May 25, 2013, 12:59 PM
Когато рисува сърцето
7 мин reading
Беше объркана, а напоследък и малко изплашена. Нямаше обяснение за това, което ù се случваше.
Рисуваше вече толкова години и след като завърши Академията, картините ù се радваха на голям успех, имаше и няколко самостоятелни изложби.
В личния ù живот нещата също бяха съвсем нормални – омъжи се почти веднага след завършването си за човек внимателен, мил и грижовен, който ù осигуряваше всичко необходимо, за да се чувства защитена и закриляна. Е, вярно, не беше онази бурна главозамайваща любов от розовите книжки и сапунените сериали, но това никога не ù бе липсвало. Имаше верен приятел до себе си, човек, комуто да се довери напълно, това беше най-важното.
Доскоро притежаваше и майсторството на добрия художник, но от известно време бе започнала да губи уменията си по необясними за нея причини. Прекарваше двойно повече време пред платното в опит да реализира идеите си, а резултатите не я удовлетворяваха, собствената ù необяснима посредственост я изнервяше до крайност и то най-вече, защото не можеше да я разбере.
Беше чувала и чела за творческите кризи, неизменна част от живота на всеки творец. Но зад всяка от тях стоеше някаква лична или житейска драма, нещо повече или по-малко разтърсващо, което неминуемо даваше отражение върху изкуството на твореца.
При нея обаче всичко беше спокойно, чак до монотонност, нямаше дори особени емоции и вълнения.
Реши да сподели своя проблем с мъжа си – може би двамата заедно щяха да намерят някакво решение. Той внимателно я изслуша, а после бащински я целуна по челото:
- Милото ми момиче, защо се тревожиш толкова за това? Сигурно е нещо временно, но и да не е, знаеш, че печеля достатъчно добре, за да не ти липсва нищо. Можеш да не се докоснеш повече до четката, ако искаш. Можеш просто да се наслаждаваш на живота и да се забавляваш. Защо измъчваш прекрасната си главица с такива неща?
- Но... - искаше да му каже, че именно рисуването е целият ù живот, но думите му попречиха на нейните да се излеят. Винаги бе смятала, че той разбира колко ù е важно да твори, че това не е просто хоби, развлечение, а необходимост за нея. Винаги бе вярвала, че за него не е малката сладка красавица, с чиято външност да се гордее като с поредната си скъпа придобивка. Беше убедена, че той разбира и харесва в нея човека-създател, твореца, одухотворената личност с огромен творчески заряд.
А сега получаваше просто няколко мимоходом подхвърлени думи, които почувства като снизходително потупване по рамото. Може би това е неговият начин да ме успокои, примири се тъжно тя, все пак той не е особено емоционален. Но нещо все пак липсваше – какво, и тя не можеше да определи, само усещаше празнината в себе си.
Реши да потърси съвет от стария си професор от Академията. През годините на обучение си бяха станали много близки, за нея той беше не само добрият учител, а един много мъдър ментор, нейният водач не само в света на изкуството, но и в живота изобщо.
Още преди да позвъни, забеляза некролога на входната врата и сърцето я заболя – още един прекрасен човек си беше отишъл от този свят. А тя, неговата най-добра ученичка, дори не беше разбрала за това, че е починал. Очите ù плувнаха в сълзи и тъкмо се готвеше да си тръгне, когато жената на професора я видя и я повика.
- Помня те, ти беше неговата любимка! – усмихна ù се възрастната жена и я покани да влезе.
Тя се почувства неловко – толкова време не се беше обаждала поне да се поинтересува за здравето на стария си учител.
- Не се притеснявай, миличка – гальовно ù каза старицата – Това е животът – човек се износва, изхабява се като стар механизъм и спира да работи. Но мъжът ми постигна много, до последния си миг беше полезен и уважаван и, знаеш ли, много беше горд с твоите успехи!
- Наистина беше най-добрият и мъдър човек, когото съм познавала и точно за това днес дойдох. Имам нужда от съвет. – каза младата художничка и понеже старата жена я предразположи, разказа ù за проблема си.
