Когато те докосне споменът

          Много образи от миналото се завръщат, за да ни напомнят за някоя случка , която може да ни натъжи или развесели. Или да ни накара да се замислим, какво сме преживели, или какво  пропуснали. А може би просто споменът, да докосне отново сърцето и да го накара, да укроти своя ритъм ,за да открие тихия бряг и да си поеме въздух…

 До бабината къща , в тясна малка уличка, беше работилницата на обущаря чичо Дамян. Той не беше богат , нито прочут, но хората го уважаваха, защото вярваха, че в ръцете му има нещо повече от занаят, имаше сърце. Преди време, баба ми му занесла обувки за ремонт и ме изпрати да проверя, дали са готови. Като ме видя чичо Дамян, така ми се зарадва, очите му светнаха като звезди в полумрачната работилница. Попита ме как се казвам и къде живея. Когато разбра, той радостно подскочи и  рече – значи ти  си внучката на баба Вили!  Аз кимнах с глава и го попитах за обувките. Той ги взе от рафта, сложи  ги в една чанта и ми ги подаде. Вървях по улицата и си мислех, защо така радостно му стана, като разбра , че съм внучка на баба. Прибрах се и  я попитах за него, има ли семейство и къде е то, а тя ме щипна по бузката и каза:

        - Ние сме неговото семейство. Той израсна сам, изоставен от родителите си и благодарение на мен и дядо ти, сега е тук, в тази работилница. Знаеш ли, рече баба, той е работлив и дружелюбен човек, обича да помага на хората, защото е с голямо сърце и само така се чувства доволен от живота си. Всяка зима, когато снегът затрупваше улиците и студът пронизваше костите, Дамян оставяше вратата на работилницата си отворена. Не защото чакаше клиенти, а защото знаеше, че понякога някой гладен, измръзнал  или просто уморен човек ще мине и ще има нужда, не от нови обувки, а от топлина, от човещина.

          Една вечер, си спомни баба, когато вятърът свирепо удряше покрива на работилницата, пред прага й застана малко момче. Босо, с раздърпани дрехи и поглед , в който се четеше и страх и надежда. Дамян го покани вътре, без да пита от къде идва и защо е сам. Направи му чай, даде му топли дрехи и му уши малки здрави обувки.

          Когато хората го питаха защо си хаби времето с чужди деца и скитници, Дамян рече „ Човек не е човек, ако отговаря само за своите крачки, а и за тези, които са се уморили по пътя“. Винаги намираше топла дума за всички. Погледна ме баба  в очите и като видя, че слушам с интерес продължи:

           Годините минават, селото се променя заедно с Дамян. Някои от младите хора вече заминаха, други останаха, но всички го знаят, като обущарят, който никога не отказва помощ.

      В една студена сутрин, когато снегът беше покрил покривите като с бяло одеяло, пред работилницата спря непознат мъж. Висок , с ясни очи и топла усмивка. Той почука леко на вратата и когато  Дамян му отвори, мъжът му подаде една захабена кутия.

Вътре имаше чифт малки овехтели детски обувки.“ Пазя ги цял живот, каза мъжът, за да ми напомнят, че светът не е забравил какво е да бъдеш човек“. Дамян го позна веднага, това беше онова босо момче от зимата преди много години. Станал учител в съседно село, задомил се и подредил живота си. Очите на Дамян се напълниха със сълзи от облекчение, той разбра, че животът му е изпълнен със смисъл.

Баба ме погледна и попита, дали историята на чичо  Дамян ми е харесала. Разбира се, казах аз, а тя ми рече:

            - Виждаш ли, как понякога едни обувки могат да стоплят не само

краката, а и сърцето, за цял живот. Човечността не се измерва с големи думи и обещания. Тя живее в малките жестове, в милата усмивка, в протегнатата топла ръка. Защото когато дадем от себе си, без да чакаме отплата, ние не само правим живота на някого по лек, а и улесняваме нашия .

Протегна баба малката си длан и ме погали по главата. Ще проверя, дали баницата е готова и можем да си хапнем вън на двора. Да, бабо, съгласих се аз, но може ли, да занеса и на чичо Дамян.

Разбира се, толкова работа е свършил, трябва и да се храни. Занесох в една чиния баница и я подадох на чичо Дамян. А той толкова се зарадва, разбрах по очите му, че много му хареса. Те искряха от доброта и човечност. Късно вечерта, когато си легнах в леглото и се опитвах да заспя си повтарях , толкова  малко му е нужно на човек , за да бъде щастлив, толкова малко !