Преди много, много години, когато хората са нямали нито Интернет, нито телевизия... когато книгите са били притежания само на богатите аристократи, обикновените хора се събирали всяка вечер и си разказвали истории. Днес тези истории ги наричаме митове и легенди, но преди те са били приказки. Те - нашите предци, са смятали приказката за нещо възвишено, за нещо магично. Те са смятали приказките за... самия живот. Тогава е и възникнала мисълта, че всеки човек си има своя собствена приказка, която той рано или късно ще разкаже. Тази приказка можела да е за всичко - за приятелството, за любовта, за всекидневието,  дори и за изсъхналото цвете. Предшествениците ни са казали, че човек цял живот търси своята приказка. Той - човекът, започвал и започвал нови и нови приказки - всеки път различни, но той - човекът, никога не ги завършвал, защото просто нито една не била неговата приказка. По този начин човек се отчайвал, а отчаянието поставя краят на живота. Затова и древните хора са казали да не търсим нашата история, тя сама ще дойде...

            Остава по-малко от месец до Коледа. И тази година измина безусетно. Дните се движеха един след друг бавно, както когато падат снежинките при първия сняг. И тази година аз не намерих моята приказка. Започвах много, но никоя не завършвах... и ето, че дойде зимата - изненадваща, но очаквана. Знаете ли, всъщност аз никога не съм се пробвала да пиша коледни истории - просто не обичам зимата. Но ако греша, все пак всичко е относително и има толкова много "може би"-та, че е напълно възможно и зимата да е моят сезон. А може би, точно това съм чакала цяла година - да дойде Коледа, за да напиша моята история. И така, драги ми читателю, направи ми една услуга - седни в някое удобно кресло с чаша горещ шоколад и се приготви, защото моята приказка започва сега: Това е приказка за Коледа - и защо тя е превзела сърцата на всички ни.

         Както повечето деца и Анди не знаел  що е туй Коледа. Принципно той я свързвал с пристигането на миришещите на лук далечни братовчеди, на досадните лели - стари моми, с майка му, която постоянно тичала по етажите и нареждала на прислужниците и естествено с баща му, който всяка година преди Коледа, събираше Анди и братята му и им нареждаше да бъдат послушни, иначе няма да получат подаръци. Подаръците - те бяха единственото хубаво нещо от цялата бъркотия покрай това странно нещо "Коледа".  Не, не го мислите за глупав, напротив той знаеше историята за Исус, но не разбираше защо целият "китайски народ" се изсипваше у тях и защо всички от учителя му по латински до приятелите му от улицата, казваха, че това е най-хубавият празник. Ето тия два въпроса го измъчваха целогодишно, но тази година, тъй като той се смяташе, че е достатъчно голям (на цели единадесет години) и като бъдещ наследник на Шерлок Холмс, той реши, че ще открие отговорите на тези мистични и философски въпроси. Като един умен детектив той реши да почне от заподозрените -  семейството и роднините. Първо започна с родителите си, но те му казаха, че в момента нямат време, затова той се прехвърли на роднините. След като търпя три часа на възклицания от рода на "я, колко си пораснал" и героично изтърпя щипванията по бузките от лелите му и техните истории за това как са изоставени от различни лордове и графове, младият герой не можа да открие отговорите на въпросите. Да пита братята си, които в момента се интересуваха само от какви подаръци ще получат или прислужниците, които само тичаха напред-назад - беше излишно. Анди излезе на двора и се загледа в небето. Времето беше студено, нямаше звезди, а въздухът беше наситен от дим. Той не разбираше, какво толкова прави този ден толкова прекрасен - нито времето е хубаво, нито шумът, който създаваха роднините. И докато отчаяно се чудеше, Анди изведнъж видя... чудо - една малка звезда се беше отделила от черният, непонятен небосвод и сега падаше - бавно и нежно. Тя беше толкова бяла, толкова светла... толкова невинна. Анди протегна ръката и я хвана. След като я доближи до лицето си, той разбра, че това е снежинка... първата снежинка. Малкото дете и преди беше виждало сняг, но сега той го видя как пада, как се създава и разбра всичко от само себе си. Коледа беше празник на семейството, защото няма нищо по-красиво от това да наблюдаваш как пада първият сняг. Коледа беше празник на надеждата, защото всяка паднала снежинка представляваше нова мечта... Коледа беше празник на любовта, защото и красотата, и мечтите се обезсмислят, ако нямаш семейство, с което да споделиш, ако нямаш сърце, с което да посрещнеш Коледа... КРАЙ!!!

Но естествено, това не е краят, защото всяка приказка има своето продължение. А Коледа е имало и ще има докато свят светува... и докато я има, ще ги има и коледните приказки, с които бабите ще приспиват своите внуци, влюбените ще си ги шептят пред топлата камина, докато навън бавно, една по една ще падат малките бели звезди - снежинките... И нека да не забравяме, че по Коледа стават чудеса и всичко невъзможно става възможно... Ето, аз написах моята приказка, а какво е вашето чудо?!