Тази история никога не се е случвала. Имената на хората са измислени и ако има съвпадение, то то, е напълно случайно!

9

Шумански запали предложената му любезно от Барух пура Люикс, като преди това потопи крайчето и в чашата си със скоч Гленфидих Ексълънс и хвърляйки многозначитлен  оглеждащ поглед на кабинета му заговори:

- Даа... На добро местенце те устроихме преди 20 години другарю Исаев. Май аз трябваше тогава да се понапрегна за него, вместо да поддържам изкуствено това държавно предприятие все още да работи, въпреки постоянно генерираните загуби.

- Мисля – усмихна се Барух – другарю Шумански, че за тези 20 години не съм подвел по никакъв начин, гласуваното ми доверие от партията и лично от вас...

Барух направи пауза и щраквайки на лаптопа обърна екрана му към Шумански:

- Ето тук, управителя на базата на Наско Литов в Ихтиман, който внедрих при него и е наше момче, ми докладва, че Вие другарю Шумански имате някакви финансови недоразумения с НАП и ще идвате днес да спасяваме фирмата от  финансов крах.

Шумански се облегна на стола срещу Барух, остави пурата си в пепелника, взе пак в ръце чашата си със скоч, поклати я за малко, поднесе я към носа си и вдъхвайки аромата и, отпи малка глътка. След като преглътна с наслада държейки чашата с поставената в скута си ръка, той отговори:

- Знаете ли другарю Исаев, че казват за уискито, че трябвало да се пие без лед за да се усети напълно аромата и вкусовите му качества? Аз лично ненавиждам уиски без лед, пък даже и да е за 500 долара...

- Но – усмихна се угоднически Барух – нали ви поставих две кубчета в чашата... Ако искате още, ей сега ще поръчам на секретарката да донесе...

- Не ме разбрахте другарю Барух – усмихна се Шумански многозначително – тия две ледчета, които пуснахте по едно в чашата ми за уиски и в чашата ми за безалкохолно в Ихтиман, това е именно, защото не обичам напитките си без лед. Ледчето ви в базата на Наско ми улеснява живота отвсякъде, но не си мислете, че ледчето което пуснахте в моята база, се е настнило без да го усетя... Не можеш да излъжеш добър пияч, че не си му омесил питието с вода, пък дори и да е чрез ледче... Ледчетата скъпи ми Иса имат свойството да се стопяват в етиловия спирт. Е ако алкохола е качествен се топят по-бавно, но в тая парцуца в която газя, обикновено се стапят за миг...

- Другарю Шумански – усмихна се на свой ред Барух, така сякаш това, което му казваше Петър не беше от особено значение – нали знаете, че дружбата си е дружба, службата служба, но гласуваното доверие трябва да се проверява... Сигурен съм, че и на мен сте ми пуснали ледчета, но те служат само за да уеднаквят вкусовете ни на общата трапеза...

- Така е Иса! Така е – потвърди Шумански – и ти и аз не сме от вчера, и ни е ясна ледената игра, така че предполагам няма да те изненада, като ти кажа, че всъщност нямам никакви нападжийски проблеми... Просто твоето ледче ме беше поканило на чеверме у тях... Между другото добра къщичка си му купил в подножието на планината  край Варвара, красота... Та, тогава му пуснах слуха за НАП за да може Наско да захапе въдицата... Не вярвам и ти да си се хванал толкова евтино...

- Не разбира се – усмихна се Барух, макар, че тайничко като комарджия на последен залог се надяваше в ъглчето на душата си това да е истина – след като ми се обади да подготвя такава малка сума за превеждане на Наско и да чакам да ми наредиш да му я преведа, разбрах, че за нещо друго иде реч. Пък и като ми поръча да организирам ограбването, съвсем ми се изясни... Подозирам, какво ще искаш, но чакам да го чуя от теб...

- Добре, тогава – облягайки се с лакти на бюрото срещу Барух продължи изложението си Шумански – знаем в партийната организация, че ти с времето, си се заиграл и на друго място... Нека свалим картите и да извлечем взаимна изгода от това... Знаеш наближават избори... Ние имаме едно наше надеждно момче, внедрено в партията на Херб... Искаме да го лансираме като наш двоен агент, но представен от тяхна  страна за пост министър председател, а както е известно за такъв пост няма значение от коя партийна организация си, нямаш шанс ако не си член на „всевиждащото око”... С две думи, партията поръчва – тези пари, които ще одереш от Наско да ги използваш за да платиш първоначалния членски внос и да уредиш приемането на нашето момче в Масонската ложа...

