Вече втора година обитаваше ''Колибката''. Така бай Димо наричаше дървената постройка, в която прекарваше дългите и самотни дни и нощи. Преди да се ''нанесе'' там, той спеше, където намери - по строежи, полу-разрушени сгради, пейки...

Самата ''колибка'' представляваше дървено здание с размерите на малък двустаен апартамент. Преди да бъде изоставена, тя изпълняваше ролята на квартално кафене - сборен пункт за предимно по-възрастното население на махалата. Години наред хора от съседните блокове се събираха там, за да се разтоварят от напрегнатото си ежедневие, докато, един ден, бат' Пешо - собственикът на заведението, обяви, че заминава да живее при сина си в Америка...

За бай Димо ''Колибката'' беше като дворец, в сравнение с местата, които обитаваше доскоро. Допреди няколко месеца тук още кипеше живот, така че бившото кафе беше в доста прилично състояние. Декември се струваше като август на бездомника - и нормално, имайки предвид зимите, прекарани по строежи и изоставени сгради. Беше сварил сравнително подредено и гледаше да го поддържа такова. Към двете маси и пластмасовите столове, които намери при ''нанасянето'' си, добави и един стар, но що-годе здрав фотьойл, и един  леко прокъсан, но иначе в отлично състояние, матрак, придобити при една от поредните обиколки на кофите за смет. Едни от малкото неща, които беше запазил от последния си истински дом, бяха три одеяла и някои дрехи. Другите беше получил от състрадателни хора.

Местните му помагаха, защото го познаваха и знаеха, че не е лош човек. Знаеха мъката му.

Преди да стане клошар, бай Димо си  беше нормален човек, като всички останали. Имаше прекрасно семейство - добра, скромна жена, и 15-годишен син. Имаше и работа, която обожаваше - беше си отворил малка железария, в която прекарваше по-голямата част от времето си. Събота, неделя - той беше там. Беше известен с трудолюбието си.

Голямата му слабост обаче беше Стоянчо. Гордееше се с него. Възпитано момче, отличен ученик и голям спортист, Стоянчо тренираше баскетбол от 9-годишен. Всички го определяха като голям талант. Беше лидер на местния тим и специалистите му предричаха бляскаво бъдеще. Беше с основен принос за отличията, спечелени от отбора в различни държавни и международни турнири.

За един такъв турнир - този път провеждащ се в Русе, Стоянчо беше заминал преди три дни. Състезанието беше демонстративно, но все пак престижно, защото в него участваха състави от Румъния, Гърция и Сърбия.

Бай Димо изгаряше от нетърпение да види поредния медал, спечелен от сина си. Дори си позволи да затвори магазина десет минути по-рано и с бързи крачки се запъти към наследствения апартамент на съпругата си, в който живееха. Жилището беше наблизо, така че скоро се звънеше на вратата.

- Отваряй, Шампионе! - вълнението в гласа му се усещаше от километри.

Две, три, четири позвънявания... нищо. Бай Димо изкара портфейла си, извади ключа за вратата, отвори я и хукна към хола, както беше с обувките, подплашен от това, което се чуваше оттам.

- Стоянчоо... Стоянчо, мама... - ревеше с пълен глас жена му и се удряше по главата.

Чак тогава веселият доскоро баща се обърна към телевизора и замръзна на място.

На екрана имаше преобърнат и смачкан автобус и няколко линейки:

- ''Пиян шофьор на ТИР помете цял баскетболен отбор. 7 жертви.'' - съобщаваше надписът отдолу, сякаш за да доубие и малкото останали надежди у сломения родител, че може да не е разбрал правилно...

Оттогава всичко се преобърна. Не можа да понесе загубата и се пропи. За нула време профука всичките си спестявания, продаде железарския магазин, който обичаше повече от дома си, а парите от продажбата му се изпариха, сякаш въобще не ги е имало. Жена му беше до него през цялото време, опитваше се да му помогне, но накрая не издържа и подаде молба за развод. Обичаше го прекалено много, за да гледа как се съсипва пред очите ù.

Бай Димо нямаше къде да отиде, освен в къщата на майка си. Единственият му друг близък роднина - брат му, беше заминал за чужбина преди десетина години и оттогава никой не го беше чувал.

При майка си не се задържа дълго. Живееха в малък град, в който всички се познаваха, и в който за хората беше по-важно какво говорят другите. Такава беше и майка му. За нея беше страшно унижение да чува шушуканията и клюките по адрес на детето си, и не след дълго го изгони от родната къща. Така бай Димо се озова на улицата...

По ирония на съдбата  и сега си изкарваше прехраната с желязо - събираше метални тръби и отпадъци и ги връщаше в пункта за вторични суровини.

Днес беше слаб ден в това отношение. Единствените му находки от обиколката на казаните бяха чифт поизбелели дънки, и дебело, сравнително запазено, зимно яке, което обаче му беше прекалено голямо.

- ''Жорката ще черпи!'' - каза си скитникът, мислейки си как ще зарадва един от своите братя по съдба с  топлата дреха, и пое към ''Колибката'', за да си почине след изморителния ден.

Отдалеч забеляза хората, струпали се около бившото кафене. Направи още две крачки и погледът му се спря върху пълничкия, плешив мъж, който говореше по мобилния си телефон.

Това беше бат' Пешо - собственикът на някогашното заведение. Той и още двама мъже, вероятно негови приятели, разчистваха постройката от боклуците и изхвърляха всичко навън. От телефонния разговор, който провеждаше плешивият мъж, стана ясно, че той се е върнал наскоро от няколкогодишния си престой зад Океана и е решил да даде нов живот на дървената барачка.

Бай Димо погледна примирено как мъжете грубо изхвърлят и последната част от ''покъщнината'' му,  изкара от вътрешния джоб на захабеното си яке пластмасово шише с високоградусова течност, отпи от него и си прошепна наум:

- ''Май ще трябва да си търся друга колибка...''.

После се усмихна горчиво и отново допря бутилката до устните си в самоубийствена целувка.