Коледа

Приготвям се. За довечера. Ръцете ми са стиснали неоформеното тяло на тестото, онова, от което откакто се помни моя род жените като мен извайват за Коледния празник Боговица - символ на земята, дома, семейството, животните. Приглаждам тестените фигурки. Първо житните класове, после слънчевите плетеници, посред които поставям звезда. Питата е почти готова. Завивам я с пъстрата кърпа, тъкана от някоя от прабабите ми. „Да си обиколи нивката, да види покълнало ли е новото житце, да излъже Кума Лиса и да се върне у дома”... Има време. Да „втаса”

Да се търкулне във фурната. Да напълни къщата с несравнимото усещане за приказност, за празничност, за невъзвратимост. Бъдни вечер е. От разстоянието на спомена баба ме поправя: ”Божич е, дъще! Божич!” Душата ми се пълни с обич. Оглеждам дома си -  няма камина, няма Бъдник, няма да дойдат Коледарите. Няма кой да ме благослови. Синият екран на телевизора оцветява липсите с възможностите на моето време. Елхата свети с нюансите на съвременната съпричастност. Имам запалена свещ. И за по-късно приготвен бенгалски огън. Съседите ще гръмнат поне стотина пиратки и още толкова ракетки ще разцъфнат в полунощното небе. Ще се радваме всички. Ще се провикваме, за да си честитим, да си пожелаем.

„Искаш ли да видиш?” Искаш ли, искаш ли...?

- Какво да искам?

- Да видиш как беше преди... Беше... Снежно и полуздрачно утро. От онези, дето прокъсаната виделина изпълва със звънките и дръзки гласове на петлите. Под губера е топло. В огнището лежат няколко едри въглена. Децата спят. Възрастните спят. Аз съм тази, дето става преди всички. Младата снаха. Бездетната. Тази, дето на Божич отново няма да меси Боговицата. Вярват, че бездетните не носим берекет. Ще гледам отстрани и ще принасям едно-друго...

- Бабо, ти ли си?

- Слушай дъще, слушай как беше...

Става сутрин по ранина Свекърът. На Божич. Приготвила съм въглени и тамян. Да прикади добитъка, къщата, двора, после да иде празнично пременен в гората - да отсече здраво и плодно дърво. До пладне да го донесе вкъщи. Сбират се около ствола мъжете и в дебелия край пробиват дупка. В нея наливат масло, тамян и вино - миросват. После го оставят до огнището. Самата трапеза слагаме на земята върху слама, покрита с месал. Има време до довечера.

- Бабо, нямам слама, нямам огнище, няма кой да иде за бъдник, че нали пуста беднотия прогони мъжа ми в чужбина. Не си е идвал. Детето не си е видял. Бабо!...

От кошарката се чува:

- Мамо, мамо!...

Вдигам малкото човече и то обичливо се притиска у мен. После времето хуква - приказка, хранене, телевизия, играчки. Смях и сълзи.

- Къде са подаръците? Кога ще ги остави Дядо Коледа? Ама защо?!

- Слушаш ли, дъще? Време е... Всички сме се наредили около трапезата. Отдясно до огнището е седнал Свекърът. До него синовете. Ние, жените и децата, сме на другия край. Свекърът реди благослов. Прикадява трапезата. От ляво на дясно. Посоката, в която се пръска зърното при посев. Пали Бъдникът. Свекървата оставя палешника с тамяна до Боговицата. ”Слез, Боже, да вечеряме с хляба ни”. Свекърът. Разчупва питата. Подава ми голям комат. Благодаря и му целувам ръка. Вдига наздравица. Наредили сме боб, постни сърми, ошаф, орехи, чесън, лук, паничка с житно зърно и пръст от нивата. Заделили сме първия къшей за Господ - до иконата и хапчици от питата за животните. Всеки си взима от това, което му харесва. И малки, и големи сме сложили в пазвите и джобовете си скилидки чесън - сигурна защита срещу дебнещото неизвестно зло през следващите дванадесет „поганни” дни. Никой не бърза след вечеря да ляга. Дошло е време всеки да узнае нещо за бъдещето си. Счупвам орех. Ядката е бяла, пълна и гладка. Усмихвам се с пълни със сълзи очи - дай, Боже, и ние да си имаме рожба. Дядо ти ме поглежда. Не извръща очи. Скривам поглед в пламъците на бъдника. Леко ми е и светло.

„Стани нине, господине! Коладе ле, мой коладе! Заспал ли си, пробуди се, че ти идат добри гости...

Сепвам се. Подаръците. Под елхата, че то като започнат да гърмят съседите, може малкият да се събуди. Може да дойдат приятели. Да приготвя по нещо за децата, за здраве... Патриархът реди своето слово. Колко ли е часът в „моята” чужбина? Какво ли прави моят? Не сега. Пропъждам мисълта и се втурвам да видя първите ракети с бенгалски огън в ръка. Две топли ръчички се впиват в края на жилетката ми:

- Дошъл е, Дядо Коледа е дошъл, ама защо не ме събуди? Не го ли видя? Виж какъв голям подарък ми е оставил! Виж! Виж!

Звъни се. Прегръдки, целувки, шепот и пожелания. Стъпки навън и навътре. Приспани от вълшебството на детството, нашите деца са се гушнали. Наливаме си. Вино.  Време е да отворим и своите подаръци. В своята Коледа... Вдигам чашата и преди да произнеса своето пожелание, отливам. Баба ме прегръща. Сбъдвам се...