Барух свали усмивката от лицето си и запалвайки на свой ред пура, отговори:

- Другарю Шумански! Вие много добре знаете, че съм верен на партията и вярвам в нашата идеология... Искам да Ви уверя, че не членувам в друга организация... И за мен други политически убеждения, освен комунистическите няма...

- Хайде, хайде Барух – изсмя се цинично Шумански – не се прави на Света Петка, качена на моторетка. Знаем всичко за теб. Не ме карай да ти донеса фотографиите, видео материалите по помазването ти в ложата на Източната Сова и доклад за дейностите ти, като неин член. Нали знаеш, че всеки от нас е под лупата на КГБ и се знае, какво си ял на закуска, и какво си срал на вечеря... Пък и от партията, нямаме нищо против членството ти в ложата...   Ако имахме нещо против, до сега да сме те затрили сто пъти през последните десет години... Просто сега е време да се реваншираш и на нас за това позволение с твоите контакти.

- Длъжен бях да опитам Петре – продължи свойски разговора Барух, след като се убеди, че няма смисъл да поддържа легендата – но има един малък финансов проблем. Членството е 400 000 евро на година, а след като извършим операцията, която не е безплатна, ще останат 250 000, които трябва да преведа на теб в личната ти банкова сметка.

- Няма да ми ги превеждаш на мен – усмихана се отново Шумански, подавайки му едно листче – ще ги преведеш ей по тази сметка, на партийната централа на Херб, там знаят за какво иде реч.

Барух взе листчето, погледна написаното и поглади дългата си черна брада, казвайки:

- И все пак, няма да стигнат. 150 000 ще отидат у брат ми и полицаите, а 100 000 при Зоро за организацията по отвличането.

- Хайде Барух! Не бъди дребнав – скръсти крак върху крак Шумански на стола си и отново разклати чашата скоч в скута си – много ми е ясно, че за себе си, си запазил поне 50 000. Тях ще ги преведеш също по тази банкова сметка... На Зоран аз ще се обадя да преведе неговите 100 000 в същата, защото ние сме му политически гръб. Така, че такива лесно добити пари няма да откаже да ни преведе, като данък, особено след като са си наши. От цялата работа само брат ти и племенника ти ще са на кяр... Но нека се развиват – ще им го броим за спонсорство от наша страна, че и такива човечета могат да ни потрябват...

Барух въздъхана и облягайки се отново на стола си реши да завърши разговора с комплимент към Шумански:

- Добре, другарю Шумански! Считайте, че работата ще е свършена до началото на следващата седмица. Предайте на другарите моите най-искрени поздрави и уверения, че провал няма да има. Ах, колко губи световното еврейство от това, че сте се родил българин! Сигурен ли сте, че някъде в пра-родата Ви няма някой заблудил се еврейски ген?

- Сигурен съм – засмя се Петър на „четката” – но хайдуци, дал Бог... Хайде довиждане другарю Барух! И гледай да свършиш работата както трябва, че иначе ти ще трябва да финансираш представлението от собствения си джоб.

10

- Шефе! Ами сега накъде – вдигна ме от леката дрямка Юри.

         Бяхме стигнали до светофара на кръстовището след ресторанта на Чепишев.

         - Карай направо по пътя за Златните мостове – рекох аз – нали знаеш сарайчето на Тикмет Дзюган?

         - Знам го – отвърна Юри утвърдително.

         - На сто метра след него има отбивка в дясно, надолу към гората с един път настлан с чакъл. Там трябва да свиеш. Знаеш ли го?

         - Знам го и него, но този път води до един замък, изграден в стил средновековна крепост, направен изцяло от гранит и от мрамора на мавзолея – продължи Юри – със крепостна стена, кули, бойници... Това ли е къщичката на Зоро? Щото винаги съм се питал на кой баровец е, но не съм и мислел, че може някоя мутра така показно да се хвали на света.

