"Какво му трябва на човек... Малко глезене..." - Мислите ми  се радваха и меко падаха на  надутия дюшек  женска  значимост. По подобен начин  ме докосваха и снежинките. Предколедно време беше, снеговалежът дрънчеше в ушите  със звънчетата от детството ми.

В една витрина ми се усмихна добре облечена  жена, с гладка права руса коса, която блестеше. "Струваше си  времето в салона" - удовлетворена  се потупах по успокоеното ми его и  пресякох улицата.

- Извинете, моля ви, не ме мислете за просяк. - Момчето, което видях, беше  съвсем младо, нямаше вид на клошар или наркоман.

Не знам защо спрях.

- Моля ви, всички ме гонят и ме мислят за просяк, не съм... Срам ме е... - сведе поглед.

Стори ми се, че няколко сълзи разтопиха снежинков лагер.

- Ако имате няколко стотинки, за хляб... Друго не съм и ял скоро...

Пълният с женска гордост дюшек спадна. А  пищящите  от радост мисли се хлъзнаха  към пода, ставайки плоски и безлични сенки.

Портмонето  изплези цип и ми показа равносметката - "Хубава прическа = пари в наличност само в монети, няколко броя, жълти".

Подадох му ги. Стори ми се, че едно тлъсто съжаление (но с хубава прическа) ме перна зад врата.

Вече  нямах празнично настроение. Нито хубава  коса, защото качулката ми се бе свлякла и влагата  лакомо се накъдри отгоре.

Преди да  завия в улицата  за вкъщи, се обърнах и видях момчето. Току-що си бе купило баничка от  будката на спирката и я   напъха почти цяла  в устата си.

Коледа за 85 стотинки... Толкова струваше баничката.