Sep 28, 2019, 9:43 PM

Кой уби Александър Велики 

  Prose » Novels
1649 2 2
49 мин reading

Всяко съвпадение на лица и събития е случайно

 

                                                                                               Италия, Милано, 11 януари 2011 г.

 

 

Силен телефонен звън раздра тишината на хотелската ми стая. В просъница протегнах ръка в тъмното и пипнешком намерих слушалката.

- Signore Monti?[1] – попита смутено телефонистката.

- Si….Pronto…[2]

Имам плътен, с властни нотки и добре модулиран глас, благодарение на който съм спечелил доста сделки и съм покорил много женски сърца. Сега, обаче, в него се долавяше „малко пясък“ след снощния запой. Не крия, че ми се услажда да се почерпя.

- Signore Monti, моля, извинете ме за безпокойството, но спешно Ви търсят от Тунис. Удобно ли е да Ви свържа?

            Сетих се, че преди да си легна, забравих да заредя батерията на мобилния си телефон. Вниманието ми бе насочено другаде.

            Джована, или Джиджи, както всички наричаха телефонистката на хотела, бе сладко миньонче с бухнали черни къдрици, закачливо вирнато носле и леко нацупени сочни устни. По време на предишното ú дежурство добре се позабавлявахме заедно. Разбира се, че получих суперлативи за това как целувам, а и за други неща...

            Гласчето ú потрепваше по телефона и аз знаех защо. В три през нощта тя ме видя да се прибирам със знойната красива индийка, която сега спеше до мен. Бегъл поглед към часовника ми показа, че е едва пет часа сутринта.

- Спокойно, Джиджи, нищо не прекъсваш – прошепнах тихо в слушалката.

- Свързвам Ви тогава със синьор Унаис.

Моментално се разсъних. Камел Унаис, адвокатът на семейството ни, звънеше по това време на денонощието не току-така. Сигурен бях, че се е случило нещо неочаквано и бях готов да се обзаложа, че то едва ли ще ми хареса. Неволно отметнах чаршафа, обърнах се и стъпих здраво на пода, сякаш опората щеше да ми помогне да посрещна неприятностите по-добре.

- Ало. Съжалявам, момчето ми, но вчера следобяд по време на езда, баща ти падна от коня и получи мозъчно сътресение. Всички се надявахме, че ще се оправи, обаче тази нощ състоянието му се влоши. Доктор Ахмед Морджан казва, че положението е критично, така че, ако можеш, тръгни насам с първия полет.

Гърлото ми пресъхна и изведнъж усетих силна болка и сърдечната област.

- Веднага  отивам на летището.

 

 

В самолета на Аlitalia съм на път за дома. Бизнесът ще почака.

Създаването на нов програмен език за мен е не само работа, но и отдавнашна моя мечта. Фирмата ми World Wide CR (Световни Компютърни Руни) се намира в престижен квартал на град Тунис. В модерната сграда на голямото имение съм настанил няколко млади гении от различни страни, на които осигурявам суперзаплати и суперлукс – разкошни стаи, тенискорт, салон за фитнес, сауна, басейн и автомобили по избор. Отлично зареден бар предлага изобилие от напитки, ако вечер някой от тях реши да потърси в алкохола вдъхновение за нови идеи. Срещу това получавам суперпродукт.

            Политическата обстановка в страната напоследък е тревожна, но ние се стараем да се изолираме, доколкото това е възможно, от всичко навън. Работим яко и мисля, че вече сме съвсем близо до целта. Тунис не е световен лидер в информационните технологии, обаче нищо не ни пречи да заявим своето място под слънцето. Та нали Маршал МакКлохан е казал, че „светът е едно глобално село“.

             На конгреса в Милано бях, за да си „сверя часовника“. И не само това – от германците „откраднах“ индийката Шайни - отличен специалист с брилянтен ум и авангардни идеи. Допреди три дни с нея се познавахме само от Skype, но още щом я видях на живо в залата, веднага усетих, че тази красива и умна жена неустоимо ме привлича. Следващата седмица тя пристига във фирмата ми и отсега знам, че не само работата ще е, която ще ни свързва. Баща ми беше прав – време ми е да се оженя.

            Оглеждам се в стъклото на илюминатора - среден на ръст, тридесет и три годишен мъж, с гъста руса коса, проницателни очи и волева брадичка. Не съм холивудски красавец, но жените, с които съм бил отвреме-навреме през последните тринадесет години твърдят, че имам страхотен чар. Нямам основание да не им вярвам.

Приличам досущ на майка си, загинала при автомобилна катастрофа, когато бях на пет годинки. И сега е като жива пред очите ми - дребничка, но много енергична красавица, златокоса и синеока, което е необичайно за нашата географска ширина. Произхождаше от аристократичен древен род и това по всичко си личеше. В детските ми спомени тя бе колкото мила, толкова и властна. Великолепно умееше да убеждава - успяла бе да придума баща ми да напусне Италия, а и тук, в Тунис, го въртеше на малкото си пръстче. Той, разбира се, я обожаваше. Катастрофата преобърна живота ми, така и не можах да преодолея болката от загубата на мама.

И аз като нея имам слабост към чужди езици, бързи коли и коне. За петнадесетия ми рожден ден татко ми подари ферма с породисти коне и червено “Ферари“.

            Майка ми и баща ми се запознали в Рим. Тя дошла в университета от Тунис, за да учи древни езици, а той - от Сицилия, за да стане археолог. Вече двадесет и пет години откакто е директор на Археологическия музей в града ни.

Преди около месец, докато се ровел в старинен шкаф в една от многобройните стаи на къщата ни, татко намери древен ръкопис. Дойдеше ли си от работа, се затваряше в кабинета си с часове, за да го превежда. Толкова бе улисан, че понякога забравяше да се храни и се налагаше Лейла, нашата домашна помощничка, или аз да му напомняме, че не бива да рискува здравето си заради работата, колкото и важна да е тя.

Веднъж не издържах и го попитах какво толкова пише в този свитък, че така го е обсебило, а той с блеснали от вълнение очи, рече: „Щом свърша, ще разбереш“.

