Кога се смях "като за последно"...

                                     Кога се смях “като за последно”…

ЕфросИя беше средно статистическа българка, от ония, които населяват социалистическото

чудо- панелните блокове на големия град. Макар и не в центъра му, а в един от новоизлюпените квартали в покрайнините, носещ красивото име “Младост” и дишащ по- чистия въздух на близката планина Витоша. Само че никой не я знаеше с това име, защо още при стъпването в блока, се беше представила като госпожа Фроса, въпреки, че това понятие отдавна беше отхвърлено като “буржоазно”! И съседите го възприеха, дали защото у дома не използваше стари и избелели дрехи, а лъскав дълъг паньоар на цветя, дали зарад единствения златен зъб в ляво, зарад който тя и без нужда се усмихваше, та той лъщеше ли,лъщеше!” "Насаме”, тя носеше загубили цвета си деформирани чехли, които не наричаше папуци като селенИята, а пантофи!...И, когато съседка звънеше да плати входските пари, тя казваше “момент”, за да обуе обувки със широки квадратни токчета и да свали лекедосаната престилка с презрамки, с която пазеще пеньоара от излагащите го битови лекета!Също  да сложи съмнително златен пръстен, купен от някакъв панаир в провинцията и да се пръсне с одеколон с миризма, смес от такава на умряла риба, мъжки крака, карамфил на зърна и още какво ли не, но тя имаше самочувствнието, че е екзотика и половина и типично френска! Беше словоохотлива до втръсване, не пропускаше да се озъбва усмихнато по описаната причина! А съседките наум или една пред друга я наричаха “оная с писаните вежди”! Защото, дали тя нямаше истински такива, та чертаеше ежедневно с много черен молив ту дъги , вдигнати високо, изразяващи очудване, ту лястовици , вперили се в “ефира”нагоре и някак напомняха повече на Мефистофел, ту различно дълги двете, в зависимост с колко време е разполагала, преди да се покаже на света,  или просто не харесваше своите естествени!…

Наричаше и другите “господин” и “госпожа”, придружено обезателно с оня израз на удоволствние “Ах”!

- Ах, госпожо Иванова, днес изглеждате чудесно!”, а жената идваше от работен тежък ден, или имаше кахър и не изглеждаше толкова “чудесно”!

- Ах, господин Петров, като ви гледам как добре сте сложен, мисля, че сте и добър”! Знаеше се, че ще иска някаква услуга!

В свободното си време седеше на пейката пред входа. Така беше опознала всички живущи и някои “данни” за тях. Какви близки имаше всеки и колко го посещаваха. Кой какво носи от пазар и за колко пари. После гласно “мислеше”, че щом пазаруват, имат пари, затова имат четири заключалки! Пред  "по- близки” одумваше Христова, че е типична “пейзанка”/селянка/, защото на балкона си имала венец с червени чушки да съхнат, венец с “червен или бял” лук/ кромид или чесън/, а пък видяла Панова как метнала плик с боклук през балкона! А Стоянови, освен куче, в апартамента отглеждат сигурно и кон, та толкова тропат...Който не присъства в момента, влезе ли в устата й, ще е като: Оня гърчавия Никодимов сменя жените като носни кърпички, все различни води вкъщи, а пък се прави на галантен, какъв не е с нея, госпожа Фроса! На “ония” отваря вратата на колата при слизане и качване, а те как го понасят, като тя него все с една и съща риза го вижда и кой знае на какво вече мирише!...Не стигат външните, ами и комшийката госпожа Гергана, вероятно му е хварлила око, че постоянно го търси, уж за услуга, ама кой знае, кой знае!

