Feb 9, 2022, 5:52 PM

Когато рискът е равен на човещина 

  Prose » Narratives
1162 6 21
5 мин reading

         Премереният риск е свързан винаги с някакво очакване за печалба или друга лична изгода. Може да си заложил всичко, включително голяма сума пари, дома си, репутацията или дори честта на своето име. Но ти

предварително си изчислил, че вероятността да загубиш всичко това си заслужава пред оня процент на допустима щастлива случайност, който, ако бъде реализиран, накрая наистина ще те направи печеливш. Адреналинът, инжектиран в кръвта ти, увеличава тази твоя увереност и започваш своя залог със съдбата. Вероятно подобен начин на разсъждение и действие променя с положителен знак всяка година числото на хората, превърнали се в милионери. Но замисляли ли сте се за онези случаи, в които случайността ни изправя пред внезапна ситуация, в която само бързите ни действия, дори с риск за собствения ни живот, могат да спасят някой друг? Струва си да го сторите. С тези редове искам да ви разкажа една истински преживяна история. Имената на участниците в нея са променени по тяхно изрично настояване, но в желанието си да съм максимално близко до действителните персонажи, съм запазила само първите им букви. Това е израз на моята благодарност към  хора като тях, които се спускат да помогнат  в "пожара", обхванал напълно непознат за тях човек, без да помислят за риска,  след който могат да свършат собствените им дни.

 

       * * *

       - Чувате ли ме? Дайте знак, ако думите ми стигат до вас!

       Хирургът се беше надвесил над нея и през полуотворените ѝ очи лицето му постепенно се проясняваше. Чувстваше се така, сякаш е прелетяла целия космос, а тялото ѝ се тресеше, като че ли беше попаднало в турбуленция

      - Загуби много кръв по време на операцията. Сестра, донесете ми две банки АБ - положителна! И побързайте, моля ви! Това допълнително одеяло няма да я стопли...

      Думите му отекнаха в съзнанието на колабиращата жена, но в един момент се разхвърчаха и отказаха да се подредят в разбираема мисъл. Постепенно всичко изчезна и потъна в непрогледна тъмнина.

 

      * * *

 

      Диагнозата беше стряскаща. Тя можеше да обезкуражи всяка жена. До болничното ѝ легло непрекъснато дежуреше по-голямата ѝ дъщеря, но Таня не посмя да ѝ каже истината. Прие думите, че има рак така, сякаш те не се отнасяха за нея, а за някой друг човек. Беше чела, че според психолозите това е защитна реакция на организма. Лекарите я посъветваха да вземе бързо решение и да не отлага операцията и тя се довери без страх на медицинското им мнение. Молеше се да има късмет и да е една от малкото, които ще намерят сили в себе си да се преборят с болестта, погубила толкова много хора.

      Докато я водеха към операционната успя да види притиснатото към стъклената врата в коридора лице на Вероника и разширените от уплаха очи на детето си, които я молеха да живее. После разбра, че операцията е продължила близо шест часа, но положи усилие и успя да стане от леглото си още на другата сутрин. Знаеше, че вкъщи я чакат съпругът и другата ѝ дъщеря, която беше ученичка в прогимназията. Чудеше се дали духът ѝ или добре свършената работа на професора и неговия операционен екип са ѝ помогнали. Само след пет дни параметрите на лабораторните изследвания влязоха в нормални граници и я изписаха с една дълга епикриза, която тя не искаше дори да прочете, с препоръка да посети личния си лекар, който щеше да наблюдава процеса на възстановяването ѝ.

      Качи се трудно в колата, която друг път шофираше сама, а сега беше преотстъпила волана на дъщеря си.

С болката беше свикнала, но не трябваше да прави резки движения, тъй като сутринта ѝ бяха извадили конците. Вероника подкара бавно автомобила, излезе от паркинга на болницата и стигна до пресечката, след която с десен завой се излизаше на булеварда. Автобусът в дясната лента намали и спря пред пешеходната пътека, но вляво от него тя видя една засилила се синя кола. Навикът ѝ на дългогодишен шофьор да наблюдава всичко по пътя я направи свидетел на случилото се след секунда. През зебрата минаваше майка, която стискаше ръката  на момченце, с видима възраст 3-4 години, а в другата държеше красив букет, приготвен вероятно за утрешния празник Свети Валенти. Шофьорът кривна в ляво, за да избегне очевидния удар с колата, но закачи майката със страничното огледало, завихрия  и я преметна на платното. Букетът излетя на някъде, детето изпищя и хукна да бяга към отстрещната страна на булеварда, където автомобилите се движеха в обратната посока, а зелената светлина на светофара отброяваше оставащите секунди.

     Таня не разбра как отвори вратата на колата и изтича след момченцето. Дори не се огледа. Мисълта ѝ беше само в детето, което трябваше да спаси. Тя сякаш беше забравила, че само преди няколко дни беше претърпяла тежка животоспасяваща операция. Страхът, че уплашеното мъниче ще премине зад по-високите от него парапети, я задушаваше. Представяше си как неподготвен шофьор за изкочилото изневиделица бягащо дете ще го връхлети и това смразяваше дъха ѝ. Достигна момченцето на разпределителната линия по средата на булеварда и го прегърна, клекнала до него. То продължи да се дърпа и да пищи от ужас, а тя усети, че има вероятност да припадне от рязката болка в корема. Не можеше да го вдигне и само го стискаше, колкото сили има, да не би да побегне отново... Знаеше, че ще запомни завинаги уплахата в тези светлосини детски очи, в които сякаш ирисите, подобно на маргаритки, се готвеха да окапят от преживения ужас.