          Вчера сутринта татко ми телефонира в Милано. Усещах ликуване в гласа му:

          – Синко - каза ми той, - идвай си по-скоро. Приключих с превода и ще се смаеш, когато го прочетеш. Повярвай ми, ще се смаеш!

          Нямам търпение да се прибера вкъщи, за да го видя и стискам палци той да се оправи.

 

 

                                                                                                               Тунис, 11 януари 2011г.

         

На летището ме посрещнаха шофьорът Али и господин Унаис. По скръбта, изписана на лицата им, аз съкрушен и без думи разбрах жестоката истина, че милият ми татко не е могъл да ме дочака. Сега оставах съвсем сам на света.

          Адвокатът ми помогна да уредим формалностите по подготовката на погребението.

                                                                                

                                                                                                               Тунис, 12 януари 2011г.

         

 

На следващия ден след церемонията на гробището се прибрах в притихналата красива старинна къща. Налях си питие и с натежало от мъка сърце влязох в кабинета на баща ми. Горкият татко! Така и не успя докрай да сподели радостта от последното си откритие. Искаше ми се да се докосна до това, което толкова го бе вълнувало дни наред и затова прегледах книжата в бюрото му. Не намерих нищо необичайно. Знаех комбинацията на сейфа и реших да го отворя. И наистина, върху купчина документи имаше малко ковчеже от алабастър, което не бях виждал никога преди. То съдържаше два свитъка: единият, с пожълтели от времето страници от папирус, на старогръцки, а другият - на италиански, чийто бели листи бяха изписани с дребни закръглени букви. Сърцето ми пропусна един удар, щом познах почерка на баща си.

          Взех втория свитък в едната си ръка, чашата с бренди - в другата, занесох ги на бюрото, седнах на стола до него и зачетох.

 

 

 

 

 

 

                                                                                                        Рим, 11 януари 323 г. пр.н.е.

 

          Тук ме знаят като Марк, двадесет и две годишен търговец от Сицилия. Висок съм, с гъвкаво тяло, смолисточерна къдрава коса, черни очи и смугла кожа. Имам добре очертани устни, винаги готови както за усмивка, така и за целувка. Римлянките са луди по мен.

           Това, което мислят е вярно, но само донякъде. Да, наистина, с малкото си корабче и с неколцина верни приятели плавам от Рим до Сицилия, и по-далече - до Мала Азия и Африка. В едната посока пренасям накити, платове и най-вече оръжие. Римският меч предизвиква респект у всички народи. Наясно съм по този въпрос, макар това да не ми се нрави. Обратно докарвам от Сирия фурми, палмово вино и китайска коприна, от новия египетски град Александрия - индийски подправки, благовонни масла и скъпоценни камъни, от Картаген - слонова кост, маслини, зехтин и корков дъб, а от Сицилия - жито, мрамор и бял камък.

          Онова, което тук не знаят е, че аз, Ханон, съм картагенец. Баща ми Бомилкар, от знатен род, благороден и богат, е избран с най-много гласове за член на герузията[3]. Татко е геронт[4], а най-добрият му приятел, Хасдрубал, е командващ войската на Картаген. С него са близки още от деца, а като младежи, при едно плаване до западната, картагенската част на Сицилия, решили да посетят и гръцката част на острова.

          Там се влюбили и оженили за две приятелки гъркини и ги довели в Картаген. Така аз, Хани и Елиса, пет години по-малката от мен дъщеря на военачалника, също израстнахме заедно. Аз бях този, който я научи да лови риба, да плува и да стреля с лък. Разбирахме се и без думи, само с поглед. Мислехме еднакво за едни и същи неща и нищо чудно, че след време се влюбихме един в друг.

          От палаво хлапе Елиса се бе превърнала в ослепителна седемнадесетгодишна красавица. Имаше тъмнокестенява коса с лек червеникъв оттенък, пухкави алени устни, златиста от слънчевия загар кожа, която ми се искаше непрекъснато да галя, а в зелените ú, със златни точици очи винаги припламваха искрици смях. Родителите ни се радваха от сърце на нашата дружба и всичко вече беше решено - през септември щеше да е сватбата.

 

           Преди две години реших да спечеля малко пари, та нали вече съм голям мъж. Затова и плавам с корабчето насам-натам и превозвам стоки.

           Не само това, обаче, ме бе довело в Рим.

           Двете държави имаха подписани договори, но знаехме, че римляните са коварни и ги държахме под око. Идеята на суфета[5] бе докато съм в Рим, да се ослушвам какво става и да разбера, каквото мога. Така че гледах да завържа повече познанства тук и там и мисля, че бях добре приет.

           Предлагах стоките си в домовете на сенатори, едили, квестори, военачалници и други по-богати и влиятелни римляни. Чаровно се усмихвах на жените и дъщерите им и вече навсякъде бях желан гост. Когато мъжете им ги нямаше, беше още по-добре. Бъбрехме за щяло и нещяло и така научавах доста интересни и важни за нас неща. И не само говорехме. Оженехме ли се с Елиса, всякакъв опит щеше да ми е от полза, а римлянките имаха на какво да ме научат...

        

 

           Къщата, в която живеех под наем, се намираше срещу имението на Деций, възрастен търговец с млада жена. Той много пътуваше в чужбина и тогава аз бях още по-чест гост у тях.

           Снощи Деций пристигна от Тракия[6] и сега отивах да видя него и стоката му. Искаше ми се да купя тия дни това-онова и след седмица да се прибера вкъщи. Домъчняло ми бе за дома.

           Излязох навън. В момента минаваше погребална процесия. Изглежда покойникът е бил приживе смел човек, награждаван с венец за храброст, тъй като близките му носеха венци на главите си. Когато отминаха,  пресякох улицата.

           Имението на Деций бе голямо. Клоните на дърветата покрай оградата бяха орязани на петнадесет стъпки височина, както изискваше законът, за да не хвърлят сянка на съседните имоти. Стабилната дървена порта ми отвори роб с метален нашийник на врата, на който пишеше името на собственика му, „Деций“. Безгрижно крачех по алеята към разкошната вила, без да подозирам, че всяка крачка ме приближава към мига, който щеше да промени живота ми,  а и не само моя.

