Клотилда
Клотилда Реавинова, плод на моето въображение, се събуди, протегна се, а бузите й розовееха в още топлата възглавница. Въображението ми се опита да й мацне няколко бледи щриха, ей така, за спорта, но Клотилд яростно запротестира. Реших да не я дразня още от сутринта и дори се зарадвах, че е точно такава, каквато си я представях - със собствено мнение и готова да го защитава.
След като отблъсна попълзновението ми към нейната личност, Клотилд стана, изми си зъбите и си свари чай от бабини зъби. Докато я чаках да го изпие, водихме неангажиращ сутрешен диалог от сорта на как е спала, какво е сънувала и прочие маловажности. Между другото, тя ми разказа странен сън - сънувала, че днес е първият и последен ден на нейното съществуване. Успокоих я, като й казах, че това вероятно се дължи на лошо храносмилане или на някое травматично преживяване, което навремето е натикала някъде дълбоко в съзнанието си и сега то е изплувало. Тя като че ли прие това ми обяснение, защото заговорихме за други неща. После тя се облече и каза, че отива на работа. Попитах я къде работи, но тя ми се тросна, че не е моя работа и "как съм си позволявал още при първата ни среща да й нахлувам в личното пространство с калните си чехли"?! Смаях се колко борбена я бях измислил, но й махнах с ръка за чао, а изражението ми беше почти виновно. Всъщност още не бях измислил къде работи, та бях сигурен, че отива да се шляе, само и само да се отърве от мен. Можех да се сърдя само на въображението си, иначе момичето изглеждаше свястно.
Клотилда се прибра към шест и половина вечерта и с неудоволствие забеляза присъствието ми. Не можах да дам смислено обяснение какво правя още в дома й, затова предложих да поиграем на дама. Не отклонявай въпроса, започна да изтерясва тя, и не се прави на луд: знам, че съм само във въображението ти, но това не ти дава право да ми висиш денонощно на главата! Ако искаш, хайде - развъображи ме, но аз не съм твоя собственост!
Тръгнах си обиден, като дори се заканих да изпълня молбата й. Навън обаче ми размина и осъзнах, че е права - тя вече принадлежеше само на себе си и нямах право да преча на щастието й. Въображението ми запротестира и заяви, че като неин създател имам право да тропна по масата и да изискам уважение, иначе излизало, че не уважавам самото него. Брато, казах му, дай да сме над нещата, и като стана дума - представи си, че се реем с парашут над Розовата долина край Казанлък, вятърът духа в лицата ни и роши косите ни, а птиците, прелитащи край нас…
Толкова му и трябваше. Някои въображения са много вятърничави и лесно можеш да ги разконцентрираш.
© Илиян Митов All rights reserved.