         - Това е. Но Зоро вече не е обикновена мутра. На масата от народа не е известно, но баща му беше лансиран и за президент на България по едно време с негови пари. Е, не стана президент, но и сега ръководи една партия, която продава гласовете си ту на тази, ту на онази политическа сила, която се бори за преобладаващ брой депутатски места в парламента... Покрай хеликоптерните истории със снимането на къщите на богатите, нали не си виждал замъка му в новините! И това беше пи-ар кампания на херберите – отнесоха го разни мижитурки за да се омие лицето на властта пред електората.

         Докато си говорехме подминахме сарая на Дзюган и завихме по пътя, който бях споменал преди малко. Около 200 метра надолу пътят се превърна в асфалтиран и когато пристигнахме пред замъка, се разшири в паркинг на който бяха паркирани около 30 различни луксозни возила.

         Пред големата двойна порта на главния вход на крепостната стена от лявата и дясната страна, бяха изправени на пост двама лакеи, облечени като старовременски български воини с кожени гамаши, плетени стоманени ризници, шлемове на главите и препасани мечове на пояса. На двете кули с бойници се виждаха стражи с нормални съвременни, черни костюми, които стискаха автомати калашников в ръцете си, презрамчени през дебелите им вратове.

         Юри паркира до 4-ри бронирани джипа ГАЗ-562 „Тигър” с руска регистрация, до единия от които се бяха събрали на раздумка скучаещите им шофьори.

         - Как дела, братва – махна им той при излизането ни от фолксвагена – вечеринка пошла?

         - Кто пригласили, пошла! А кто на работе, ему по барабану – отговори един от костюмираните шофьори, оглеждайки критично евтиното му дънково облекло и не марковия ми всекидневен, обикновен спортен костюм.

         - Нищяк, мужики! Надеюсь вас не забудут и кто то хоть булочки вам подкинет – засмя се разбиращо Юри.

         - Ага! Сам смотри, тебе не подкинуть – отвърна му сърдито същия тип и продължи разговора си с колегите.

         Докато Юри си обменяше любезности с шофьорите, стигнахме до вратата и лакеите ни запитаха смръщено:

         - Да не сте се объркали нещо в гората? Тук е само с покани...

         - Нашата покана е устна – отговорих им аз – така доколкото чувам, май сте сменили хорцата с хард рок... Тази резачка дето се носи, не е ли на рок бандата „Малахит”?

         - Те са. Но щом сте с устна покана, кажете за кого да предадем – въпросително ме погледна единия от лакеите.

         - Кажете на Зоро, че Наско е тук с охранника си – погледнах към Юри многозначително, отговаряйки на запитването.

         Лакеят извади един айфон от джоба си и набра някакъв номер:

         - Шефе! Тук някакъв Наско и охранника му, твърдят че са поканени от г-н Радич. Какво да правя? Добре. Ще изчакам.

         Затваряйки айфона си, лакеят ми каза:

         - Началникът на охраната ще съобщи за вас на г-н Радич, така че изчакайте.

         Не се наложи да се любуваме дълго на свежия въздух, под заобикалящите крепостта борове. След около 5 минути едното крило на вратата се отвори и Зоран лично „цъфна” да ни посрещне последван от началника на охраната му и няколко други бодигардове с узита в ръце.

         - Влизай и ела да те прегърна брат – каза той разпервайки ръце – че през прага не е на хубаво!

         Влязох и след като се прегърнахме по братски, той рече кимвайки към Юри с глава:

         - Сигурен ли е твоя човек?

         - За мене, колкото тебе брат – отговорих му аз.

         - Добре тогава. Да влиза. Няма да ги проверяваш за оръжие – обърна се той към началника на охраната си и хващайки ме под ръка ме поведе по владението си.

         Юри се обърна и махна приветливо с ръка към учудените шофьори, които с интерес следяха случващото се и също влезе, следвайки ни на 2-3 метра разстояние.

         Началника на охраната, заедно с бодигардовете отби от пътеката и се отправи към караулните помещения, оставяйки ни с шефа му да си бъбрим, докато вървяхме по алеята, обградена с градинки от цветя към цитаделата.

         - Виждам – започнах аз – че тук за 5 години не се е променило много, освен охраната, която не ме познава.