 

В Рим жените нямаха право да гласуват, но можеха да обсъждат кандидатите и после да влияят на мъжете си. Корнелия, жената на Деций и приятелките ú току-що се бяха прибрали от такова женско събиране, където съпругата на един кандидат за магистрат усърдно хвалела половинката си. Разбира се, не минало и без почерпка.

 

И нас ни чакаше обилна гощавка. На ден робите получаваха по хляб и половина, малко вкиснало вино и зехтин, но за нас бяха подредили богата трапеза.

Деций с радост ме посрещна, прегърна ме, горд, че има на кого да се похвали с купено, чуто и видяно. Показа ми филигранни тракийски накити от злато и сребро, шапки от кожите на лисици, обувки от еленови кожи, обхващащи ходилата и прасците. Хапвахме, отпивахме от чудното вино, което бе донесъл, толкова силно и ароматно, че трябваше да го разреждаме с вода. А като заразказва за Тракия...

 

- Обичаите им са много различни от нашите. Новороденото те посрещат с плач, а с веселие изпращат починалите. Имат по няколко жени. Вярват в безсмъртието и срещата си в отвъдното с техния бог Залмоксис и това е една от причините да са безстрашни воини. Така впечатлили македонския цар Александър със своята смелост във войната срещу персите, че веднъж след особено ожесточено сражение той лично наградил със златна чаша един от тракийските вождове за храбростта му.

 

Слушахме и се дивяхме. Корнелия и приятелките ú ту се заливаха от смях, ту ахваха в почуда. Тези истории Деций научил от Раскупорис, заможен стар тракиец, у когото бил отседнал и от жена му, македонката Стратоника.

 

Като наполовина македонец Сирм, четиридесет и три годишният им син, служил в личната охрана на Александър, за която царят подбирал само македонци, смели и верни. В една от битките вражески войник отсякъл дясната ръка на Сирм и затова той, макар да не му се искало, се прибрал у дома. Скоро във войската на мястото на сина трябвало да замине внукът, осемнадесетгодишният Раскос. Деций спомена, че Береника, съпругата на Сирм и майка на младежа, не давала и дума да се издума за пътуване – другите ú деца били починали от болести, останало живо само това момче.

 

И както похапвахме, Деций рече:

- А най-важното, което разбрах от Сирм, е, че Александър стяга нов поход. Наредил е да построят много нови кораби, събира и още войска. Иска да превземе Картаген.

 

Едва не се задавих от изненада. Преглътнах и с усилие запазих самообладание. Търговецът продължаваше:

 

- И така, хвала на боговете, друг ще ни отърве от вечния ни съперник. Да пием за това.

 

Ща-не ща, вдигнах чашата с вино, но наум, разбира се, казах друга наздравица.

По време на обяда аз премислих. Предложих на Деций да купя всичките му накити, като му платя толкова аса[7], колкото той каже, без да се пазаря. Новината, която чух от него, си струваше и исках да го възнаградя. Търговецът остана изненадан, но доволен от моята сговорчивост, а аз – безкрайно загрижен от това, което научих.

Следобяд щях да закупя още стока и утре щях да отплавам. Време за губене нямаше.

 

 

 

 

                                                                                                             Тунис, 12 януари 2011 г.

 

Прекъснах четенето и се замислих. Написаното наистина бе интересно, но защо бе тази тайнственост от страна на баща ми? Тя ме озадачаваше.

От мобилния ми телефон се понесе мелодията на „Аlejandro“, хитът на Лейди Гага. Звънеше ми адвокат Унаис. Утре в девет часа сутринта трябваше да съм в кантората му, за да отвори завещанието на баща ми. Обещах да съм точен. Затворих телефона, отпих глътка бренди и продължих с увлекателното четиво.

 

 

 

 

 

 

 

                                                                                                                12 януари, 323 г. пр.н.е.

 

Рано сутринта отплавахме с кораба за дома. Щом отдалече съзрях Красивия нос[8], сърцето ми се сви. Спомних си легендата за Картаген, или Новия град, както го нарекли преселниците от Тир[9], основали държавата ни. Местните хора позволили на пришълците да получат толкова земя, колкото се покрива с една волска кожа. Тирийците се изхитрили, нарязяли кожата на ивици и с тях заградили място, където се заселили.

И ето че един суетен, самовлюбен и горделив авантюрист, роден далеч оттук, искаше да изпепели земята ни, а нас да пороби. Бях ядосан и възмутен.

 

Пристигнахме привечер. Входът за двете пристанища още бе отворен – вечер го преграждаха с железни вериги. Хвърлихме котва до един от многото докове и се прибрахме по домовете си. Вкъщи прегърнах и целунах мама, която радостно се суетеше около мен, хапнах малко и намерих баща си в стаята му. Набързо му разказах новините. Татко отначало пребледня от изненада, а после от негодувание се зачерви. Когато свърших, без да продума, той ме прегърна през раменете и ме поведе към дома на Хасдрубал. Вече бе тъмно, пред нас вървеше роб с факла в ръка и осветяваще пътя ни.

 

Елиса ме посрещна още на портата. Баща ми влезе във вилата, а ние двамата отидохме в градината. Познавах мястото като петте пръста на ръката си, та нали от бебета играехме тук. В нея растяха много палми, фикуси, маквиси и фригани.[10] Седнахме на тревата под един грамаден фикус и аз жадно обсипах с целувки топлите устни на Елиса, лицето, шията и раменете ú. Моята любима щастливо се смееше, сгушена в прегръдките ми. Не можехме да се наситим един на друг. На небето изгря едра луна и ми се струваше, че тя благосклонно ни наблюдава отгоре.

 

Елиса каза, че с майка си вече са уточнили каква да е сватбената одежда и с удоволствие си избра няколко от красивите златни и сребърни тракийски огърлици, пръстени и гривни, които бях донесъл. Бъбрехме унесени и не усетихме нито как минава времето, нито че някой се приближава по алеята. Трепнахме от изненада, когато бащите ни спряха до нас. На лунната светлина лицата им изглеждаха угрижени.

 

- Да си тръгваме, Хани – продума рязко баща ми. – Утре ще дойдем пак.

