Книга с безброй лица (Вариант I - заедно с azura_luna )

Книга с безброй лица

„Можеш да говориш и целунеш душата на човек

само чрез очите му”

Преди много години,  в изумруден палат, живял възрастен цар, който имал едничък син. Царицата починала при раждането и дойка отгледала момчето. Царят много обичал принца. Преди да напусне земния свят, дълг за него било да ожени сина си. В деня на пълнолетието си, принцът получил от баща си чудна книга с пурпурна подвързия, с  втъкани златни цветя, още кафеникаво врабче в златна клетка. Безброй страници имала книгата, от всяка като звездици трепкали чертите на  една от друга по-красиви принцеси, княгини и благородни дами.

Окачили клетката с птицата в градината, а  принцът с унес  заразглеждал немите  рисувани лица и очи, знаейки, че основите и защитните стени  на тялото  са в душата. Само любовта дава крила на очите и тялото...

Нямало отражение в очите на дамите, но за да не наскърби стария цар, се сгодил за разглезената дъщеря на най-заможния княз в  околността. Познавал я само от писмата, които карал дойката си да ù праща.

Царският син довел годеницата си в  палата, но тя все  се оплаквала от   царските готвачи и шивачи, от  мекотата на пухените възглавници, от къдриците   и панделките с мъниста  в новата си прическа.

За да не чува прищевките на годеницата си, принцът  сядал в градината  да се развесели от цвърченето на птичката. Заобичал я  и рядко ходел  при разглезената княгиня.

Годеницата  завидяла на птицата. Заръчала на слугите да отрежат крилата  на врабчето. От перушинките му да направят гривна, каквато хорски очи не са виждали. Слугите издебнали момент, докато принцът спял и отрязали врабчовите крила. Отнесли  обезкриленото птиче в гората, за да го изяде някой див звяр. На принца казали, че като хранели врабчето, то е излетяло отвъд девет планини.

 В гората сляп тъкач  чул болезненото цвърчене на птичето и  водейки се от гласеца му, го намерил и пъхнал в торбата си. Занесъл  го вкъщи и го сложил на поличката до прозореца, да бъде очи за опасностите, които дебнат слепите. Денем слепецът  излизал от къщата за бои и конци, а  врабчето ставало  безръко момиче, неродено от човек,  и само с песен заплитало нишките на стана, чудни  цветя редяло по килимите. Питката сама се опичала в огнището.

Опечален от загубата на другарчето, царският син  пък оставил  палата и годеницата и заскитал, преоблечен ту като  търговец, ту като ловец,  по горите  и планините, селата и градовете. Опознал  по-отблизо живота на поданиците си, всекидневните им нужди, добрината им. Заловил крадци, спрял безправието, станал по- ведър.  

В едно село, в благодарност за добрината му, възрастна жена му подала  за  път писана стомна с  дъждовна вода, която според думите ù  лекувала болни очи, недъзи, пазела от самотията.

Принцът пийнал от водата, без да вярва на думите на бабата. Искало му се нечия топла песен да стопли живота му,  любов да раздвижи кръвта и душата му. Имал нужда от мир и спокойствие...

Навлязъл в гората, където живеел слепият тъкач и примамен от песента на момичето -врабче се поспрял да послуша. Заоглеждал се и видял безръката, която  само с песен събирала дърва в плетен кош. Носела  рокля от груб плат, но очите ù искрели топло в чиста светлина, невиждани очи, които  никой художник не можел да побере на платната си. Като магически огледала отразявали светове, които протягайки се ,искаш да докоснеш, да побереш в сърцето си...

Титлите се купуват, но не и чистата съвест, не и благородието на непокътната душа. В никоя книга няма  рисунка на онова, което долавя само сърцето...

Принцът заобичал момичето-врабче. Разбрал историята ù и откъсването на крилата ù. Поискал да се ожени за безръката, пренебрегвайки физическия недъг. Слугите го съветвали  да не взема жена, която няма  да може да люлее децата му, но царският син я качил на коня си и  понечил да я отведе в палата.  Момичето  поискало и старият тъкач да дойде с тях, да го пази от опасностите, които  заплашват слепите.  Принцът ги завел в палата. Там старата му годеница била погрозняла от ината си, почерняла... Хванали княгинята и я оковали. Невиждани гривни задрънчали по ръцете ù.  Заключили я в тъмница през девет планини. Книгата изгорили, защото на сърце, което обича, не са му нужни маски на души...

Царският син представил новата си безръка годеница и слепия тъкач на баща си, посочвайки своя избор, който се пише само със сърцето... Вдигнали невиждана сватба,  виното  свършило в бъчвите и налели в чашите по малко от дъждовната вода. Оживили се хората, станали по-добри. Слепецът прогледнал, а ръцете на безръката отново пораснали. Само любовта дава криле на душата и тялото...