Всичко започна с това, че усещането за изолация започна да придобива все по-тягостна конкретност. То се съчетава по особено неприятен начин с утвърдилите се отдавна аутсайдерски комплекси, съпътстващи цялото ми битие. Отначало си помислих, че полудявам, но после осъзнах, че подобна констатация не е възможна; напротив такова състояние не съвпада с нито една от категориите за невменяемост, но е валидна обратната постановка - тоест - за да вникнеш с подобаваща сериозност в дълбочината на собствената си лудост, е необходимо да си помъдрял. Което, разбира се, не е преимущество предвид невъзможността да я преодолееш. Оказва се, че помъдряването е само допълнителна предпоставка да стигнеш до предела на безсилието, без да можеш да го прескочиш. Завърташ се в кръг и си захапваш опашката. Това е своеобразна кучешка реакция или синдром на осъзната безпомощност, доколкото е възможно едно куче да осъзнава кучешките си проблеми.
За разлика от кучето, аз съм в състояние да стигна до подобно осъзнаван ...