Когато те няма...
Когато те няма, някак абстрактно е…
Трябваш ми, за да съм концентрирана…
Помниш ли това?
(запечатало се е в лакмуса на моите сетива, като аромат на парфюм)
„Разстоянието е параметър на материалния свят.
Обичта е функция на безразмерния трансцедентален космос.
В това състояние на безвремие, където времето лекува всичко, всичко е в сърцето и душата, и болката, и безметежното щастие.
Няма издигане, няма и падане в красотата на ефимерното преживяване.
Очарованието на залеза и бликащата с живот и любопитство зора не се нуждаят от опазване, те трябва да се изживяват отново и отново.
Затова и сега си плътно сгушена в мен, и аз простичко те обичам.”
Пиша ти,
защото го мога повече от „да го кажа” - за това.
Иначе…
не ме тествай колко мога да издържа без теб.
Когато си мислиш за мен, просто ми се обади.
Не ме оставяй да тъжа и да изпадам в недоумения.
Обичай ме простичко,
както само ти ми каза, че можеш.
Вчера… нямаше те цял ден…
Ти може би не знаеш, но когато те няма,
аз се разделям на няколко
и никоя част от мен не е напълно завършена…
И уж присъствам, там, където (не) си…
Но всъщност ме няма… А не искам да се губя,
но ако още малко се беше забавил… щях да забравя коя съм,
понеже само докосвайки очертанията ти,
събирам усещане за собствената си форма…
Болно нали?
‘щото е без теб…
Разсъждавам за любовта,
която е нежност, лудост и обсебване… но най-вече… ОТДАДЕНОСТ, а това е да имаме едно-единствено желание и да чувстваме,
че ще умрем, ако не го постигнем,
или по-конкретно – да трябва да си поемеш глътка въздух, за да оживееш.
Понеже желанието трябва да е силно…
Едва сега разбирам какво значи това…
Странно, как понякога първо идват думите, а после значението към тях.
Превръщам се в някаква миниатюрна калинка и заставам
като бродерия на яката ти…
За да те следвам неотменно.
Мъжът трябва да обича жена си, а жената да се подчинява на мъжа си…
Обясни ми това…
Обясни ми,
кога ще я стигна тази трудна любов (няма какво друго да е),
за да ме докосне онова съвършенство, за което казват, че обича дори недостатъците, защото ги вижда като добродетели с малко по-остри краища.
Обясни ми, как така, кожата ми си е изработила памет и очаква движенията ти и ги изживява два пъти, преди и след… и ги зове, зове ги и се моли.
Моят страх – смелост, която се моли - да не си тръгнеш, защото ще ме вземеш със себе си и тогава нищо няма да ми остане.
Моят път – стръмен път от теб до теб, от мен до мен, от теб до мен, от мен до теб…
Пак се отплеснах… но както ти казах,
когато те няма…
някак неопределено е…
Спирам да пиша…
трябваш ми – за да се дефинирам…
© Мойра All rights reserved.
