Докато Борео четеше книгата на Харпов и се тренираше как да стане Световен шампион по Домино, Зевс в същото време седеше под дебелата сянка на ореховото дърво и нагъваше вкусна пица, с пържени картофки и отпиваше студена Каменица.
- Моля те, съпруже! - падна на колене пред Първобога Хера. - Не наказвай повече хората! Те искрено съжаляват за стореното!
- Няколко града са сринати до основите! - каза Афродита със сълзи на очите. - Пет от моите храма изгоряха. "И четири от сладките ми "Домино пица - си помислила тя наум.
Боговете не знаели дали сълзите в очите ù са за изгорелите ù храмове или за избитите човеци!
- Милост, Първобоже! - добавила и Атина. - Ако има и грешка, има и прошка! Ако избием всички хора, кой ще ни почита и ще ни коли жертвени животни?! Кой ще ни възхвалява и ще пее песни за нас?! Било, то каквото било! Хората може да са черни, но не са дявали, нали?!
Зевс, който бил в много добро настроение, се уригнал и казал:
- Хората си мислят, че са хитри, ама, я ги виж как се извиват като змия в огън! Стига, Борео! Достатъчно! - вдигнал ръка Първобогът.
- Какво става?! - намръщил се строго домашният му лекар и изгледал злобно другите богове.
Зевс нямаше страх от никого, но за него думата на Авицена беше като закон. Е, от време на време си похапваше тайно пица и домашна луканка, но откакто той стана домашния му лекар, холестеролът му намаля и болките му в черния му дроб намаляха. Първобогът се чувстваше сякаш беше подмладял със 500 години и усещаше прилив на живот, на енергия, на радост, на веселие.
- Ъ ... ъ ... ъ.. - замънка Първобогът, не знаейки какво да излъже.
- С Първобога си говорихме - намесила се хитро Атина - че да наказваш хората, е все едно да извадиш очите на слепия. Хората и без това са нещастни! Колко повече може да ги наказваш?! Виж ги - посочила Атина и махнала с ръка, за да разкара един облак от под тях. Въртят се като мухи без глави! - хората бягали насам-натам, кой се опитвал да измъкне нещо от горящия си дом, кой се опитвал да спаси козичката или кравата си, кой плачел и търсел изгубеното си чедо или майка.
Зевс използвал хитро момента, Авицена не гледаше към него и бързо изтри мазните си пръсти в бялата тога на жена си. Хера се усмихна, но вътрешно в себе си и тя го ругаеше за простотията му. Беше останало едно малко парче пица и Вятърко тайно се надяваше в себе си, че Първобогът ще му го даде.
- Какво си зяпнал за ядене като чапла?! - скара му се Зевс и тайно подхвърлил последното парче пица на домашното си кученце, триглавият змей Горянин. Него беше намерил, когато скиташе из дивите пущинаци на северната земя, които Хера нарече Сибир. Горянин беше толкова гладен, че първо се опита да глътне бога Първобог, но той му дойде множко и се задави. Зевс се засмя, хареса смелостта му и го взе със себе си на Олимп. Горянин беше далечен братовчед на страшното триглаво куче Цербер, което вардеше входа на Градините на Хесперсидите.
Душата на Цербер беше отишла в зъбите - той още бягаше след своята пурпурна драконица, която не беше нищо друго освен една стара, полусляпа кобила с опадали зъби. По-късно, когато Зевс научи, че Боговете са откраднали ябълките от Градините на Хесперсидите, се ядоса толкова много, че хвърли една мълния и опърли козината на лъвската глава на Цербер. От този ден страшният пазач-дракон беше разжалван и му беше дадена черната работа - да пази входа към Подземното царство на Хадес ...