- Мисля, че знам кой може да ти помогне – каза ù тя, след като я изслуша. – В ателието сега работи един художник, който е учил в чужбина. Млад е, но много талантлив, преди да почине мъжът ми много ми говореше за него. Дори и в момента е в ателието, ела да те запозная с него!
Първото чувство, което изпита, когато го видя, беше недоверие – не бе по-възрастен от нея, може би дори по-млад, какъв съвет би могла да получи от човек, който едва ли имаше повече опит от нея.
Беше интересен мъж, с малко екзотична външност, което силно я развълнува, но тя не си даде сметка за това в онзи първи момент, когато се запознаха. Отдаде смущението си на прекалено прямия му, пълен с неприкрито възхищение поглед, когато той пое ръката ù. Каза ù, че отскоро е тук, но вече е разгледал някои от платната ù.Тя почти затаи дъх в очакване на оценката му, но той не каза нищо повече за тях, а направо я попита защо е дошла. Едва прикривайки разочарованието си, отначало несмело, а после все по-уверено тя му разкри болката си и това, че е искала да се посъветва с професора.
- И идея си нямам на какво се дължи – вдигна рамене тя безпомощно – Надявах се той като човек с много опит да успее да ми помогне, защото няма видима причина...
Младият мъж я погледна замислено.
- Но няма и страст, нали – тихо каза.
Тя се размърда неловко в стола – какво общо може да има страстта с това, помисли си.
- Това е, което се набива в очи в картините ти. При цялото съвършенство на форми и цветове, въпреки идеално оформените композиции и добрата техника това определено липсва.
- Аз... никога не съм мислила, че...
- Че е от такова значение ли? – той повдигна вежди – Не само че е от такова значение, тя прави от рисунката картина, вдъхва ù живот! Ела! – хвана ръката ù той и я поведе към вътрешността на ателието, където стояха картините му, покрити с платно.
- Разгледай ги! – отметна платното той.
Не беше виждала такова нещо досега, а бе добре запозната с най-големите шедьоври на художественото творчество. Не беше просто майсторска техника, нито само прецизно подбрани цветови съчетания и нюанси. Не беше и просто усещането за светлина и въздух, за движение и простор.
Изваяните фигури живееха свой собствен живот върху платното, дишаха, любеха се, откриваха се за света, разсъбличайки не само собствените си тела, а сякаш и душата на този, който ги разглежда – толкова силно бе въздействието им. За първи път виждаше толкова открита и страстна еротика, при това не открито показна, а изразена в мамещата извивка на сочните устни, в малката, случайно плъзнала се къдрица, в страстната, ала едва загатната сянка на напъпващата плът.
Нещо повече – и пейзажите, които разгледа, също носеха този заряд – бяха истинска експлозия от цветове, вулкани, изригващи страст и омая.
Бурята от емоции в нея беше толкова мощна и всепоглъщаща, че тя едва дишаше от вълнение. Имаше чувството, че изживява най-пълното си отдаване, истински духовен оргазъм, който разтърси цялата ù същност.
Очите му се усмихваха, когато се обърна към него, беше забелязал огромното ù вълнение.
- Прекрасно... - събра дъх колкото едва да промълви това. Все още имаше усещането, че току-що е правила любов, най-страстната и всеотдаваща от много време насам.
- Сега разбра какво имам предвид, нали? – той хвана ръката ù и я разгледа. – Имаш чудесни ръце, изящни пръсти, родена си да рисуваш! С очите си видях, че можеш много! Затова ти предлагам да поработим заедно – и двамата имаме какво да споделим, да научим един от друг. Какво ще кажеш?
Тя започна да ходи в ателието всеки ден. Отначало беше плаха и несигурна, чувстваше се скована, но той успя да я предразположи, намери най-точните думи, беше внимателен и търпелив и най-важното – напълно искрен и непосредствен. Понякога дори не рисуваха, просто разговаряха за какво ли не, той беше неизчерпаем извор на всякакви истории и каква ли не информация, беше ù забавно и уютно с него. Постепенно стана по-смела с четката, усещаше все по-голяма увереност и това скоро даде първите положителни резултати.
