метално кенче, което някой силно и някак демонстративно удари върху бетоновия бордюр до мен. Авторът на това деяние се оказа непривлекателно младо момиче, нисичко и пълничко, с много грим и надменна външност. Облечено в дебел широк черен анцуг, то очевидно се гордееше с облика, който предполагаше, че е докарала. Като забеляза, че го гледам с недоумение, момичето направи гримаса, убедително показваща отвращението ѝ, че е наблюдавана от възрастен, неприветлив и почти толкова дебел човек като нея, при това вече съвсем лишен от полови въжделения. Сведох поглед, за да се върна при далеч по-приятния и забавен Уайлд, когато момичето затропа още по-силно празното кенче, като го стискаше нервно по средата, и вече съвсем очевидно очакваше да я погледна пак. Настояваше.
Направих го и тя още по-намръщено ме изгледа – с презрението на известна и доказана красавица, която отдавна знае как въздейства на мъжете с визията, която си въобразява, че излъчва. После за радост се обърна и пое с широки крачки в посоката си.
„Боже, боже... – рекох си, докато я гледах как се отдалечава с вирнат нос и походка на подпийнал каруцар, – откъде извира това вулгарно, агресивно, неоправдано самочувствие, това злобно, пренебрежително и просташно въодушевление на уличната простотия... Старостта срещна младостта и благодари на времето, че младостта си е отишла. От нея остана празното червено кенче, полусмачкано по средата, изправено, ала криво и грозно като същата тази младост – стои, където не му е мястото, защото не се признава за боклук и презира кофите за боклук: те са за онези, смачканите хора, които обичат реда, ненормалните. Не вярвах, че ще си го помисля: май ми е драго, че остарявам.
Ти да видиш, наистина е така.“
И докато дебелата фигура на черния анцуг се отдалечаваше, видях, че се отдалечава и автобусът, който чаках цели 12 минути. Изпуснах го.
Не се ядосах. Имам време за още две удоволствия – едното вредно, другото интелектуално. Ще дойде и друг автобус, само дано да не дойде друго кенче. То, милото, ще има време само за едното удоволствие. Друго то не е познало.
© Владимир Георгиев All rights reserved.