Изгладнелият бог се огледа и като видя, че никой не го гледа, се скри под покривката на масата и се опита да отмъкне пицата. Лъвската глава на змей Горянин изръмжа свирепо и Вятърко отскочи страхливо назад. За кой ли път той оставаше с празни ръце... Той отстъпи назад и ръката му се докосна до ... парче пица, което Първобогът по-рано беше хвърлил под масата. Всъщност не беше цяло парче, а само от края на пицата - зъбите на Зевс бяха изпопадали и той не можеше да дъвче коравия край, а само ядеше меката среда. Вятърко се ухили и си рече на ум "Който търси, намира". Той заръфа жадно пицата. Ех, че беше вкусна. Някой, ако го видеше отстрани, би се разсмял, но Борео беше гладен като куче, а гладно куче и гол кокал глозгаше!
......................................................................................................................
Дионисий държеше короната на Първобога, която беше намерил в гнездото на орела и се чудеше какво да направи.
"Ако я предадем на Зевс - си мислеше той - може да ми отпусне някой безлихвен заем и да си построя нов храм. Старият ми храм така се е порутил, че е станал свърталище на змии и гущери. Хората се боят да влязат в него. Единствените, които щукаха от време на време из руините бяха неговият духовник, който се връщаше да събере милостиня за още вино, или бедни куртизанки със своите клиенти. Ако градската стража ги хванеше на улицата, щеше да ги отведе в градския затвор, а това означаваше пропаднала нощ. Така, че страх не страх, жриците на любовта трябваше да се крият в неговия храм. Другите богове дори му се подиграваха и му подхвърляха, че в неговия храм били заченати повече от половината бебета в Рим. На Дионисий му омръзна от подигравките и започна да събира средства за нов храм. Тук - медна парица, там - медна парица - и така след 386 години той събра един кош с медни пари. Той отиде до вторичните суровини и го изтъргува за три жълтици. Дионисий погледна трите искрящи монети и въздъхна тежко. Поне три беше събрал. Останаха му само 5468. Между другото от инфлацията цените на строителните материали се бяха качили, както и цените на илириците. Преди можеше да купиш илирец за пет медни пари, а сега вече струваше дванадесет. Така, че вместо 5468 тетсера, му трябваха 12 845. Дионисий си купи едно въже за три медни пари и се отправи към Айфеловата кула. Тя беше любимото място на самоубийците. Някакъв луд архитект я беше построил, после сам беше скочил от върха ù. Дионисий се закатери към върха, пиейки от каната си. Той си беше купил за първи път първокачествено вино от лозята на далечна Мизия - виното се наричаше "Манастирско шушукане" и беше малко сладко, но удряше в петите, особено , ако беше обут в сандали! - за него богът беше заплатил цели две жълтици.
- Сбогом, лош свят! - рече Дионисий, метна клупа на врата си и скочи смело ...
И понеже беше бог, това значеше, че е безсмъртен - той стоеше във въздуха, риташе смешно с крака и хъркаше:
- Пооо...мошшт!
Скоро се събра голяма тълпа под него.
- Виж - рече някой. - Бога се беси!
Не всеки ден можеше да видиш как някой бог се опитва да си сложи край на живота! Дионисий видя своя свещеник сред публиката и му даде знак да започне да събира пари от тълпата. Отецът свали прокъсаната си калимявка и започна да обикаля сред публиката. Тук парица, там парица - скоро калимявката му се напълни и той трябваше да свали расото си и да направи нещо като чувал, където да слага парите. Хората си помислиха, че той започва да сваля дрехите си за пари и започнаха да ръкопляскат. Така се роди първото еротично шоу ...
От този ден нататък Дионисий и неговия жрец започнаха да изнасят представения всяка вечер от 6 часа. Жадната за зрелище тълпа напираше и богът на виното се видя в чудо и добави второ представление от осем часа вечерта. Представленията му имаха небивал успех и може би, ако Зевс му отпуснеше малко пари, той можеше най-сетне да си построи собствен храм. Ако издигаше нов, просторен храм, щяха да идват много хора. А това означаваше много дарения и жертвоприношения. Можеше дори да открие някое малко антикварно магазинче, където да продава даровете на втора ръка. Колкото до закланите животни, тях можеше да даде на месарите на половин цена. Тетрициите щяха да завалят като пролетен дъжд - какъв по-добър шум за ушите от звъна на златните монети?! Когато събере достатъчно жълтици, ще си построи втори храм, а после - трети! После ще основе международна корпорация и ще почне да строи храмове из Мизия, Тракия, Месопотамия, Вавилон, Персия, Египет, дори и в Божа земя ще построи храм. Хората ще изоставят другите богове и ще се обърнат към него. Властта му щеше да нарасне многократно и един слънчев ден, щеше да направи референдум за нов Първобог. Зевс щеше да рита, да плюе и да се сърди, но кой го пита?! Той щеше да го ритне под опашката и сам да седне на божествения престол на Олимп.