     

На следващия ден рано-рано отново отидохме във вилата. Един роб ни заведе в светлата и слънчева стая за гости. Върху едната стена имаше закачени копия, лъкове, красиви големи мечове и малки кинжали. Другата стена бе украсена с разпъната лъвска кожа. Знаех, че стопанинът е запален и опитен ловец.

 

Леля Евфросина, майката на Елиса, донесе купа с плодове и я остави на масата. Беше тъжна и за моя изненада, със зачервени и подпухнали очи. Тя излезе набързо преди да успея да попитам каквото и да било.

 

След малко с мрачно лице влезе и чичо Хасдрубал. Седна до нас и заговори направо, без увъртане:

 

- Хани, чувал си, че преди няколко години Александър превзе Тир. Сидонците, макар да воюваха на негова страна, успяха тайно да спасят хиляди тирийци. Македонецът, обаче, изкла и разпъна на кръст няколко хиляди души. Както всяка година по това време, в Тир бяха пристигнали картагенски пратеници, за да извършат жертвоприношение в памет на предците ни. Тях Александър не нарани, но на изпроводяк им рекъл: „Ще дойде редът и на Картаген.“

 

Не забравихме думите му и оттогава си имаме едно наум. Опитваме се тихомълком да се подготвим. Правим оръжия, дресираме слонове, купуваме наемници. С една дума, стятаме се за война. То се знае, няма да се предадем, ще се бием. Но воините на македонския цар са по-многобройни, по-добре обучени и по-калени в битки, пълководците му – изкусни,  а неговия военен гений никой не оспорва.

 

Представяш ли си, Хани, какво ще стане, ако Македонеца победи? Наясно сме, че това ще ни струва много невинни жертви – жените, децата и старците. Тиранинът щади тези, които доброволно се предадат. Ние не сме от тях, така че той ще заличи Картаген, както унищожи Тива.[11]

 

Нощес говорих със суфета. Изготвихме план. По-сигурно е Александър да бъде спрян далече оттук. Да бъде убит. Тогава военоначалниците му ще се изпокарат кой да наследи империята и походът ще се провали. Друг изход няма.

Слушах го внимателно.

 

- Решението е следното – каза той. – През Рим, Македония и Тракия ще отидеш при царя. Ще кажеш, че си римски търговец.

           Хасдрубал стана, откачи от стената малък, но опасно остър кинжал, пристъпи към мен и ми го подаде.

- Ще се сближиш с Александър и при удобен случай ще го убиеш.

- Готов съм да го сторя!  – възкликнах въодушевено аз.

- Мисля, обаче – продължи тъжно той, – че няма да ти се удаде сгода за това. Охраната му е предана и претърсва всеки, който влиза при него. Така че...

Хасдрубал помълча, сякаш да събере сили и после с усилие мрачно продължи:

- Елиса ще замине с теб. Ще я снабдим със специална бавнодействаща отрова.  Ще се представите за брат и сестра. Той е властен и суетен, обича да покорява не само държави, но и красиви жени. Хани, ти си мъж и ще те заболи, но знай, че моята болка ще е много по-голяма.

            Усетих кръвта да шуми в ушите ми – наясно бях какво са намислили със суфета. Като насън чух гласа му:

- И помни – добави накрая Хасдрубал, – най-опасен е капанът, който сам си поставиш. Така че, оставете го той да направи първата крачка.

 

 

 

           Преди да тръгнем от Картаген аз се изкачих по една от стръмните улици на хълма Бирса.[12] Около мен се редуваха ту  по-скромни къщи, ту разкошни вили, потънали в зеленина.

            Отидох в храма на Танит.[13] Предварително бях пратил роб да уговори срещата и жрецът вече ме чакаше на двора, седнал на сянка под голямо смокиново дърво.

            Влязохме в свещеното пространство на залата. В средата се издигаше триметрова мраморна статуя на Лунната богиня, до нозете ú имаше олтар. Там, с помощта на жреца направих жертвоприношение и се заклех пред Закрилницата на Картаген, че ако ни помогне да убием Александър, съм готов да платя всяка цена. Всяка!

 

 

                                                                                                        Тракия, 5 март 323  г. пр.н.е.

       

В колесницата бяхме двамата с Елиса. Возехме три сандъка. Първият бе с римски мечове, втория и третия напълнихме в Македония: единия – с дрянови копия, другия – с македонски дрехи за войници. Ценно бе и малкото ковчеже с римски гримове и мазила за очи, лице, ръце и тяло.

 

Охрана ни бяха шестима конници, тъй като пътищата не бяха безопасни. Имах много приятели, но тези тук бяха най-верни, а и умееха като нас да говорят както латински, така и гръцки език. Имахме и тракиец за водач, с него се разбирахме на гръцки.

 

И ето ни сега тук, в Тракия, препускаме в нощта по тесния планински път, а мъглата е толкова гъста, че ако подхвърля шапката си във въздуха, там ще се закачи. Нищо не се вижда, обаче водачът твърди, че имението на Раскупорис вече е наблизо. Дано да е прав.

 

И наистина, не след дълго мъглата се вдигна и в далечината видяхме огньове. Когато наближихме каменната крепостна стена, вече се развиделяваше. Стражите ни спряха, огледаха ни и ни разпитаха откъде и защо идваме и къде отиваме. Отвориха голямата дървена порта и ни заведоха в просторна зала за празненства, близо до кулата.

 

Факли, поставени на стените, осветяваха помещението и на тяхната светлина видяхме много и красиви керамични делви и амфори, едни от които украсени с релефни изображения, а други – инкрустирани с червена охра. Скоро влязоха Раскупорис и Сирм, облечени в бели ленени дрехи. Десният ръкав на Сирм бе празен и затъкнат в кожен колан на кръста му.

 

Щом споменахме името на Деций, двамата радушно ни прегърнаха, както бе обичаят. Владеехме перфектен гръцки, та нали ни бе майчин език. От римския си приятел знаех, че траките обичат да получават подаръци, така че им поднесох по един хубав римски меч.

 

В това време влязоха Стратоника и Береника. И двете бяха с ленени рокли, дългите им тъмни коси бяхя украсени със златни диадеми, златни бяха огърлиците и обиците им. На тях Елиса подари грим.