- Мисля че е време – каза ù той една сутрин – да започнеш нещо сериозно, върху което напълно да съсредоточиш всичките си усилия.
- Отдавна мечтая да нарисувам портрет на любимия ми мъж – усмихна се тя – още откакто се оженихме, но... Мисля, че сега ще се получи!
Толкова ù се искаше да го изненада, че беше решила да го направи тайно от него, по една негова снимка. Много смело начинание, знаеше си, но пък вече се чувстваше достатъчно уверена в себе си, имаше чувството, че ръцете ù са станали вълшебни, толкова силно бе вдъхновението ù.
И все пак работи много дълго време, докато получи това, което искаше, извайваше толкова търпеливо всеки детайл, че минаваха часове наред, преди да усети някаква умора и изнемощелите ù пръсти да изпуснат четката. А когато завърши картината, беше толкова изморена, че успя само да я покрие с платното и се прибра вкъщи с приятната мисъл за предстоящата изненада, която готвеше на съпруга си.
Беше много развълнувана на другата сутрин, когато го повика да му я покаже. Откри с трепет картината, но върху платното не беше портрета на съпруга ù. Пръстите ù бяха изваяли образа на младия художник.
Рисуваше вече толкова години и след като завърши Академията, картините ù се радваха на голям успех, имаше и няколко самостоятелни изложби.
В личния ù живот нещата също бяха съвсем нормални – омъжи се почти веднага след завършването си за човек внимателен, мил и грижовен, който ù осигуряваше всичко необходимо, за да се чувства защитена и закриляна. Е, вярно, не беше онази бурна главозамайваща любов от розовите книжки и сапунените сериали, но това никога не ù бе липсвало. Имаше верен приятел до себе си, човек, комуто да се довери напълно, това беше най-важното.
Доскоро притежаваше и майсторството на добрия художник, но от известно време бе започнала да губи уменията си по необясними за нея причини. Прекарваше двойно повече време пред платното в опит да реализира идеите си, а резултатите не я удовлетворяваха, собствената ù необяснима посредственост я изнервяше до крайност и то най-вече, защото не можеше да я разбере.
Беше чувала и чела за творческите кризи, неизменна част от живота на всеки творец. Но зад всяка от тях стоеше някаква лична или житейска драма, нещо повече или по-малко разтърсващо, което неминуемо даваше отражение върху изкуството на твореца.
При нея обаче всичко беше спокойно, чак до монотонност, нямаше дори особени емоции и вълнения.
Реши да сподели своя проблем с мъжа си – може би двамата заедно щяха да намерят някакво решение. Той внимателно я изслуша, а после бащински я целуна по челото:
- Милото ми момиче, защо се тревожиш толкова за това? Сигурно е нещо временно, но и да не е, знаеш, че печеля достатъчно добре, за да не ти липсва нищо. Можеш да не се докоснеш повече до четката, ако искаш. Можеш просто да се наслаждаваш на живота и да се забавляваш. Защо измъчваш прекрасната си главица с такива неща?
- Но... - искаше да му каже, че именно рисуването е целият ù живот, но думите му попречиха на нейните да се излеят. Винаги бе смятала, че той разбира колко ù е важно да твори, че това не е просто хоби, развлечение, а необходимост за нея. Винаги бе вярвала, че за него не е малката сладка красавица, с чиято външност да се гордее като с поредната си скъпа придобивка. Беше убедена, че той разбира и харесва в нея човека-създател, твореца, одухотворената личност с огромен творчески заряд.
А сега получаваше просто няколко мимоходом подхвърлени думи, които почувства като снизходително потупване по рамото. Може би това е неговият начин да ме успокои, примири се тъжно тя, все пак той не е особено емоционален. Но нещо все пак липсваше – какво, и тя не можеше да определи, само усещаше празнината в себе си.