- Да живее Дионисий, нашият Първобог! - Щяха да викат хората и да се прегръщат. - Хораи, хораи. Урааа!
Докато Дионисий се потапяше в сладки илюзии, крачейки към кръстопътя, където се раздели с другите богове, междувременно другите богове се бяха спуснали по следите на истинския минотавър и всеки един от тях се надяваше да бъде щастливеца.
Аполон, който беше най-голям хитрец с големи усилия успя да потисне страха в себе си и се спусна първи по дирите на звяра. Той тичаше по малката вита пътечка, а клонките на дърветата го шибаха през нежното му лице.
- Ооох, оох - стенеше той, но не спираше да тича. Сластните устни на кралица Главка и красивите ù маслинови очи не можеха да се изтрият от паметта му и той искаше да изпревари своите другари. Колкото да простосмъртните, той се съмняваше, че едва ли някой от тях щеше да убие страшния звяр. Ако някой човек би го видял как тича по дирите на Минотавъра, въоръжен само с арфа и наметнат с леко наметало, би го взел за луд! Първобитният звяр имаше смъртоносни бивни, огнен дъх и тяло, от чиято кожа отскачаха копия и стрели. С едни дума, той беше неуязвим. За да има поне минимални шансове за успех войнът трябваше да носи доспехи - най-добре беше, ако те бяха лично изковани от бога-ковач Хефес, които да покриват всяка педя от тялото му и да е въоръжен с остри като бръснач мечове, копия, боздугани или лък и стрели. Вярно че тялото на Минотавъра беше почти желязно - почти, защото имаше Ахилесова пета - неговите задни бутове, които бяха наследство от неговата майка - кралица Главка. Ако войнът успееше да го изненада отзад и да посече човешките му крака, звярът беше обречен. Той щеше да умре от загубата на кръв и победителят щеше да получи дългоочакваната целувчица от Кралица Главка. А това бяха сънища на мъжката половина на Земята и Олимп ...
......................................................................................................................
Ловците, които бяха около 30-тина човека, бяха събрани от кол и въже. Сред тях дори имаше няколко принца със съмнително родословно дърво. Някои от тях се бяха появили на бял свят благодарение на нощните подвизи на своите бащи и понеже не бяха законородени, те нямаха право да се докопат до престола. Единственото, което обикновено получаваха от своите бащи, беше титлата заедно с някое бедно село, в което мишките отдавна бяха умрели от глад, а пък какво да кажем за хората. Младите принцове завиждаха на своите братя, защото след като бащите им ритнеха котлето или се оттеглеха от престола, те щяха да поемат кралството, а колкото до "копелетата" - така ги наричаха законните им братя, "копелетата" щяха да духат в супата! Ето защо, когато научиха, че крал Шишко дава ръката на своята дъщеря принцеса тиква - тя беше по-грозна и страшна от Горю Страшника - двамата си бяха лика-прилика и бяха чудесна двойка, но тъй като Горю Страшникът не беше принц, горкото плашило щеше да си остане незадомено - но в тъмното не се забелязваше; те веднага грабнаха своите оръжия и забръмчаха след Минотавъра. Е, сърцата им туптяха като на зайци, краката им се тресяха от слабост, но важното беше, че имаха кураж да се включат в лова. Освен незаконните принцове, които бяха петима, има още 17 благородника от близки и далечни кралства. Единствената причина, която ги караше да рискуват живота си, беше обещанието на краля, че осмъртителят на минотавъра ще получи целувка от кралица Главка. А ние вече знаехме какви бяха нейните устни. Останалите десетима ловци, бивши войници от армията и гладиатори. За разлика от останалите хора те си изкарваха прехраната с оръжие в ръка. Защо те бяха тука? - ще попита някой. Тях не ги интересуваше нито ръката на принцеса Тиква, нито пък страстните устни на кралицата. Може би те бяха тук заради скъпоценните камъни, които кралица Главка щедро беше добавила към наградата. А по-скоро някои от тях бяха тук, защото просто... изгаряха от ловна страст. Не всеки ден можеше да ти се падне възможност да ловуваш страшен звяр като Минотавъра. Повече от всичко на света те обичаха славата и те искаха да останат в историята като "Усмъртителят на Минотавъра" или "Господарят на Зверовете"!