         - Охраната бързо се износва при този напрегнат начин на живот и излиза в пенсия, братко – засмя се Зоран – но пък жена ми си е същата и още не ми отказва да ми ражда деца... Докато не ги направя поне 5 съм и казал, че почивка няма да и давам... Навремето като влезе в къщи и не излезе, докато не ме зауши без да ме пита искам или  не, да си е правила сметката, какъв тормоз я чака... Шегувам се... Няма друга жена, която да издържи такъв идиот като мене толкова време... Искаш ли да видиш синковеца?

         - Е, много ясно – отвърнах аз – след като съм дошъл до тука. Но да знаеш, че понеже се обаждаш изненадващо не съм приготвил подарък... Само някой лев за под възглавницата, както си му е реда в такива случаи.

         - Няма значение – отговори Зоран – и махна на разпоредителя, когато тъкмо достигнахме площада пред замъка, на който имаше вдигната сцена с подскачащите по нея музиканти – дай да настаним твоя човек при руснаците, докато ти покажа синковеца!

         Разпоредителя изслуша указанията на Зоран, кимна и поведе Юри към една от дългите маси разположени пред сцената.

         - Ти от къде разбра толкова бързо, че моя човек поназнайва руски – запитах аз докато се качвахме по стъпалата към замъка.

         - Че той, чак тук се чуваше докато си говореше с шофьорите отвън – пошегува се Зоран, поставяйки ръката си на сензора на блиндираната врата, към замъка...

         Влязохме и се качихме чрез вътрешния асансьор на третия етаж. Поведе ме през широкия коридор към ротондата – сферично построена куполообразна зала от брониран стъклопласт, където беше отгледал и другите си деца, избрана за детска, поради хубавия пейзаж и осветеност, които се откриваха пред погледа накъдето и да се обърнеш. Този път ротондата беше затъмнена от спускащите се по електронна команда щори, защото явно младенеца спеше вътре, изолиран от шума и светлината вън. Двете прислужници, бавачката и жена му бяха насядали около луксозното детско креватче в средата на залата и си бъбреха шепнешком, по женски, докато полюшваха легълцето.

         Жена му ни видя като влизахме и стана да ни посрещне. Обменихме шепнешком обичайните поздравления за такъв случай, след което се приближих до креватчето и поставих 500 лева под възглавницата на спящото дете, поритващо неспокойно в съня си и засмукващо от време на време биберона си.

         - Как го кръстихте – прошпнах аз отдалечавайки се от креватчето?

         - Абе жената искаше да го кръстим Николен на баща и Николай, ама аз не се съгласих – рече също шепнешком Зоран – представяш ли си как ще звучи Николен Радич? Женствено някак си... Ще стана за смях на новинарите с това име за сина ми. Та аз отсякох, да е на баща ми Драган Радич, а! По-добре звучи, нали!

         - Да. Доста по-добре – отговорих аз – хайде, да ти е опора и гордост на старини!

         - Ако доживеем, братче... Ако доживеем – засмя се Зоран излизайки през вратата на ротондата, държейки я, докато излизах и аз.

         - А сега ела да отидем на втория етаж да потълкуваме това, за което те извиках – покани ме той докато слизаше по стълбите към кабинета си...

11

         Разпоредителя настани Юри на масата с руснаците. Юри веднага забеляза, че това е странична маса и на нея бяха разположени само по- нискостоящи членове на гостуващата групировка.

         На централната маса имаше и българи и руснаци, и тя беше явно за босовете. Най-централните две места бяха празни и те явно бяха на Зоро и жена му. Те ги бяха изоставили за да  проведе Зоро срещата си с Наско, а жена му сигурно за да приспи малкия.

         Срещу масата на руснаците, беше масата на българите с по-нисък ранг. От двете страни от време на време се сипеха, тостове за кръщелника. Кръстника и кръстницата, разположени от дясната страна на празните столове,  явно също бяха руснаци. И пиеха всеки път, когато се сипеха тостове и от руска, и от българска страна. Имаше и множество други маси, които бяха вече почти празни и на които бяха изостанали някои подпийнали по-обикновени гости, вероятно от родата на домакините. Всъщност, по-голямата част от роднините си бяха заминали, след като празненството беше преминало от традиционна фаза на хора и ръченици, към пиянска купонджийска фаза, което потвърждаваше и наличието на рок състава на сцената.

