Колко тихо беше в онзи ден
Колко тихо беше в онзи ден. Нямаше кой да се опълчи на тишината и тя беше разположила огромното си седалище над света. Хората мечтаят за тишината, защото не я познават. Когато е пълна, може да смаже човек.
Само вятърът шептеше нещо. Нали го знаете, той е луд и си говори сам. Пълзеше по пустите улици, мушкаше се под паркираните коли и се катереше по покривите на къщите. Неуморим и безстрашен.
Когато се качеше на някой покрив се завърташе като балерина и се спускаше безшумно надолу. Търкаляше се по улицата. Подритваше някоя пластмасова бутилка, прочиташе заглавието на някой стар вестник. След това отново скачаше, въртеше се, разклащаше клоните на дърветата и се гмуркаше надолу. И пак излиташе любопитен за света. Влизаше през отворените прозорци и оглеждаше пустите, мрачни стаи.
Единственият зрител на този акробат беше мъртвата жена не пътя. А нея нямаше кой да вдигне. Нямаше кой да я прибере. Само палавият вятър понякога я закачаше и подръпваше косата й, но жената оставаше неподвижна и той бързо губеше интерес.
Тя беше почнала да се разлага. Смъртта, художничката, рисуваше петна и опъваше кожата на лицето й. Пожълтелите зъби се бяха подредили като за снимка в тази демонична усмивка. А очите отдавна бяха изтекли.
Денят отмина, и дойде нощта. Сребърната луна освети самотния труп. А после се гмурна зад хоризонта подплашена от слънцето. И трупът продължаваше да си лежи.
Никой не минаваше оттам, нямаше и да мине. Всички вече бяха мъртви. Всички бяха под земята. А тази бедна жена, някога по-красива от богиня, сега се разлагаше непогребана и самотна. И никой не плака за нея.
Това беше надеждата. Тя беше умряла последна и нямаше кой да я погребе.
Колко тихо беше в онзи ден. Колко тихо е и в този. Да, тихо ще остане занапред, защото и надеждата умря.
08.07.2008
НРО
© Михаил Костов All rights reserved.