Кралските ловци, които не бяха сред официалните участници в лова - те бяха само помощници, пускаха хрътките и ... ловът беше открит. Ловджийските кучета подушиха миризмата на Минотавъра и залаяха като бесни. Те се затичаха напред, провирайки се между храстите, изкачвайки се по скали и прескачайки през малки поточета или полупрогнили дънери. В същото време в другия край на гората селяните започнаха да бият с тъпаните и да вдигат колкото се може повече шум. Целта им беше да уплашат Минотавъра и той да се върне назад, право в ръцете на ловците. Първобитният звяр, който имаше половин човешка природа, се спря и се заслуша. Викачите идваха насам. Той изгрухтя и се зарови под шумата. Само едното му ухо остана да стърчи като антена. То приемаше радиосигналите от външния свят...
......................................................................................................................
Първи по следите на Минотавъра се втурна принц Кречетало. Хрътката подуши криещият се в шумата звяр, изквича уплашено и се върна назад към следващия я по петите ездач. Той искаше на всяка цена да спечели ръката на принцеса Тиква - голямата му слабост беше комарът и той беше проиграл три града и девет села, които неговият баща му даде и беше гол като сокол - и постъпи безразсъдно. Принц Кречетало скочи от коня си и измъкна двуострия си меч. Това беше единствено нещо, което не беше проиграл на комар. Доспехите, които носеше, беше взел назаем за три дни от местния ковач. Колкото до меча му - той беше най-хубавият дар, който беше някога получавал - неговият баща му го беше подарил за 18-тия му рожден ден. Принцът се взря в храстите и видя едно остро ухо, което се подаваше отгоре. Един нахален комар кацна на ухото на Минотавъра и пусна и жилото си. Как нежното му жило можеше да пробие твърдата като желязо кожа на звяра?! - ще попита някой. Много просто! Комарът беше израснал сред блатата на Кимерия, където боговете от Олимп изхвърляха своите отпадъци. Радиоактивността беше около сто пъти над нормата и новото люпило комари се роди с мустаци в гените. Техните смукала можеха да отделят силна киселина, способна да разяде и най-твърдия метал. Минотавърът едва сподави изгрухтяването си и размърда ухото си, за да прогони подлия комар. Принц Кречетало видя раздвижването и се усмихна. "Е, Кречетало - каза той на себе си. - Вече имаш свое царство! Отсега си крал Всезнайко или цар Умночел, а защо не император Лъвско сърце! Никой повече няма да те нарича Кречетало!" Той вдигна меча си с две ръце и го стовари със страшна сила там, където предполагаше, че е главата на звяра. Разнесе се звън от удар на един метал в друг, острието на меча се хлъзна настрани по кожата на глигана и се ... посипа дъжд от искри.
- Мили бащичко. - изпищя принцът и уплашено отскочи назад.
Минотавърът изгрухтя и се измъкне от храста. Ударът на младежа не го беше дори и драснал, но го бе разлютил. Страшният звяр изрева и огненият му дъх обгърна нещастния принц. Когато той докосна земята, се бе превърнал в опушено човешко месо и го задъвка с удоволствие. Месото беше така вкусно , че да си оближеш пръстите. Минотавърът седна на задните си крака и си затананика една мелодия, която беше чул кралския свинар да тананика. Не беше обаче преглътнал и две мръвки от бялото месо, когато от гората изскочи и вторият принц.
