Колко е страшно! Знаеш ли?

Ако Да, значи ме разбира и съчувстваш, но какво от това когато не помага! Нищо не помага! Нищо!

Колко е страшно положението в България.

Колко е страшно да имаш образование и да няма работа.

 Колко е страшно да имаш таланти и занаят и те да нямат приложение. Колко е страшно да живееш в чужбина и да не можеш да прегърнеш близките любими хора.

Колко е страшно да живееш в бездуховен град пълен с църкви, но мъртви.

 Колко е страшно да живееш, а сякаш съществуваш, защото дали те има или не, на никой не му пука.

Колко е страшно да искаш да даваш любов, но тя да не се приема.

Но най-страшно от всичко е, да гледаш ближния си как умира и да не можеш да му помогнеш. Той умира, ти гледаш, молиш се и прилагаш всичко което знаеш, но напразно. Дните са черни. Болезнени. Пропити от стенанията и викът на болния. Къде е Господ пита той, питаш и ти  въпреки, че си убеден, че Той съществува. Къде е Неговата милост? Хапчетата спират да помагат, билките, всичко, всичко спира и остава само болката, страданието... монотонните вопли и стенания от силата на болката над която нищо няма власт, отчитат всяка зловеща минута. Те вещаят края на човешкия живот. Животът на любимия. Не чуваш нищо освен стенанията му и своя вътрешен глас: „Помо-о-о-о-щ, помо-о-о-о-щ о, Исусе Христе!” Но помощ няма. Близостта със смъртта се превръща в ежедневие. Всеки път е преодоляна, надхитрена. Всеки път той я прескача. Следващия път може и да не успее. Страхът от следващия път... колко е страшно да живееш с мисълта, че следващият ден ще е последният когато виждаш очите на любимия. Колко е страшно да приготвяш себе си за края. Да приготвяш него за края. А после родители, роднини, приятели, близки и далечни. Колко е страшно да си отидеш млад.

Колко е страшно да няма отговор на ЗАЩО?

Колко е страшно... знаеш ли?

Ако Не, значи не ме разбираш и по-добре. По-добре да не знаеш какъв е света на болката. Сякаш си в ада. По-добре да не знаеш.