     В този момент видя как Вероника излезе от тяхната кола и се затича към нея. Дъщеря ѝ я гушна разтреперана и уплашена не по-малко от изпадналото в шок дете и, задъхвайки се, успя да каже през сълзи с пресипнал глас само: Мамо!...Мамичко!... Таня ѝ повери детето, а докато се изправяше ѝ пречерня, затова се облегна на рамото на дъщеря си. Извади от джоба на сакото телефона и се обади на бърза помощ. Хората бяха наобиколили пострадалата жена, която се опитваше да стане, търсейки с обезумял поглед рожбата си. Някой я успокои, че детето е добре, а докато тя правеше опити да се изправи, друг я посъветва да не става и изчака да дойдат лекарите. Една струйка кръв се беше спуснала от горната част на главата по прибледнялото ѝ лице, но жената сякаш не я забелязваше и продължаваше да зове по име момченцето.

      В далечината се чу воят на приближаващата линейка, а от срещуположната посока сирената на дежурната полицейска кола. Таня едва стоеше на краката си от болки и само с поглед каза на Вероника, че е по-добре да тръгват. Не искаше никой и за нищо да я разпитва. Нямаше сили за това... Предадоха момченцето на жената, застанала в близост до тяхната кола, и с върховни усилия оперираната само преди няколко дни жена се качи в автомобила. Дъщеря ѝ завъртя ключа на таблото и тръгна плахо, като държеше волана само с лявата си ръка, а  дясната, която все още трепереше, стискаше до побеляване ръката на безстрашната си майчица.

 

 

     

© Мария Панайотова All rights reserved.

The work is a contestant:

Рискът »

2 Position

Comments
Please sign in with your account so you can comment and vote.
  • Имам щастието да познавам тази жена и да ѝ се възхищавам, Роси!💕
    Тя, както по време на тази драматична случка, така и сега не желае да става център на внимание, а скромността ѝ я поставя на още по-висок пиедестал в очите и сърцето ми.
    Благодаря ти за тази велика мисъл на Бетовен! Прегръщам те топло!🤗🌹
  • Сещам се за една мисъл - "Аз не познавам друг белег на превъзходство освен добротата! "– Бетовен. Много човешки и истински разказ, Мари! Пожелавам ти успех, Мари! Заслужаваш го!
  • Наде, благодаря за пожеланието, което усещам като подкрепа от твоя страна!💕 Уютна вечер ти желая!😍
  • Успех, Марийче!
  • Щедростта на думите ти ме накара да се усмихна и съм ти благодарна за това, Мини!🤗
    Макар и "съперници" в предизвикателството като автори, ние си оставаме приятели и твоя поздрав е също проявена човещина. Успех и на твоя разказ, мила!😍
  • Трогателно предаден истински случай, който граничи с героизъм вече липсващ в живота ни. Зареди ми душата, Мария и ми се дощя да те прегърна, пожелавам ти успех, в който не се съмнявам!
  • Много ти благодаря,Тони!😍❤️ И на мен ми се иска да са повече хората като нея, затова, срещайки тази жена, аз ѝ се възхитих и не можеше да не напиша разказ за нея. От сърце ѝ желая да е жива и здрава и да продължава да дава обич и състрадание на всеки, застанал на пътя ѝ!🙏❤️
  • Настръхнах докато четях, Мария! Много въздействащо! Зададох си въпроса - колко хора биха постъпили като героинята ти. И ми се иска да са повече! Успех ти желая!
  • Добрите думи, които си ми оставил, както и това, че постави разказа ми в любими, означават много за мен! Благодаря ти, Стойчо!😍
  • За съжаление, вече свърших ресурса за гласуване...
    Съпреживях моментите на болка и обозрима опасност,както и борбата с болестта на героинята. И нейната готовност за саможертва в името на живота.
    Но пък искрено ти желая успех, Мария!
  • Как заковаваш мнението си с една дума-жест!😍Категорично и по мъжки! Благодаря ти, Жоро!🙏
  • Глас.
  • Благодаря ви за подкрепата, Доче и Лина!😍❤️ Историята е наистина много вълнуваща, стига аз да съм я предала достатъчно добре. Човещината винаги вълнува, може би защото я срещаме все по-рядко!...
  • Успех, Мария!
  • Настръхваща история... Развълнува ме и мен. Успех, Мария!
  • Беше си риск да се осмеля, редом с автор от твоята величина, но все пак събрах смелост, Иви!🤣💜
  • Добте дошла в ” Рискът”, Мари!
    Успех!🍀💖👍
  • Таня, зарадва ме с коментара си!😍
    Благодаря за интересната тема!
    Наистина си е предизвикателство!👏
  • История по истински случай и грабва веднага читателя!
    Много сила се иска да се спуснеш и да се справиш в тази ситуация!
    Браво на героинята!
    Браво и на теб, Мари, че толкова истински си показала героите и преживяванията им!
  • Много мило ми стана, че точно ти, Ники, коментира разказа ми!😍 И на мен ми беше разказан с голямо вълнение, дошло от незаглъхващия спомен. Благодаря ти за подкрепата, както и за това, че сложи в любими произведението ми!🙏
  • Настръхнах докато го четях, Мери!
    Тук си вложила толкова талант!
    Всичко оживяваше пред очите ми!
    Успех!
Random works
: ??:??