 

Закусихме набързо с топло мляко и вкусен хляб и уморени от пътя, бързо заспахме в стаите, които ни предложиха. На обяд стопанинът се разпореди и слугите бързо внесоха ниски трикраки масички, отрупани с печено еленско месо и топъл хляб. После донесоха златни кани, пълни с ароматното и силно вино, което вече бях опитал в Рим, напълниха позлатени животински рогове и ни ги раздадоха. Хапвахме, пийвахме, а траките отвреме-навреме ръсеха дрехите си с капки вино за здраве.

 

Сирм с въодушевление разказваше за сраженията, за смелостта на траките и македонците и с най-голямо възхищение говореше, разбира се, за Александър. Забелязах, че Елиса го слушаше внимателно.

 

След обяда любезните домакини ни поведоха да разгледаме имението. Пролетта бе дошла рано и денят бе топъл и слънчев.

 

Крепостта се намираще на хълм, а зад него започваше плитка долина, пълна с побелели от цвят овощни дървета. Под клоните им, на тревата, се гушеха доста пчелни кошери. Съседните хълмове преливаха в различни оттенъци на зеленото – от тъмните борове, през току-що разлистените по-светлозелени букови и дъбови гори, та чак до резедавите поляни, пълни с многобройни стада овце, кози, крави и коне.

 

Видяхме работилниците, където обработваха животински кожи, правеха глинени съдове, златни накити и метални оръжия. В един ъгъл на големия двор имаше заградени мечка с меченце, елени, вълци, лисици и глигани. Личеше си, че имотът е в добри ръце. Сирм се похвали, че в пясъка на реката, която течеше през долината, често намират люспи злато. Недалеч оттук имали златна мина, а и извор с гореща вода.

Когато се прибрахме, в стаята ни чакаше Береника. Жената не можеше да сдържи сълзите си:

 

- Детето ми си има дом, роднини и годеница. Какво повече му трябва? А той и не искаше да е там, не иска да убива никого, но трябвяше да се подчини на бащината воля. За какво е тази война? Всичко бих дала, за да го върна. Ако му се случи нещо лошо, няма да го преживея!

 

 

                                                                                          Вавилон, 29 май 323  г. пр.н.е.

 

По здрач стигнахме до високата крепостна стена, изградена от печени тухли, споени със смола. Влязохме в града и се настанихме в къща, близо до царския дворец, за което платихме солена цена. Направи ми впечатление, че между къщите бе засято жито за в случай на обсада. Оставих Елиса да си почине след изморителното пътуване, а аз излязох да попитам за Раскос. Оказа се, че той току-що е постъпил на смяна и сутринта щял да е свободен. Прибрах се да поспя и аз.

 

                                                                                                       Вавилон, 30 май 323 г. пр.н.е.

 

Когато се събудих, потърсих младежа, намерих го и го поканих при нас. Тъмноок и хубавец, с блага усмивка, Раскос бе впечатлен от красотата на „сестра ми Ливила“ и не го криеше. Предадохме поздравите от Тракия, разказахме му за вкъщи. Сирм му пращаше ново оръжие, а Береника – нови дрехи. Баща му заръчваше да е смел в боя, а майка му – да се пази.

Изведох младежа на двора. Там другарите ми охраняваха няколко волски коли, с които докарахме стока от Тракия. Помолих Раскос да ми помогне в търговията и скоро приятелите му траки и македонци ни наобиколиха. Предлагах им хитони и пъстри тракийски наметки, сърнешки ботуши, медни ризници и бронзови шлемове, щитове от волска кожа, опъната върху плетени пръчки, дрянови копия, къси криви тракийски мечове и дълги мечове от Рим. Засмени, всички с интерес разглеждаха стоката и с радост купуваха, без да се пазарят.

После пак се усамотихме с Раскос.

Младежът с болка сподели, че много от войниците се чувстват изморени и изтощени от продължилите с години походи и боеве, оръжията им са изхабени, а дрехите – скъсани. За техен срам, налагало се да са в персийски дрехи и да носят оръжията на победения враг.

Не стига това, ами царят наредил вяколко хиляди от тях да се оженят за местни жени. Самият Александър вече имал син, Херакъл, от една чужденка, Барсина, женен бил за друга, бактрийката Роксана, която чакала дете от него, а сега се оженил и за две персийки. И което било най-обидно, сближил се с победените. Назначил някои от тях за командири, дори за придворни. Заповядал македонци да обучават персите в македонското военно изкуство.

Не само се обличал като бившия си враг, но и живеел според нравите и обичаите му. Дори искал, когато подчинените говорят с него, да коленичат, да целуват краката му и да го почитат като бог. В армията имало разногласия, повечето воини искали да се приберат при семействата си, а не да се бият по чужди земи още дълги години. Но не би...

Царят наредил да построят стотици нови кораби, да обучат многобройни персийски наемници и се готвел за нова война. С Картаген. Никой не можел да придума Александър да се върне в родината. Никой не смеел и дума да отвори за това. Опасно било. Той често и много пиел и особено след смъртта на Хефестион[14] много се бил променил. Все повече пиел и се страхувал, че някой ще го убие. Всекиго подозирал. По време на пиянство вече убил стари приятели, други обвинил в заговор и били умъртвени от палачите. Раскос спомена Клит, Филота, Парменион,[15] Калистен[16] и сълзи капеха от очите му:

- Говорят – рече той, - че цената, която плащаме за победата във войната, е незаслужено висока.

Слушах го със съчувствие. На младежа му се искаше да си бъде вкъщи, при хората, които обича и които го обичат и като знаех колко хубаво е там, добре разбирах, защо не му се стои тук, сред блатата и пустинята. В стаята си му показах най-ценните си стоки и го помолих да потърси начин вечерта Александър да ни приеме. Раскос се съгласи да опита, довечера и утре вечер щели да са дежурни със Симий, неговия македонски братовчед.

 

 

През деня с Елиса излязохме на разходка из града. Разгледахме удивени висящите градини, съградени някога по заповед на цар, за да зарадва любимата си съпруга. Искаше ми се и аз да сторя някакво чудо, за да впечатля моето момиче. Бях още толкова млад, но бях готов на всичко, за да задържа любовта ú.

