Вратите се затвориха с трясък. Автобусът веднага потегли. Отнякъде се чу клаксон. Разгневен шофьор наби спирачки и псувайки даде път на градския транспорт. Кой ли би посмял да не спре, когато потегля автобус от спирка? Видиш ли ляв мигач направи му път, нищо че трафикът отзад напира.

  Ема седна до прозореца. Обичаше да гледа навън. Минувачите, колите, градинките пред блоковете, че дори ѝ харесваше да наднича зад прозорците на първите етажи. В големия град вече кооперациите са толкова близо до пътното платно, че не е трудно да влезе погледа ти на гости в кухнята им. Терасите, отрупани с цветя винаги я усмихваха. Представяше си колко е чевръста и грижовна домакинята на къщата. Където имаше много нацъфтели мушката и сакъзчета търсеше усмихната баба – пенсионерка да полива рано сутрин. Ако видеше от онези тавански простори с механизмите, очакваше изчистена добре тераса с допълнителна сушилня, по която винаги висяха ританки или детски блузки. Интересни бяха и онези тераси с масата и двата стола около нея. Там Ема търсеше и почти винаги го намираше – малък и мръсен пепелник. Колко различни по дизайн и цветове бурканчета за подправки беше виждала докато пътуваше за работа… Кухненски шкафчета и рафтове надничаха от почти всяка кухня, а бурканчетата с червен пипер и чубрица загатваха уют и аромат на домашна гозба.

  Погледът на Ема се премрежи. Младата жена затвори очи и разтърка с ръка челото си над веждите. Напрежението в двете слепоочия за момент изчезна. Трябваше ѝ усилие, за да не погледне отново към прозореца на автобуса. Загледа се с раздразнение в хората около нея. Нищо интересно. Намусени и недоспали, с празни погледи, взиращи се в нищото. Гледащи и не виждащи. Претъпкан автобус с хора, отиващи на работа с превръзки на очите. А утрото по всички човешки и природни закони би трябвало да започва с усмивка и надежда. Ема се замисли за истинската причина за раздразнението ѝ. Представи си автобуса отвън. Беше го видяла добре преди да се качи. Приличаше на лъскава вафла. Целият изрисуван с реклами и облепен с картинки. Някой би казал, че е красиво, закачливо и приятно за погледа да видиш автобус нашарен с бели маргаритки или пък изрисуван с зелени тучни ливади и планински извор. Нищо че някъде там сред картината се мъдри огромна опаковка от дамски превръзки или пък гигантско пластмасово шише с минерална вода. И хора… все усмихнати и щастливо изобразени хора сред природата. Изкуството на манипулацията. “Влез в този автобус и ще се почувстваш като на картинката – щастлив и освободен сред дивна красота и свеж въздух.“ Качваш се. И какво? Всеки вътре забравя какво всъщност рекламира автобуса му. С усмихнато-щастливи хора отвън и намусено-сърдити пътници от вътре, шофьорът дава смело мигач и не чака трафика, въпреки правилника за движение. А погледите на всички вътре са празни, защото не виждат почти нищо навън. Като се взираш през рекламата света отвън е като на килийки. Едни такива малки празни килийки, подредени с математическа точност по вертикала, хоризонтала и диагонала. Навред, докъдето ти стига погледа. И после очите болят и погледът се премрежва. Затова по добре да гледаш вътре с празен поглед.

  Чу се жужене и край ухото на Ема прелетя пчела. Кацна на прозореца до нея и залази по килийките на рекламата. „Дали ѝ заприличаха на килийките в кошера?“ – се замисли Ема – “Само че тези тук са празни. Като дупки. Празните килийки не са на добро за пчелното семейство…“

  Жената на седалката до Ема се огледа тревожно и леко се дръпна в другата посока. Ема спокойно и с интерес погледна пчелата и ѝ стана мъчно. Обичаше пчелите. Възхищаваше се на тяхната всеотдайност за общото цяло, за семейството и дома. Спомни си думите на един добър приятел, който отглеждаше пчели. „Кошера, Ема е като един общ механизъм. Всичко вътре е свързано и се прави с една единствена цел – за просперитет и за оцеляване на семейството. Когато килийките са празни значи има проблем. Пълните килийки говорят, че всичко и наред и аз добре съм си свършил работата.“ От него Ема знаеше, че всяка пчеличка си има задача. Първо се почистват килийките, после пчелата-майка снася вътре яйца. От тях се излюпват ларви. Пчелите-кърмачки хранят ларвите и се грижат за тях докато те не станат какавиди. Тогава килийките се запечатват с достатъчно храна вътре, за да може какавидата да порасне и да се превърне в пчела. Чак след това пчелата преминава през няколкото фази на живота си, докато накрая не умре, изпълнила своята вселенска роля за семейството, кошера, опрашването на цветовете и кръговрата в природата.

  Ема се замисли: „Празни килийки… Празни са когато гледаме през тях отвътре навън. Не са празни обаче, ако някой гледа през тях отвън навътре. Ще види нас, хората отиващи на работа. Дали можем някога да достигнем перфектната подредба в един кошер? Всички да работим като едно цяло. За семейството, за града си, за държавата, за света и планетата си. Не звучи ли малко като соц-лозунг? Но защо? Когато всичко е за добро и с добро нищо не може да се изопачи и опорочи. Все едно да препишеш на пчелите задни мисли. Смешно е.“

  Ема подскочи стресната от плясъка пред лицето си. Премигна няколко пъти уплашено, огледа се и чу сърдит чичка със сгънат на руло вестник в ръка да мърмори под мустак:

  – Ще жилиш, а! А'ре сега жили, гад мръсна.

  На стъклото пред лицето на младата жена размазаната пчела помръдна за последен път крилце и замря залепнала. Ема въздъхна тежко, напрегна поглед и се загледа през килийките навън, за да търси бурканчета с подправки.