Напоследък нещо не ми върви. Нищо ново не мога да измисля! Дори най-малкото и трогателно нещенце! НИЩИЧКО! А да тръгна да ви разправям неща, които някой вече е казал, ще е подло и гадно, ще изглеждам отчаяна. Ще е кражба на идеи. Но... аз всъщност съм една подла, гадна и отчаяна до корените на косата КРАДЛА! Крада. Всичко крада. Крада си обич, надежда... Какво още си крада? Крада  разбиране, нежност... Знам, че не бива. Но, кажете, какво да правя? Никой не ми ги дава! Какво друго ми остава освен да крада? И понеже никой не иска да бъде ограбен, крада от себе си. Всекидневно преджобвам душата си (нека приемем, че душата ми има джобове). Търся си причини да живея дори и в най-тъмните, прашни и зловещи ъгълчета на изтормозената си душа.  Изпитвам нужда да крада! Вече малко заприлича на клептомния, а?

    Ето - сега пак търся! Търся, търся, търся, започвам да се ядосвам, да треперя, да изпочупвам всички изпречили се на пътя ми пречки, страхове и предрасъдъци! Искам си дозата желание за живот! Охоо! Заприлича вече и на наркомания!  Крещя, лицето ми се изкривява от ужас при страшната мисъл! НЕЕЕЕЕЕ! Няма! Моят склад е празен! Няма откъде да заредя! Затова ще си търся нов. Доброволци?