Бялото ѝ почти прозрачно наметало пронизваше нежно гъстия мрак. Коприненият нощен вятър не спираше да се увива около дългите черни коси, които покорно следваха петите ѝ. Бледата кожа отразяваше ярката лунна светлина.
‎Самодивите се бяха събрали около един грамаден, побит в земята камък. Всеки седми ден от месеца те се събираха, за да разкажат едни на други за преживяванията си. Всяка се хвалеше колко човешки души е покорила. Обясняваха си една на друга как са примамвали момъците по глухите горски пътеки.
И всяка смяташе себе си за най-красивата и най-мъдрата измежду дружките си. Но всички имаха почит към нея.. Тяхната водителка. Тя бродеше по тези земи още откакто билата си търкаляше ехота на елинския език. Чернокосата бледолика бродница познаваше всяко дърво, всяка билка, всеки плевел, всяка жива твар. Знаеше възрастта и историята на всяко от тях.
- Но как е могла да допусне подобно нещо! - с разтреперан глас питаше една от самодивите. Тя бе изплела омайна плитка от пепеляворусите си ...