Кога се смях “като за последно”…
ЕфросИя беше средно статистическа българка, от ония, които населяват социалистическото
чудо- панелните блокове на големия град. Макар и не в центъра му, а в един от новоизлюпените квартали в покрайнините, носещ красивото име “Младост” и дишащ по- чистия въздух на близката планина Витоша. Само че никой не я знаеше с това име, защо още при стъпването в блока, се беше представила като госпожа Фроса, въпреки, че това понятие отдавна беше отхвърлено като “буржоазно”! И съседите го възприеха, дали защото у дома не използваше стари и избелели дрехи, а лъскав дълъг паньоар на цветя, дали зарад единствения златен зъб в ляво, зарад който тя и без нужда се усмихваше, та той лъщеше ли,лъщеше!” "Насаме”, тя носеше загубили цвета си деформирани чехли, които не наричаше папуци като селенИята, а пантофи!...И, когато съседка звънеше да плати входските пари, тя казваше “момент”, за да обуе обувки със широки квадратни токчета и да свали лекедосаната престилка с презрамки, ...