"Ама че проклетници, - изгрухтя Минотавъра. - Не ме оставят на мира дори да си похапна! После разправят: беше равностоен двубой! Нещо така ме чегърта под лъжичката, че ми се преплитат краката от глад!"
Първобитният звяр отхапа още една тлъста мръвка от бялото месо на принца Кречетало - ако не друго, поне имаше полза, нахранвайки гладния звяр - и се понесе в тръс към вторият опонент за безплатно опушване. Принцът , които беше свидетел на опушването на своя другар, се разтрепери като лист. Едва дишаше сиромахът и дори да го боднеш с нож - кръв нямаше да пусне - така се беше изплашил.
- Добре дошъл, печено месце - изгрухтя Минотавърът с човешки глас за най-голям ужас на принца и разтвори страшната си морда...
- Не е така в скрипта!- оплака се нещастния принц и разгърна книгата със скрипта.
Ти трябваше да кажеш:
"Само месо,
при мен дошло!"
- Млък!- озъби се Минотавърът.- Аз съм написал скрипта и мога да си го изменям , както си искам! А сега лягай и си навири краката, Хедес те взел!
Огненото кълбо отхвърли нещастния принц назад, право в ствола на едно дърво. Това мигновено пречупи врата му, но младежът не усети болка, защото се бе превърнал в пушен... деликатес. Минотавърът продължи пира си и търбухът му се изду като тъпан. Той се оригна тежко, почина си минута-две, после изсърба мозъка му.
- Е, сега съм готов за битка! - рече той и се опита да се надигне. От първият път не успя, на втория - също, чак на третия се надигна с голяма мъка. - Това му наричам царски пир - оригна се още веднъж Минотавърът и тръгна да си направи следобеден душ. Когато беше в Лабиринта, Минотавърът имаше навик да се къпе по пет пъти на ден. Това намаляваше значително острата животинска миризма, която се излъчваше от тялото му и го караше да се чувства почти като човек. В същото време хората по Земята се къпеха 2-3 пъти в годината. Тогава обикновено бяха празниците в чест на Зевс, Атина и Хера и хората правеха ритуално измиване. Да са благословени Боговете, иначе хората щяха да си останат мръсни и да вонят като порове!...
Минотавърът тъкмо отърсваше водата от козината си, когато от храстите изскочиха двама принца. Те бяха полубратя от бащината си страна и се бяха наговорили заедно да убият Минотавъра.
- Ако има за мене, ще има и за тебе - рече единият принц. - Помогни ми да убия звяра и ще делим всичко на две.
- Дадено - рече вторият принц ... и се почеса глупаво зад ухото. - А как ще си поделим кралството?!
- Много просто! - отвърна брат му, който беше голям умник. Умът му сечеше като бръснач и можеше дори кокоше яйце да обръсне! - Един ден ще царувам аз, един ден - ти!
Този отговор се хареса на брат му и той с радост се присъедини към него.
- Ти отляво, а аз отдясно! - извика по-големият принц.
Минотавърът изгрухтя нежно и зарови с предните си крака. Нежно, защото пушеното месце му се беше усладило и не искаше да плаши жертвите си. Защо трябваше да тича като гламав след плячката си и да я гони из храсталаците, когато тя сама щеше да му се навре в устата!
Изглежда в думите на Минотавърът имаше желязна логика, защото двамата двукрачковци се приближиха към него с извадени мечове. Ръцете им се тресяха от слабост и Първобитния звяр едва сподави смеха си, когато те на няколко пъти изпуснаха мечовете си на земята.
- С...с....с...с...с...с...е...г...а...а...а..! - на големеят принц му трепереше сърцето като на птиче перцето. - У ...д...р...р...р...я...й!
Брат му отново изпусна меча си и този път колкото и да стискаше, Минотавърът не можеше да издържи и се разкиска.
Младият брат се озърна и като не видя дупка, където да се скрие, въздъхна дълбоко и си рече: "Мечка страх, мен не страх!" и замаха с меча си.