Реши да потърси съвет от стария си професор от Академията. През годините на обучение си бяха станали много близки, за нея той беше не само добрият учител, а един много мъдър ментор, нейният водач не само в света на изкуството, но и в живота изобщо.
Още преди да позвъни, забеляза некролога на входната врата и сърцето я заболя – още един прекрасен човек си беше отишъл от този свят. А тя, неговата най-добра ученичка, дори не беше разбрала за това, че е починал. Очите ù плувнаха в сълзи и тъкмо се готвеше да си тръгне, когато жената на професора я видя и я повика.
- Помня те, ти беше неговата любимка! – усмихна ù се възрастната жена и я покани да влезе.
Тя се почувства неловко – толкова време не се беше обаждала поне да се поинтересува за здравето на стария си учител.
- Не се притеснявай, миличка – гальовно ù каза старицата – Това е животът – човек се износва, изхабява се като стар механизъм и спира да работи. Но мъжът ми постигна много, до последния си миг беше полезен и уважаван и, знаеш ли, много беше горд с твоите успехи!
- Наистина беше най-добрият и мъдър човек, когото съм познавала и точно за това днес дойдох. Имам нужда от съвет. – каза младата художничка и понеже старата жена я предразположи, разказа ù за проблема си.
- Мисля, че знам кой може да ти помогне – каза ù тя, след като я изслуша. – В ателието сега работи един художник, който е учил в чужбина. Млад е, но много талантлив, преди да почине мъжът ми много ми говореше за него. Дори и в момента е в ателието, ела да те запозная с него!
Първото чувство, което изпита, когато го видя, беше недоверие – не бе по-възрастен от нея, може би дори по-млад, какъв съвет би могла да получи от човек, който едва ли имаше повече опит от нея.
Беше интересен мъж, с малко екзотична външност, което силно я развълнува, но тя не си даде сметка за това в онзи първи момент, когато се запознаха. Отдаде смущението си на прекалено прямия му, пълен с неприкрито възхищение поглед, когато той пое ръката ù. Каза ù, че отскоро е тук, но вече е разгледал някои от платната ù.Тя почти затаи дъх в очакване на оценката му, но той не каза нищо повече за тях, а направо я попита защо е дошла. Едва прикривайки разочарованието си, отначало несмело, а после все по-уверено тя му разкри болката си и това, че е искала да се посъветва с професора.
- И идея си нямам на какво се дължи – вдигна рамене тя безпомощно – Надявах се той като човек с много опит да успее да ми помогне, защото няма видима причина...
Младият мъж я погледна замислено.
- Но няма и страст, нали – тихо каза.
Тя се размърда неловко в стола – какво общо може да има страстта с това, помисли си.
- Това е, което се набива в очи в картините ти. При цялото съвършенство на форми и цветове, въпреки идеално оформените композиции и добрата техника това определено липсва.
- Аз... никога не съм мислила, че...
- Че е от такова значение ли? – той повдигна вежди – Не само че е от такова значение, тя прави от рисунката картина, вдъхва ù живот! Ела! – хвана ръката ù той и я поведе към вътрешността на ателието, където стояха картините му, покрити с платно.
- Разгледай ги! – отметна платното той.
Не беше виждала такова нещо досега, а бе добре запозната с най-големите шедьоври на художественото творчество. Не беше просто майсторска техника, нито само прецизно подбрани цветови съчетания и нюанси. Не беше и просто усещането за светлина и въздух, за движение и простор.
Изваяните фигури живееха свой собствен живот върху платното, дишаха, любеха се, откриваха се за света, разсъбличайки не само собствените си тела, а сякаш и душата на този, който ги разглежда – толкова силно бе въздействието им. За първи път виждаше толкова открита и страстна еротика, при това не открито показна, а изразена в мамещата извивка на сочните устни, в малката, случайно плъзнала се къдрица, в страстната, ала едва загатната сянка на напъпващата плът.
Нещо повече – и пейзажите, които разгледа, също носеха този заряд – бяха истинска експлозия от цветове, вулкани, изригващи страст и омая.