         - Здорова, хлопцы – поздрави ги Юри свойски присядайки на масата им.

         - Ты что? Украин что ли? Бандеровец – изгледа го най-близко седящия до него руснак, пиянски забърсвайки устните си с ръкава на ризата си след току що гаврътнатата чаша с водка марка Путин.

         - Нйе, нйе – усмихнато отговори Юри – отец болгар, мать руская... Я и болгар и руский за одном.

         - Ну! По каким делам сюда довело – продължи да се закача руснака.

         - Нальешь, отвечу – продължи да се усмихва Юри, полагайки двете си ръце на масата, така че всички на нея да могат да видят татуировките на пръстите му.

         - Оба на! Братва – възкликна руснака развеселен – на нашем столе болгарский зек от руской тюрме вылупился... И скольки тебя светит, братан?

         - Сам считай – отговори му Юри, разкопчавайки копчетата на ризата си и разгърдвайки се така, че и останалите да могат да преброят църковните куполи и кръстове татуирани на гърдите му.

         - Ой, какие мы деловые! Дело серезное... Восемь лет... Да еще и медвеж’ятником...

         - Ну! Сейчас нальеш... или водки жалко – закопчавайки ризата си, го подкачи Юри.

         - За такие люди нежалко... Пожалуйста! Угощайтесь, уважаемый – рече руснака и постави една празна чаша и бутилката водка пред Юри.

         - За здоровя крещатика! Пусть всегда ему, шагая по жизни будет дорога безоблачная – изрече на висок глас пожеланието си Юри и удари на екс водката в чашата си...

         Гостите уважиха наздравицата за пореден път, кой на екс, кой както може. В същото време „Малахит” смекчиха малко изпълненията си, като го удариха на блус. На дансига между масите се появиха някои танцуващи двойки, а Юри се задълбочи в приятелски разговори с новите руски на масата си.

12

В кабинета на Зоран приседнахме на двата кожени удобни фотьойла,

около кръглата мраморна масичка за посетители, разположена фронтално пред работното бюро поставено на една стъпка по-високо ниво.

         Зоран ми предложи да си налея бърбън от кристалната гарафа, поставена на масичката. Присегна се към мини хладилничето, вградено в една от секциите на библиотеката до сами него. Извади от там две триста грамови кутийки, добре изстудено пепси. Подаде едната на мен, а другата отвори за себе си.

-         Помниш ли след армията, как се напихме с мастика и мента, когато се видяхме на село – запита той?

-         Че то забравя ли се такъв облак – засмях се аз – първо слисахме цялото село, като подскачахме на финтфлаци и шпагати под ритъма на духовата музика, която бръснеше „Рамо Рамо”... После натъркаляхме някакви момци от Вълче дръм, които бяха дошли да гастролират, че да ни крадат селските мацки. И после цяла нощ пяхме под звездите на пейката пред вас песни юнашки, хайдушки, докато дядо ти не му дотегна и не излезе с един сноп кочани да ни нашари като пикльовци, за да те прибере и мен да натири към къщи.

-         Ха, ха – хубави времена бяха, засмя се Зоран – после една седмица от тези облаци не можах да стана от леглото. Голямо повръщане му ударих и до сега не мога да помириша мастика и мента.

-         Не помниш ли, че и аз така – засмях се и аз – само, че аз опитах да се скрия от моя дядо тогава, че съм се напил. То, какво да се скриеш, стаята миришеше сутринта на бъчва, а виненки ме биеха по челото... В главата ми триста тъпани и чукове, а стареца се правеше на утрепан, че уж нищо не подозира... Като ме дигна рано, рано да косим люцерна, направо здравето ми взе до обяд... И вече като премалях и му казах, че си тръгвам, защото нещо ми е зле, чак тогава ми рече философски: „Насе! Насе! Заминавай, ама да знаеш, че алкохола не мори, ами мъчи!”  Пустия му старец, оказа се, че до обяд ме е тормозил нарочно с възпитателна цел.

-         Даа! Велик беше твоя дядо! Моя също – продължи Зоран – не можем им се опрем и на малкото пръстче, ако и целия си живот да изживяха на село. Много ги уважаваше народа и имаше за какво. Мисля си, че ние такова уважение с теб, никога няма да имаме в живота си...

Замълчахме за малко и двамата отпивайки от питиетата си.

