Гложди ме. Предчувствие ли е, бръмбари в главата ли са, не знам.  Мислих, мислих….. способностите ми са поизчерпани. Тогава ще се пробвам да посънувам. Сънувам, сънувам, но като се събудя помня само, че някой е избягал! Точно по Коледа! Не, че ми е тревожно, просто искам да знам кой. Женската ми интуиция е много силна. Не й ли се доверя, бъркам. Трябва да действам веднага. Тичам да проверя дали вратата е заключена – не е!  Добрееее, започвам методичен оглед. Поглеждам в стаята на съкровището – там си е, диша спокойно. Кучето си е в чехълчето. Голямото съкровище си спи и намерение няма да бяга. А! Ето какво трябва да търся! Нещо или някой, който иска да избяга! Карам подред. Трима вече отхвърлих. Единият от тях понякога бяга спейки. В будно състояние не си признава. Другите домашни „любимци” са се намърдали уютно, и едва ли ще се разкарат, макар да са нежелани (за хлебарки и молци говоря).

   Хммм. Да не би пък избягалото да е нематериално? Я да инвентаризираме:

Студът е изгонен, не е избягал.  Топлината е арестувана. Желанията са си на мястото, някои дори след дълги преговори доброволно се завърнаха. Въображението се е развихрило с пълна сила, тук му е добре, няма да бяга повече, поне така обеща. Любовта……..винаги хвърля по едно око навън, но тича в една единствена посока. Навътре, не навън. Късметът е променлив като мартенско време. И да е избягал, няма смисъл да го гоня, защото рано или късно се вразумява и се връща. Пък и интуицията ми говори нещо друго. Здравето е здраво оковано с разни източни магически мантри и отвари, дърпа се, дърпа се, ама го държа под контрол. Не е то.

  Мъглива главоблъсканица. Ще я оставя да отлежи, докато се оглеждам за поличби. Междувременно се заех да украсявам къщата. Луксозно рамкирани  картини, кичозни коледни джунджурии, миризливи свещи, мигащи лампички на прозорците. Трябва всички да бъдат известени, че Коледа е време да си стоим по бърлогите. И да сме доволни от това. Аз съм доволна, но червейчето ме яде. Какво липсва, какво?

   Взирам се във всяко дръвче, клонка, усмивчица, думичка, жест, фарове и зелени светофари (нормално са червени), котешки очи в тъмното…..нищо. Хваща ме яд, че не изкарах онзи курс за развиване на интуицията. Пак отварям книжките. Припомням си основните истини:

Нищо не е каквото е.

Водата  не е просто Н₂О, а много повече. Особено при 4 градуса по Целзий. Носи повече информация дори от ДНК.

Животните имат емоции, но нямат грехове.

Грехът е измислен от хората. Вината също.

Никой не е виновен за нищо. Вината е средство за манипулация на нееволюиралите мозъци.

От друга страна, човекът е творение на Господ, а не продукт на елементарна еволюция.

Хаосът ражда всичко, а „случайност” е името, с което примитивният човешки език го е нарекъл. 

Езикът е най-несъвършеното средство за обмяна на идеи.

Цветовете, паметта и смъртта са измамници. 

Мъжете са различни от жените.

Човек не може да твори музика, а само да я записва, ако изобщо я чува.

Истинските мъдреци са децата, а възрастните са слепци.

Слънцето е прашинка във Вселената.

Вселената е във всяка прашинка.

Всичко е любов.

Любовта няма адекватно определение.

Няма нищо ново под слънцето.

Всичко е съвършено такова, каквото е.

  Добреее. В някои от тези постулати вярвам, други просто ги повтарям безсъзнателно, докато ги пирографирам в паметта си.

  Тази нощ пак сънувах. И пак не разбрах кой (какво) е беглецът. Помня само, че ми беше приятно. Ще поразсъждавам логически. Избягалото е нежелано. Ами ако нямам желания? Тренирам се да нямам. Изкоренявам източниците на неудовлетвореност. Това е докато не спя. Но сънят е друга реалност. Там явно имам и желания, и не-желания. Беглецът, следователно, съществува в другата реалност. Над която нямам власт. И пак логиката се обажда – нямам власт над…над…чуждите мисли! Безсрамно излъгах. Имам власт! Мога да манипулирам другите. Какво не мога? Не мога да контролирам подсъзнанието си. А там какво има? Само първични страхове. За оцеляване. Сега остава интуицията ми да потвърди изводът, достигнат чрез методите на несъвършената човешка логика. Ще направя опит. За самоубийство. Приготвям си цяла шепа хапове за сън. Чаша вода. Бележка да пиша ли? Не е нужно. Поемам си дъх и ………….. СТООООП! ТОВА не е липса на страх от смъртта, а нужда да изживееш живота си без страх от смъртта. Прозрачно, не и призрачно. С хъс, но без амбиция. С любов. Разглеждам коледната украса. И отражението си в огледалото. Него ще подаря на всеки, който поиска. Защо пък отражението? Себе си ще подаря. И ще се опаковам подобаващо!

Честита Коледа, любими мои! – прошепвам на съкровищата, и оставам будна, слушайки как растат цветята в хола.  Навън вали кристален сняг. Това е моята реалност. Много й здраве на интуицията.