Много образи от миналото се завръщат, за да ни напомнят за някоя случка , която може да ни натъжи или развесели. Или да ни накара да се замислим, какво сме преживели, или какво пропуснали. А може би просто споменът, да докосне отново сърцето и да го накара, да укроти своя ритъм ,за да открие тихия бряг и да си поеме въздух…
До бабината къща , в тясна малка уличка, беше работилницата на обущаря чичо Дамян. Той не беше богат , нито прочут, но хората го уважаваха, защото вярваха, че в ръцете му има нещо повече от занаят, имаше сърце. Преди време, баба ми му занесла обувки за ремонт и ме изпрати да проверя, дали са готови. Като ме видя чичо Дамян, така ми се зарадва, очите му светнаха като звезди в полумрачната работилница. Попита ме как се казвам и къде живея. Когато разбра, той радостно подскочи и рече – значи ти си внучката на баба Вили! Аз кимнах с глава и го попитах за обувките. Той ги взе от рафта, сложи ги в една чанта и ми ги подаде. Вървях по улицата и си мислех, защо така радостн ...