-         А помниш ли, как две седмици след този случай щеше за малко да ме удушиш, докато си мерехме силите борейки се на поляната пред Мишо Дънестия – пак се засмя Зоран – да знаеш, че никой от както наякнах в живота ми не ме е побеждавал, освен ти тогава.

-         Че как няма да те победя – засмях се и аз – ти като се върна от армията, толкова беше наякнал с такива мускули, каквито бях вижадл само на кино, че като ме покани да се преборим, както като деца, ми дойдоха някакви неочаквани сили от страх, че ако те изпусна ще ме размажеш...

-         Добре, че беше там сестра ми да те спре, като забеляза, че забелвам очи, защото както се беше увлякъл сега можеше да нямаме тези спомени – каза Зоран и отново отпи от бърбъна си.

-         Добре – рекох аз – спомените са си спомени. Кажи сега за какво ме извика?

-         Знаеш ли, че имаш невероятен талант да се забъркваш в каши, където и с когото не трябва, без да подозираш това – рече той и остави чашата си на масата.

-         Не знам. Но кажи – казах аз, също оставяйки чашата си на мраморната масичка, боднат от леко подозрение.

-         Днес сутринта си се издървил на едно патрулиращо ченге – Исаев се казва, че си пожелал дори да се боксираш с него.

-         И какво толкова страшно – светна ми лампата – нима за такива глупости е необходимо да се намесва като арбитър, самия Зоро Баретата?

-         Не разбира се – засмя се Зоро – Зоро се намесва за да спаси млечния си брат от по-голям проблем. Сигурно е някакво стечение на обстоятелства, но се е получило по-добре за теб, че си се заял именно с това ченге, защото точно на него са те поръчали, а то доприпка точно пък при мен за съдействие, тъй като в известен смисъл ми работи на частно. Добре, че не се е обърнал за помощ към  Агата, защото тогава нищо нямаше да знам и щеше да изгориш като фитил.

-         Как тъй са ме поръчали – подскочих аз – кой и за какво? На никой нищо лошо не съм направил... И сега какво, някой иска да ме трепе ли?

-         Спокойно – каза Зоро – успокой се! Пий още едно, ще ти кажа. Слушай! Днес по обяд , нали Шумански ти преведе 500 000 евро...

-         Чакай – задавих се аз – ти пък от къде знаеш? И кой още знае за това?

-         Спокойно де! Спокойно – продължи Зоро – никой няма да те убива за тези пари. Много високи играчи са замесени – това не са улични бандити, че за 20 лева да те убият. Е, поне ако не се заинатиш и откажеш да им дадеш парите...

-         Стига бе Зоро! В какъв филм ме вкарваш? Та с тия пари тъкмо ще си избием със съдружника ми разходите по фирмата, как няма да се заинатя? Умирам, но парите не давам – повиших ядосан тона аз, подозирайки, че Зоро може вече и да не му дреме за братството ни, въпреки обратните уверения.

-         Чакай! Спри за малко и ме изслушай до край! Не бързай със заключенията си – продължи Зоран – цялата работа е нагласена от Шумански, а той на мен ми е политически гръб. Ще трябва така да завъртим нещата, че и теб да спасим и аз да не си прецакам авторитета...

-         Ах! Стария козел – започнах да се ядосвам аз – абе много весело ми се видя това преводче, така неочаквано, че да е без някакъв скрит коз. Ама каква му е играта на него, след като ми е постоянен контрагент и му работим почти без пари? Кой убива овцата, която стриже, когато си е в силата?

-         Тук нещата стоят по друг начин – засмя се пак Зоран – стария си играе на „прави политика, без да се знае от къде идват парите”. Това му е основната идея. Не го знам, кое свое протеже ще иска да лансира на изборите, но явно му трябват пари за разплащане, които да не водят пряко към него и партията му.

-         Ти пък от къде знаеш за неговите маниери с такива подробности – казах аз – и как научи, че той ме е поръчал?

-         Стига бе – рече Зоро – нали току що ти казах, че ми е политически гръб! Освен това, той ми се обади да преведа моя дял от одирането ти, на банкова сметка на Херб с идеята, че по този начин си плащам за гръбчето.

-         И на колко според теб оцени одирането ми – с леко сърдит тон изломотих аз, ядосан извън кожата си.

