Коледа
Приготвям се. За довечера. Ръцете ми са стиснали неоформеното тяло на тестото, онова, от което откакто се помни моя род жените като мен извайват за Коледния празник Боговица - символ на земята, дома, семейството, животните. Приглаждам тестените фигурки. Първо житните класове, после слънчевите плетеници, посред които поставям звезда. Питата е почти готова. Завивам я с пъстрата кърпа, тъкана от някоя от прабабите ми. „Да си обиколи нивката, да види покълнало ли е новото житце, да излъже Кума Лиса и да се върне у дома”... Има време. Да „втаса”
Да се търкулне във фурната. Да напълни къщата с несравнимото усещане за приказност, за празничност, за невъзвратимост. Бъдни вечер е. От разстоянието на спомена баба ме поправя: ”Божич е, дъще! Божич!” Душата ми се пълни с обич. Оглеждам дома си - няма камина, няма Бъдник, няма да дойдат Коледарите. Няма кой да ме благослови. Синият екран на телевизора оцветява липсите с възможностите на моето време. Елхата свети с нюансите на съвременната съ ...