Във Вавилон бяха надошли етиопци, римляни, иберийци  –  пратеници откъде ли не, дочули за предстоящия военен поход и побързали да се подмажат на владетеля още отрано. Разбира се, имаше изпратени вече и картагенци. Знаех за тях и беше ми казано, че в случай на крайна нужда мога да ги потърся за помощ. Молех се да няма такъв.

От началото на пътуването по-рядко се бръснех, вече имах малка брада и мустаци и това донякъде ме променяше, но все пак не ми се искаше да срещна сънародници. Току-виж някой случайно ме разпознае и се провикне: „Хани, какво те води насам?“ Клеон[17] от Сицилия също бе тук, „кадеше тамян“ на Александър – колко е заслужил, колко е велик и как трябва да го почитат като бог.

Затова и набързо се прибрахме, не можехме да рискуваме мисията. Картаген разчиташе на нас.

 

 

Вечерта с Елиса отидохме в двореца. Приятелите ни носеха сандъка с оръжие, аз – ковчежето, а Елиса държеше в ръката си малка червена торбичка. Раскос ни заведе до залата на владетеля, като преди това трябваше да оставя кинжала си при стражите, които не пропуснаха да ни претърсят. Приятелите ни излязоха, с нас двамата останаха тримата лични телохранители на царя.

Македонеца ни посрещна седнал на златен трон, според персийската традиция облечен с пурпурна мантия; златна диадема украсяваше главата му. Стаена скръб се четеше по красивото му мъжествено лице. Вече ни бяха казали, че не може да прежали приятеля си Хефестион, утре вечер организираше пир в негова памет.

Този, значи, е човекът, когото трябва да убием. Досега не бяхме отнемали човешки живот. Царят забеляза смущението ни и леко се усмихна. Поклонихме се ниско и се представихме. Марк и Ливила.

Отворих сандъка и се отместих. Телохранителите стояха от двете ми страни. Добре разбирах, че аз нямам никакъв шанс да премахна тиранина.

Александър стана и се приближи. Избра си римски меч с позлатена дръжка, тракийски сребърни наколеници и медна ризница. От ковчежето той взе за Барсина, Роксана и новите си две съпруги – персийките Статира и Парисат – няколко кутийки с мазила и великолепни златни тракийски накити.

Македонеца направи знак с ръка и хората му изнесоха оръжията. Останахме само ние тримата. Изправен пред него, аз бях по-висок, но въпреки средния си ръст Александър излъчваше сила и власт. Косата му бе руса, а като втренчи поглед в мен с изненада забелязах, че едното му око е синьо, а другото  –   кафяво. Обзе ме силен смут, изпитах чувството, че той чете мислите ми. Усетих, че започвам леко да се изпотявам от притеснение, но бързо се окопитих и се засмях.

Царят премести погледа си върху Елиса и сърцето ми се сви като видях как лицето му се разведрява и тъгата отстъпва място на желанието. Тя бе красива и сладка, гъвкавото ú тяло бе облечено в силно изрязана рокля от червена китайска коприна. Гъстата тъмнокестенява коса обрамчваше лицето и се спускаше на меки вълни по голите рамене. Сребърни обици проблясваха на ушите ú, изящна сребърна огърлица украсяваше грациозната ú шия.

Елиса чаровно му се усмихна и по погледа му с болка разбрах, че тази вечер тя ще е центъра на вниманието му.

- Казвате, че сте римляни.  –  Гласът му бе дълбок и властен.  –  Разкажете ми за  Рим.

Александър Македонски извика виночерпеца си. Йола[18], по-малкият син на Антипатър[19], ни поднесе чаши с вино, а на царя доля кратера[20], поставен на ниска тумбеста масичка.

Добре, че в Рим бях ходил на много места и познавах доста хора. Известни ми бяха клюките на града,  знаех всичко за всички. Отпих от виното, похвалих го и започнах: как се обличат жените и мъжете, коя на кого е любовница, кой мъж с кого се кара, какво разискват в сената. Бях в свои води, спокоен и забавен. Практиката си каза думата.

През това време с огорчение си мислех, че дръзнех ли да опитам да го удуша, аз щях да съм губещият. Той бе атлетичен и много по-силен от мен. Не можех да рискувам и живота на Елиса, така че мисията оставаше в нейните ръце.

Александър се засмя:

- Доволен съм от теб, Марк. Умееш са забавляваш. Ти май се учуди като ме видя облечен в персийски дрехи?

- Не крия, царю, така беше – продумах аз.

- И моите македонци се чудят. Но трябва да се приспособяваме.  –  Той стана и се заразхожда из залата.  –  Виж, момчето ми. Имах царство в Македония, ако исках можех да не се излагам на опасности, а да си живея там спокойно, докато умра. Но бащината слава, тя си е на Филип. Аз съм по-добър пълководец от него и искам да го докажа на света. Не съм страхливец и в боя съм се бил винаги в първата редица. Имам многобройни белези от рани, но съм спечелил всички свои битки досега.

Ясно ми бе към кого са отправени думите на Александър. Той се обърна към Елиса, която с особен блясък в очите го гледаше като омагьосана и това хич, ама хич не ми хареса. Харизмата на този велик мъж бе покорила и нея.

- Завладял съм света от Елада до Индия и от Скития до Египет. Казват, че съм жесток и е така, но съм такъв само с тези, които са срещу мен. Подчиняват ли ми се, аз съм великодушен, даже назначавам победените на по-високи постове от предишните. И не съм горделив, уча се дори от тях. Уважавам обичаите им, почитам боговете им. Построил съм пътища, съградил съм храмове, много градове, като съм дал името си на доста от тях, въведох навсякъде гръцкия език и единни монети.

Моите хора се сърдят, че ги женя за тукашни жени, но аз не мога да преместя в  Азия цяла Македония, а родените в новите семейства деца ще запазят тук реда, мира и традициите ни. Аз искам в цялото мое царство народите да не се избиват в непрекъснати безсмислени войни, а да работят, търгуват и живеят като зачитат религията и другите различия помежду си.

Той отново седна до нас, като не откъсваше очи от Елиса.

- Можех да спра дотук. Имам много от всичко – власт, богатство и земи. Но пред това – само да имам, аз предпочитам – да бъда. Аз съм бог и искам да бъда този, който ще промени света. Решен съм да дам мир на хората, дори и насила. Затова продължавам напред. Към Картаген.

