Sep 9, 2008, 1:30 PM

Книга с бели листа 

  Prose
2450 0 1
3 мин reading
 

                            КНИГА С БЕЛИ ЛИСТА

 

Празен бял лист! Това е, което виждам пред себе си, това е животът ми, мечтите ми, бъдещето... Толкова ослепително бял и болезнено празен, че ме обзема безпомощност, безнадеждност, отчаяние. Иска ми се  да викам , но така само ще наруша мъртвешката тишина, която ме заобикаля - листът ще остане празен!

Като малка много обичах да рисувам по празните пространства на книгите. Нали се сещате, онези, които ги има във всяка книга. Веднага след като я отворите, на цял един голям бял лист е  написано заглавието, веднага под името на автора, после следва много празно място, след това издателството и годината, целият гръб на страницата е празен. Особено бях щастлива, когато книгата имаше посвещение. Тогава на още една страница, в кавички и наклонен шрифт, се цитира някой автор или просто се изброяват имената на хора, които обичаш.  В този случай печелиш още празно място и още една бяла страница на гърба. Мечта!

Защо толкова харесвах тези празни пространства ли? Това беше моята възможност да добавя нещо от себе си към цялата върволица от думи. Всичко останало беше изписано. Авторът беше създал историята, подредил думите в изречения, редакторът ги беше редактирал, издателството - напечатало и издало. Но тези бели пространства си бяха мой. Някой естет беше преценил, че с тях книгата изглежда по-стилна, елегантна, лиуксозна... И браво на него, наистина беше така, но аз имах други планове. Взимах молив или химикал, а понякога и флумастер,  и започвах да рисувам по празните места, драсках, пишех логически безмислеци, несвързани думи. Обичах да рисувам слънчица и звездички, да пиша името си и това на сестра ми.

Даже сега, когато разглеждам детските си книжки, на много от тях откривам нарисувани слънчица, някак мистично вплетени в останалата смесица от йероглифи и драсканици.

Когато тези бели страници свършеха, се залавях с междуредията, разстоянието между абзаците, а най-хубави бяха последните страници, тези, където пише цена, тираж, печатни коли и други несъществени неща.

Защо го правех ли? Не знам! Може би защото бях малка, не разбирах достатъчно добре какво точно правя или пък съм се мислела за велик художник, който трябва да доразвие дарбите си...

Всяко едно от тези предположения може да е вярно, но сега, години по-късно, имам още едно, което може би звучи малко абсурдно, транспонирано в тогавашният ми свят и представи за света като цяло.

Но все пак... може би ме е било страх от тези бели полета. Само те, от десетките други свързани помежду си по смисъл, бяха така самотно празни  и бели. По тях нямаше думи, нямаше история, нямаше действие, нямаше нищо. Възможно е да съм гледала на тези празни пространства като на завеса, зад която се крие света. Трябва само да дръпнеш завесата и ще потънеш в него. Вълшебството ще те поеме и ще те понесе в кралството на въображението, където ще изживееш нещо неповторимо и ще останеш там цели 100, 200, 500 страници... и после - бял лист, с цена, тираж и брой на печатните коли...

Да, може би наистина съм мразела тези "завеси",  може да съм искала да ги поукрася, да ги направя по-малко плашещи, по-малко страшни, да се опитам да развия въображението си и това на всеки следващ, докоснал книгата. Зад драсканиците и йероглифите съм се опитвала да създам малко радост, слънчицата е трябвало да проникнат зад завесите и да осветят белите пространства.

Бял празен лист! След него друг, втори, трети... не мога дори да ги преброя. Цяла бяла празна книга със безброй страници! Това е животът ми сега! Страшен е, ужасяващ! Исках да съм автор на живота си, но не успях, не се получи. Не знам защо, нито как, нито кога се загубих в този безкрай от белота! Иска ми се да мога да драскам безразборно по тази книга, да я обрисувам с драсканици и йероглифи, да пиша името си или това на сестра ми. Но не мога, може би с годините съм изгубила ''дарбата си''.

Ще я оставя скрита в нечия библиотека да потъне в празнота  и белота и ще се надявам някой ден, някое малко детенце, изпълнено с надежди и мечти, да се зарадва, когато я открие. Ще се надявам  да запълни белите й листове, а може би на някой от тях един ден ще бъде нарисувано слънчице и звездичка, а може би и името ми, или това на сестра ми...

© Стефка All rights reserved.

Comments
Please sign in with your account so you can comment and vote.
Random works
: ??:??