Минотавърът изгрухтя още по-нежно от преди. Мечовете на двукрачковците бяха убили няколко железни бълхи - те бяха също от блатата на Кимерия, които го хапеха от дълго време и не му даваха да спи по цели нощи.
- Благодаря, юнаци! - изгрухтя Първобитният звяр и от мордата му изскочи огненo кълбо.
- Умрииии! - извика последният принц и хвърли своето копие. Той се беше появил тъкмо навреме да види злощастната кончина на двукрачковците. Минотавърът схруска копието, сякаш беше захарна тръстика и се приближи до младежа. Той беше паднал на колене и се молеше горещо:
- Зевс, о, ти, Всемогъщи, моля те, спаси ме!
Молбата му остана нечута, защото в същото време Първабагът обядваше, а когато той ядеше, си слагаше памук в ушите. Напоследък хората бяха станали ужасни. "Зевс, помогни тук, Зевс, помогни там!" и Богът на Боговете нямаше дори и минута да се нахрани спокойно.
- Прекръсти се и стани... звяр! - заповяда му Минотавърът.
Той не искаше да убие младия човек. Първо, защото си беше натъпкал търбуха до пръсване. И второ, защото се нуждаеше от слуга. Слуга, който да му осолява месото. Слуга, който да му приготвя трапезата. Слуга, който да го къпе и да го чеше с телената четка и да убива бълхите. Слуга, който да му чете приказки и да му пее приспивни песни, преди да заспи. Минотавърът никога нямаше да забрави нежните песни на своята майка и когато изпаднеше в добро настроение, си тананикаше някоя позната мелодия.
- Никога! - извика принцът и вдигна камата си. Острието ù се хлъзна по мордата му, само на няколко пръста от малките зли очички.
Това накара Минотавъра да побеснее, който иначе беше кротък като овчица. Една минута по-късно той съжаляваше, че не е успял да потисне гнева си, защото вместо със слуга се сдоби с пушено месо!
- Млад, зелен, какво да го правиш?! - рече Минотавърът и въздъхна.
Той замъкна опушените бутове на двамата полу-братя в храстите и ги покри с шума. Колкото до последния принц, в гнева си той го беше поопърлил малко повече и... го беше превърнал във въглен!
Минотавърът вдигна почти човешкия си бут и припика шумата. Горко и тежко на това животно, което се докоснеше до храната му! След като свърши и тази работа, глиганът си направи втората баня за дена - това, че беше лов, не означаваше, че трябва да мирише като животно - и тръгна на лов за още двукрачковци.
"Тая зима ще е люта! - предупреждаваха метеоролозите населението. - Складирайте храна за зимата!".
Хората нехаеха, но Минотавърът беше умна главица и знаеше, че без кожух можеше да ходи, но зимъс без мръвка не можеше! Така че той послуша предупрежденията на метеоролозите и взе да складира пушено месце за зимата. Днес имаше лов, утре нямаше! Днес двукрачковците сами му се натискаха в мордата, утре щяха да си тръгнат и край! Край на вкусното печено месце! После отново трябваше да се превръща в животно и да джвака безвкусните жълъди. Или да краде картофи от гладните селяци и да яде охлюви и боровинки. Очакваше го черно бъдеще, ако не се напънеше. Трябваше само да се стегне в кръста зе един ден и после цяла зима щеше да я изкара лежачката. Когато беше на кеф, можеше да се промъкне до града и да гледа представленията на Кукления театър. Представленията бяха обикновено за животни и Минотавърът беше най-редовният посетител. Е, никога не можеше да седне на първия ред или да се здрависа с актьорите след представлението и да им каже дали харесва играта им или не. Вместо това той трябваше да стои в най-тъмния ъгъл и да се спотайва като бълха в гащи. От време на време той тихичко изгрухтяваше, което беше признак за най-голямо душевно удоволствие.
А хората казваха, че Минотавърът нямаше душа?! Той имаше душа - душа голяма и благородна и в много отношения беше по-голяма и от двукрачкоците... |