-         Сто хиляди евро ще е моя дял - каза Зоран – ако по моя вина нещо се осуети, ще трябва да ги внеса от мен.

-         И какво сега? Ще ме дереш ли – започнах аз да се смея.

-         Не е изключено – полусериозно подхвърли Зоран – макар, че аз така и така си плащам, тия сто хиляди няма да ме сбъркат, но все пак предпочитам да излязат от друг джоб.

-         Добре – казах аз – явно си намислил нещо. Казвай, какво си планувал. Ще те изслушам до край.

-         Ето какво – продължи Зоран – първата новина днес ми снесоха ченгетата. С тях се разбрахме да те отвлечем на предизвикания боксов мач тази събота. В боксовата зала на Трохата трябва да изпратя мои хора, които да са агитка на ченгето. Една част ще влязат вътре, а една кола с четирима от моите ще паркира в подземните гаражи да те чакат до твоята. Когато разбити след мача слезете долу с твоя шофьор, тези момчета трябва да дръпнат един як пердах на шофьора, пред теб за сплашване, а тебе да качат в багажника и хоп в нашия хотел на Витоша. Там ще има оборудвана добре изолирана стая с разни желязори, които също трябва да те убедят , че работата е сериозна. Дръпват ти един лек пердах, след което ти дават лаптоп за да преведеш по електронен път парите от вашата банкова сметка в тази, която ти посочат. После те изкарват със завързани очи, пускат те някъде по деретата на Витоша да си ходиш бос, като те предупреждават да не се разсмърдиш на ченгетата, защото може последната разходка да ти бъде организирана   с еднопосочен билет към небето. Така куките само се боксират с теб пред свидетели и после си тръгват без да знаят нищо за продължението. Загряваш ли?

-         Хубаво де – ами как ще стане хем аз да се отърва от тази ситуация, хем да не се разбере, че ти си я осуетил?

-         Много просто – заговорнически се засмя Зоран – просто няма да дойдеш на уговорения мач, под предлог, че си се разболял. Вместо теб да се боксира, ще дойде Юстас, той и без това мрази ченгетата, врял и кипял във всякакви каши е. Ще ги начеше и ще си замине по-живо, по-здраво. Той не е необходим на никой, така че, като те няма теб, няма и за какво да бъде отвличан...

-         Моля – казах аз – че, кой е този Юстас?  И за какъв чифт му е да се бие заради мене?

-         Юри бе пич – пак се засмя заговорнически Зоран – твоичкия Юри. Ти знаеш частично автобиографията му. Приятел си с него, но по друга линия. А аз с него на времето имах търговски взаимоотношения, така да се каже... Кой мислиш му подшушна, че ти ще го вземеш на работа след като се върна в България, за да се покрие? Не знаеш, че аз, защото така бързо го взе, готов специалист, че не се наложи да ходатайствам за него пред теб.

-         Ба си криминалето – възкликанх аз – и по всичките тези говна съм пътувал без да зная, че не газя по росни поляни. Хубаво де, за тебе мача приключва с боксовия... Ами за мен – тия ченгета няма да ме оставят току-така на мира, след като съм им поръчан. Веднага ще скроят друг план...

-         За какво мислиш настаних твоичкия между руснаците – засмя се Зоран ставайки от форьойла – нека се поопознаят тази вечер... Казват, че краставите магарета се надушват през десет баира. Сигурен съм, че човек като него все ще измисли нещо таферно, да те отърве по елегантен начин. Сега ела да идем при компанията, да отпразнуваме кръщенето на сина ми, пък аз на Юстас с две думи ще му обясня ситуацията. Той ще загрее бързо и няма да има нужда да му обяснявам подробности.

Излязохме от кабинета му и след малко се включихме в пиянското вече парти. Зоран ме сложи да седна до него и никой не попита, кой съм, що съм. Всичко живо се беше изпонапило и на мен не ми оставаше нищо друго, освен да се включа по-бързо за да се изравня с останалите. Така се изравнихме, че после когато ни изпращаше да си заминаваме, успях трудно да разбера, че Зоран ни беше дал шофьор, който да ни откара с фолксвагена по домовете.     

С Л Е Д В А   П Р О Д Ъ Л Ж Е Н И Е...