Госпожа Фроса имаше дъщеря, скромно момиче, че и с неблестяща външност. Това беше голям кахър на майката, как ще я омъжи. Защото като гледаше съседите наоколо... А и нямаше вече някогашните вестници с рубрики за запознанства. Беше чула, че на село си избирали партньорка на хорото в неделя. Но тук...нито хоро, нито неделя- по- различна от другите дни. Пък да не е луда да даде възпитаното си чедо на някой от там, миришещ на пача с много чесън или на обор, все със живи животни, не разфасовани като в месарницата!….Ще се оглежда, ще се погрижи, ама не тук, където бродят “умрели в кожата си” хора, облечени в еднотипни дънки и якета и все тъмни, за да не се цапат, когато се борят в градския транспорт! Ще иде в града, в центъра, където живее аристокрацията! Дано е жива да види лъскав зет, на ръце да носи и дъщерята и нея, госпожа Фроса! Да има кола и всичко възможно, от които като ги види човек, само да ахка и цъка!…

Една цяла нощ не спа, да мисли, да измисли къде да търси мечтания зет? В театъра ли? В цирка ли? В централни хали ли? /най- големия хранителен магазин тогава/, в новия световно бляскав магазин ЦУМ? Все магазини, в които пазаруват богатите...Ама кой какъв и колко е, как да разбере? Е, все някак ще се справи! Утре! Така осъмна и явно беше претоварила и психиката и оня орган, който още й трябваше- сърцето, та той взе да скача, да иска да излезе, може би да помага и не се чувстваше добре...Изплаши се! Ами ако се гътне без да е свършила работата? Дъщеря й още спеше, когато тя извика с всичка сила! “Саше “! Така се казваше дъщерята,

която изплашена, взе да се суети. Да извика линейка, ами ако не дойде бързо, това е сърце, може да не издържи! А навън съседа, оня с многото мадами, които “влачеше” и беше с една и съща риза, дето миришеше...нещо се бавеше да потегли, беше пуснал колата да работи и се мотаеше около нея. Ще го извика, може да е човечен и да помогне в такъв момент! Може да не знае дори, че майка й го е одумвала! Той прие с охота , дори се качи в апартамента им да я “извози” със стол до асансьора и после долу до колата. През това време госпожа Фроса успя да смени нощницата с пеньоара, да обуе обувките, да се пръсне с одеколон, че в тия болници мирише само на умрели лебеди…

И през цялото време непрекъснато издаваше един звук, сякаш катереше вулкан и то на гърба с чувал зеле..Ъ,ъ,ъ...Да разберат всички колко й е зле, защото имаше ранобудни съседки, които отиваха на работа и се спряха да разберат, да изразят съчувствие и надежда...Пожелания за щастливо връщане! Вече готови за тръгване, дъщеря й седи до нея, подкрепена с възглавници-

за да й е по- конфортно, защото знае ли се на каква инквизиция ще е там, където отиваха… И малко преди да тръгнат с колата на съседа, се чу:

- Саше, мама, иди горе и от тоалетката ми донеси чантичката с огледалцето и моливчето, че забравих да си сложа веждите, пък знае ли се, ако се преселя на оня свят, къде без вежди?! Шофьорът, онемял от чутото, намери необходимост да я успокои така:

- Не бой се, бабе, Сашка ще ти ги донесе като дойде на свиждане, ти и така си хубава, въпреки и болна.. При което госпожа Фроса скочи, забравила, че е “спешен случай за болница”, хвана шофьора за врата, както седеше зад него в такава здрава “прегръдка”, че той взе да се задушава и щеше да се превърна в пациент, когато чу пак:

- Коя е баба а, аз ли, госпожа Фроса! Пикльо! Вчера си дошъл от ДивОтино, не си видял още жълтите павета, но кола си взел и се перчиш, та баба ще ме наричаш! Да знаеш, че софиянка те е одушила! И щеше да го направи, ако аз не се бях намесила!

Живеех в същия входи, но бях шеф на дъщерята на госпожа Фроса и мен не смееше да ме одумва...Бях разтревожена за съседа, намесих се да укротя “оздравялата” госпожа Фроса, но ме напуши такъв смях, какъвто нито Рачков нито Зуека можеха да предизвикат в шоуто си! Огледалцето и моливчето! Да можеха всички така да “умират”! Дано съдбата си вземе бележка!!

ПП   Идеята е вдъхновена от произведения на Чудомир, но образът и случките са автентични, сборни от лични познати.

30.11.21