Бурята от емоции в нея беше толкова мощна и всепоглъщаща, че тя едва дишаше от вълнение. Имаше чувството, че изживява най-пълното си отдаване, истински духовен оргазъм, който разтърси цялата ù същност.
Очите му се усмихваха, когато се обърна към него, беше забелязал огромното ù вълнение.
- Прекрасно... - събра дъх колкото едва да промълви това. Все още имаше усещането, че току-що е правила любов, най-страстната и всеотдаваща от много време насам.
- Сега разбра какво имам предвид, нали? – той хвана ръката ù и я разгледа. – Имаш чудесни ръце, изящни пръсти, родена си да рисуваш! С очите си видях, че можеш много! Затова ти предлагам да поработим заедно – и двамата имаме какво да споделим, да научим един от друг. Какво ще кажеш?
Тя започна да ходи в ателието всеки ден. Отначало беше плаха и несигурна, чувстваше се скована, но той успя да я предразположи, намери най-точните думи, беше внимателен и търпелив и най-важното – напълно искрен и непосредствен. Понякога дори не рисуваха, просто разговаряха за какво ли не, той беше неизчерпаем извор на всякакви истории и каква ли не информация, беше ù забавно и уютно с него. Постепенно стана по-смела с четката, усещаше все по-голяма увереност и това скоро даде първите положителни резултати.
- Мисля че е време – каза ù той една сутрин – да започнеш нещо сериозно, върху което напълно да съсредоточиш всичките си усилия.
- Отдавна мечтая да нарисувам портрет на любимия ми мъж – усмихна се тя – още откакто се оженихме, но... Мисля, че сега ще се получи!
Толкова ù се искаше да го изненада, че беше решила да го направи тайно от него, по една негова снимка. Много смело начинание, знаеше си, но пък вече се чувстваше достатъчно уверена в себе си, имаше чувството, че ръцете ù са станали вълшебни, толкова силно бе вдъхновението ù.
И все пак работи много дълго време, докато получи това, което искаше, извайваше толкова търпеливо всеки детайл, че минаваха часове наред, преди да усети някаква умора и изнемощелите ù пръсти да изпуснат четката. А когато завърши картината, беше толкова изморена, че успя само да я покрие с платното и се прибра вкъщи с приятната мисъл за предстоящата изненада, която готвеше на съпруга си.
Беше много развълнувана на другата сутрин, когато го повика да му я покаже. Откри с трепет картината, но върху платното не беше портрета на съпруга ù. Пръстите ù бяха изваяли образа на младия художник.
© Христина Мачикян All rights reserved.
Свързани произведения
Comments
Please sign in with your account so you can comment and vote.
-
Благодаря ти, Бехрин!
-
Браво, Христина!
-
Благодаря ти! Не искам да вярвам, че съм една от малкото, всеки заслужава да обича и да бъде обичан.
-
Възможно е да звучи твърде претенциозно, но това е, което усещам, и което ме прави щастлива.
-
Тогава ти пожелавам точно тази любов, която те вдъхновява, Валентин
При мен няма как да знаеш как е...аз съм любов! -
Не смятам, че вдъхновението е по-широко понятие от любовта. Освен ако не ги разглеждаш просто като понятия, разбира се.
По-скоро любовта може да включва /или по-скоро - да отключва/ вдъхновение, но вдъхновението не е невъзможно без нея. -
Не пролича
-
Не, Валентин. Любов.
Благодаря, Ивон.
При мен са музиката и литературата...и още едно-две неща
Благодаря, Виктор, а за мен беше удоволствие да го споделя. -
Чехов казвал. "Медицината е моята законна жена, а литературата - любовница." Много хубав разказ. Прочетох с удоволствие!
-
Хубав разказ!
-
Здравейте! Има и още няколко имена. И само едно, което го осмисля
-
Мдаа.. нарича се още и усещане за живот...!!!
Някой ден ще намеря време и ще прочета всичко твое, Хрис! Пълна си с изненади!
Random works
© 2003-2024, Georgi Kolev. All rights reserved. The works are the property of their authors.
Беше ми интересно да прочета.Поздрави.