Почти за всичко бе прав. Не можех да не му се възхитя. Погледнах Елиса, която попиваше всяка негова дума. Познавах я добре и се досещах, че и тя мисли като мен. Но знаехме, че всяко нещо си има цена и не можехме да допуснем Александър да постигне амбициите си, като прегази Картаген.

- Царю – подхвана сладко тя, както предварително се бяхме уговорили, -безкрайно ти се възхищаваме. Дали бихме могли утре, в знак на най-дълбока почит, да ти поднесем специален дар?

Гласът ú бе кадифен, топъл и чувствен.

Александър я гледаше втренчено без да мига,  сякаш искаше да я хипнотизира.

- Ще се радвам да ви видя отново – продума тихо той. – През деня съм зает с прегледа на флотата, но за  вечерта съм поканил Неарх[21] и другите командири на пир в памет на Хефестион. Можете да дойдете преди вечерята.

И така той сам си постави капана. Щрак!

- Благодарим ти, царю, за честта  –  сведе покорно глава Елиса.

Тримата станахме. Ние почтително коленичихме и ниско се поклонихме. Доволен от това,  Александър усмихнат ни изпрати до вратата.

- Заповядал съм като излезете да ви платят щедро стоките, които избрах.

 

                                                             

 

 

 

                                                                                       Вавилон,  31  май  323  г. пр.н.е.

 

Огненият диск на слънцето се търкулна зад хоризонта и горещината намаля, но това не ми донесе облекчение. Напротив! С приближаването на вечерта се чувствах все по-притеснен. Седях мълчаливо и мрачно наблюдавах как Елиса се приготвя.

Тя си облече семпла бяла рокля,  тук-там с апликации от златни звездички. Златни фибули придържаха плата на раменете ú, тънко златно коланче обхващаше крехката ú талия. Златна игла, инкрустирана с перла, проблясваше в буйните къдри на кестенявата коса, дълга почти до кръста. Перлени обици със златен обков украсяваха нежните ушенца, перлена бе и огърлицата върху красивата ú шия. Деликатните си крака обу със сандали с червени кожени каишки и коркови подметки.

Грижливо поставеният подходящ грим подчертаваше нейните блестящи зелени със златни точици очи и кораловите устни. Тоалетът си Елиса завърши с някалко капки ароматна вода. Като вдишах познатия мирис, усетих как краката ми отмаляват.

Както и предишната вечер, годеницата ми отново носеше на шнурче около китката на ръката си малката торбичка от червена коприна.

И ето, че часът настъпи.

Приближих се до нея и нежно я прегърнах:

- Елиса,  скъпа моя,  съжалявам, че не мога да направя повече за теб.

- Моля те, Хани, не се тревожи. Ти направи достатъчно. Организира пътуването, а тук подготви почвата и беше много убедителен. Без твоята помощ това посещение не би било възможно. Не се притеснявай за мен, всичко ще бъде наред.

- Желая ти късмет, мила. Бъди предпазлива  –  продумах с пресъхнала уста аз.

Елиса ме целуна и излезе, а аз останах да се разхождам напред-назад из стаята като в клетка. Усещах сърцето си да бие силно и с ускорен ритъм. Отвреме-навреме излизах в двора и неспокойно се взирах към улицата. Скоро отвън притъмня, аз застанах до портата и с нетърпение зачаках. Приятелите ми стояха наблизо смълчани.

След час и половина Елиса се прибра.

- Как мина, любов моя? – прегърнах я аз и я целунах по косата.

- Както и предвидихме. Всичко мина по план.

Бързо влязохме в стаята, аз веднага ú подадох чаша и тя изпи течността в нея.

- Раскос не ме претърси, въведе ме през страничен вход. Казах на Александър, че съм дошла сама, тъй като от горещината те е заболял стомах. Изглеждаше доволен от това. Според уговорката Раскос го извика, за да мога аз „да си поправя грима“. Така можах да сипя прахчето с отрова в кратера с вино.

- Когато царят влезе, – продължи Елиса – от отворената торбичка извадих златната чаша. Поднесох му я и той много я хареса.

Разбира се, че ще я хареса. Поръчахме чашата още в Картаген. Беше много красива, имаше от външната страна гравиран кон с развята грива, изправен на задните си крака. Под фигурата му с гръцки букви бе изписано „Буцефал“.

- Александър наля вино от кратера в чашата – разказваше Елиса – и вдигна наздравица: „Да печеля всяка своя битка!“ Отпи, после подаде чашата и на мен. Трябваше да пия и аз.

Какво друго е трябвало да направи, не я попитах  нито тогава, нито когато и да било. Можеше да е и по-зле, дори фатално, ако се бе забавила още, така че бях благодарен на Хасдрубал затова, че ни осигури противоотровата, която Елиса изпи от чашата веднага, щом се прибра при мен.

От напрежение не можехме да заспим, но вече беше късно и портите на крепостната стена бяха затворени. Лежахме смълчани в тъмното и чакахме изгрева на слънцето.

 

 

                                                                                                       Вавилон, 1 юни 323 г. пр.н.е.

 

 

Тръгнахме на път рано сутринта. За да „заметем“ следите споменахме, че отново ще минем през Тракия.

Раскос прати поздрави вкъщи. Каза още, че след снощния пир с Неарх и другите пълководци, а после и с Медий[22], Александър се разболял. Лекарят бил сега при него. Знаех си, че македонският цар по навик бе допил виното от кратера и отровата вече го убиваше бавно, но сигурно, въпреки всяко лечение.

Когато напуснахме Вавилон, променихме посоката. Нямаше да предадем поздрави на Береника, но се надявахме скоро тя да прегърне момчето си.

Съпроводени от шестимата ни верни приятели, поехме към Сирия, където на брега вече ни чакаше моят кораб.

В колесницата отново бяхме с Елиса и пътувахме мълчаливо. Никога повече не отворихме дума за случилото се снощи, но аз си знаех, че една частица от сърцето ú вече принадлежи на друг.

 

 

 

                                                                                  Египет, Александрия, 11 юни 307 г. пр.н.е.

 

В Египет сме от няколко дни. Дойдох тук за една сделка и утре си заминаваме обратно. Бързаме да се приберем в Картаген, където ни очакват две сладки дечица – седемгодишният Маго и двегодишната Елсар. И двете деца са смугли, той – със зелените очи на майка си, а тя – тъмноока като мен.

Тъй като вече бях приключил с преговорите, отидох до величествената гробница на Александър. На тази дата преди шестнадесет години, единадесет дни след фаталната вечер, Александър Македонски почина и тогава всички около царя си спомниха за предсказанието на халдейския гадател, което владетелят пренебрегна – да не влиза във Вавилон, защото там ще му се случи нещастие.

Както предвидиха суфетът и Хасдрубал, след смъртта на Македонеца започна боричкане за власт. Пълководците се изпокараха, започнаха да воюват помежду си, царството се разпокъса и планираният военен поход се провали. Картаген бе спасен. Засега.

Две години по-късно Птолемей[23], тогава сатрап, а сега вече фараон на Египет, нападна колоната, съпровождаща колесницата с тялото на царя на път за Македония и го отвлече. В Александрия преданият Птолемей построи разкошна гробница за своя велик повелител, а както се мълвеше – и полубрат.

Влязох в предверието, откъдето се виждаше голямата зала със златен саркофаг, чийто стени бяхя покрити с релефи, изобразяващи най-важните битки на владетеля. До него бяха коленичили със сведени глави Елиса и петнадесетгодишният ни син.

След смъртта на македонския цар приближените му убиха Барсина и нейния син Херакъл, Роксана и сина ú Александър IV. Убити бяха и другите две съпруги. Затова нашият най-голям син, обичният ни, бял, русокос и синеок Александър расте закрилян и зорко пазен. Казвам „нашият“, макар и много добре да знам чия кръв тече във вените му.

Помнех клетвата си пред богинята Танит, но и без нея момчето е заело място в сърцето си.

Не само по външност той се различава от брат си и сестра си, но и по характер. Расте силен, буен, горд и вироглав, а и твърде обича да командва приятелите си и двете по-малки деца.

Както казват: „Крушата не пада по-далече от дървото.“

 

 

 

                                                                                                         Картаген, юли 307  г. пр.н.е.

  

По волята на съдбата, двамата с Елиса направихме така, щото Александър Велики да умре, но това не е пречка да му се възхищаваме.

Затова решихме, че трябва да опиша всичко, което се случи с нас. Ръкописът оставяме на нашите потомци, за да се пази и предава от поколение на поколение в рода ни историята за връзката ни с този забележителен човек.

Волята ни е всяко първородно дете в семейството да носи неговото име, ако е момче, да се казва Александър, а ако е момиче – Александра.

Искаме с това да почетем паметта и да запазим спомена за този храбър и велик мъж, дръзнал да промени историята на човечеството.

Но в името на безопасността на всички ни, истината трябва да остане в семейството, скрита от света.

 

 

 

 

                                                                                                                   Тунис, 13 юни 2011 г.

 

На следващия ден с двама свидетели отидох в адвокатската кантора. Господин Унаис отвори сейфа, извади плика със завещанието на баща ми, счупи восъчния печат и зачете: „Аз, Маурицио Монти, в пълно съзнание и в присъствието на двама свидетели заявявам, че доброволно оставям цялото си движимо и недвижимо имущество, както и това на покойната ми съпруга Александра, в наследство на нашия обичан и единствен син Александър Монти.“ Отсега знам, че още нероденият ми син ще бъде като мен с едно синьо и едно кафяво око и ще се казва Александър, в памет на моя пра-пра-дядо, човекът, спечелил всички битки и живота си, героят, неподвластен на времето.

        

 

БИБЛИОГРАФИЯ

           

Христо Данов, Христоматия по история на стария свят (Издателство „Наука и изкуство“, София 1963), стр. 36, 40, 50, 51, 54

 

Димитър Попов, Залмоксис. Религия и общество на траките (Университетско издателство „Климент Охридски“, София 1989), стр. 146

 

Квинт Курций Руф, Историята на Александър Велики Македонски (Военно издателство, София 1985), книга 4, стр. 59 и книга 8, стр. 213

 

Ксенофонт, Анабазис, книга 7, глава 2-3 (Издателство „Наука и изкуство“, София 1986)

 

Херодот, История, част 2, книга 5 (Издателство „Наука и изкуство“, София 1990), стр. 72

 


[1] Господин Монти?

[2] Да.... Моля...

[3] Сенат в Картаген.

[4] Сенатор в Картаген.

[5] Картагенска царска титла.

[6] Географско-историческа област в Югоизточна Европа.

[7] Римска бронзова монета.

[8] Нос Рас ал Абиад, най-северната точка на Африка.

[9] Древен финикийски град, превзет и разрушен от Александър Македонски през 332 г. пр.н.е.

[10] Средиземноморски храсти.

[11] Древногръцки град в Беотия, разрушен от Александър Македонски.

[12] Акрополът на Картаген.

[13] Картагенска богиня, известна още като Лунна богиня и Закрилница на Картаген.

[14] Приятел на Александър Македонски от детските му години и един от неговите военачалници.

[15] Пълководци от армията на Александър Македонски.

[16] Историк, придружавал Александър Македонски и описвал похода му. 

[17] Сицилианец, съветник на Александър Македонски. 

[18] Син на Антипатър.

[19] Македонски благородник и пълководец, когото Александър Македонски оставя за свой заместник в Македония и Гърция.

[20] Керамичен или метален съд с две дръжки, в древността служил за смесване на вино и вода.

[21] Адмирал и приятел на Александър Македонски.

[22] Благородник и адмирал в армията на Александър Македонски.

[23] Птолемей I Сотер - приятел от детинство с Александър Македонски и негов пълководец; след смъртта му – сатрап, а след това и фараон на Египет.

© Margarita Vasileva All rights reserved.

Comments
Please sign in with your account so you can comment and vote.
  • На всички, коментирали този и другите разкази, много благодаря както за добрите думи, така и за критичните. Бъдете здрави. С уважение, Маргарита
  • Маргарита Василева, браво!
Random works
: ??:??