К О Н К У Р Е Н Т

         Лятото се беше уморило да лудува. Бурите се укротиха. Последните седмици не падна нито капка дъжд. Ожадня земята, прегоря тревата.  Дори животът вървеше някак суховато. Стоян беше легнал направо върху пожълтялото стърнище, с глава на камъка и ядосано гледаше трите дъба. Всяка година земята около тях оставаше като пуст остров сред нивата. Бяха близо един до друг и не     можеше нито да се оре, нито да се сее помежду им. Никой не им знаеше годините. Добра сянка пазеха и хората ги обичаха. Викаха им братята. По тях се ориентираха в полето. Ето, на работата му бъркаха, ала и той нямаше сърце да ги отреже. Днес се вторачваше в какво ли не… Като инженер в града, откраднеше ли малко време, взимаше колата, жената и щерките и – хайде в планината. Но съкратиха и него, и тежкото машиностроене. Жена му Зорка се хвана с някаква козметична фирма и успя. Момичетата си поеха пътя. Само той остана наникъде. Не бяха вече сродни души. Взе, че и майка му се поболя. Точно тогава им върнаха земята на село, дори две крави им дадоха отгоре. Като научи, тя пощуря… Но той отиде там, където лудуваше като малък и от нищо не се отказа. Надяваше се, чрез тази земя, съдбата да му прати избавление. Влечеше го свободата, мамеше го просторът. Но никой не знаеше защо толкова бърза. А то… Случайно попадна в един конезавод, навремето доста известен. Това, което видя, го стъписа. Животните умираха от глад. Макар и без пари, поне да ги бяха раздали на хората. Спъна се в един жив скелет. Кончето още шаваше и гледаше с едни очи… Когато се родил, мислели да го правят състезателен кон, затова го кръстили Конкурент. Сега се състезаваше единствено със смъртта. А беше само на седем месеца. Стоян го купи съвсем евтино и обеща да го прибере. Една сутрин, по никое време, влезе при майка си.

- Мамо, тръгвам! - каза плахо той.

- Къде? - простена болната.

- На село – смотолеви някак си. 

- Че какво ще правиш там?

- Ще живея…

- В коя къща ще живееш? С кого?

- В старата къща. С Пешо.

- Тя няма покрив, бе момче. И кой е този Пешо? Аз знам ли го?

- Има покрив. Ще го потегна. А Пешо е кучето, бездомното, дето го храня, пред блока.

- И таз добра! – викна жената. Разрева се и събуди всички в къщи. Те наскачаха и дойдоха по нощници и пижами, а тя продължаваше да крещи: - Какво доживях. Акраните ти в Америка отидоха, пари направиха, като си дойдат, устата не можеш да им затвориш  от хвалби, а ти на село искаш да се върнеш, крави да пасеш, с рало да ореш, че и рало нямаш и сакатото куче ще ти бъде другар.

Всички викнаха насреща му. Само малката дъщеря го подкрепи. Стоян се почувства окрилен. Не чака дълго и замина. Минаваха годините, а той си беше на село. Много бяха мъките, но все пак донякъде успя. Поне имаше усещането, че тук си е на мястото. Градът му беше омръзнал със своите неразбории. Често се виждаше със семейството. Помагаха си. Той с едно, те - с друго, кой с каквото може. Зорка идваше през отпуските и работеше. Ще каже човек, че е израсла тук, сред нивите. Конкурент оживя – стана кон левент. Хората му се радваха и му говореха като на човек. Като го взе тогава, едва го спаси.

- Ако Конкурент оживее и аз ще оцелея – си мислеше и го гледаше повече от децата си. При всяка възможност го водеше със себе си. И сега го подкара на разходка из къра. Пешо вече остаря, но все така куцукаше подире им. Там, зад чукарите и още по- нагоре – зад хълмовете - се беше спотаила есента. Скоро щеше да се разшета и да преобрази всичко наоколо със своята шарения. Легнал на земята, Стоян се унесе в дрямка. Наоколо нямаше жива душа. Конкурент започна да бъхти с предното си копито по коренището на средния дъб, най-големия от братята и го разбуди. Понякога така чаткаше с часове. Това го дразнеше. Беше разбрал, че животните са като децата – много радости носят, но и ядовете не пестят. Скочи ядосан и приближи кончето. Забеляза връв, оплетена между озъбените коренища на дървото. Цялата беше в пясък, пръст и мръсотия.   Не толкова от любопитство, колкото от скука, хвана връвта и я подръпна. Не излиза. Пъхна ръката си под дебелите, стари коренища. Беше вързана някаква торба, като че кожена. Тежеше. Едва извади ръката си. После пак я пъхна. Този път искаше да разтвори малко торбата и успя. Шепата му се напълни с монети…Щеше да остане без китка, но слънцето огря жълтиците… Тресеше го… Почти обезумял, започна да дърпа връвта. Тя се скъса и торбата изчезна някъде надолу. Под корените се бяха посипали още жълтици. С окървавените си ръце, той събра онези, които можа да опипа. Другите се скриха. Остана му връвта и шепата истинско злато – като доказателство, че не е сън. Беше попаднал на имане. Огледа се. Перчеха се само трите дъба, тримата братя. Преди векове, някой ги е    посадил като нишан - знак, че тук е заровил натрупаното си богатство, та като се върне, да си го намери. Но не се е върнал. Стоян се строполи на земята и се замисли какво да прави. Ако замълчи, сам няма да може да изкорени дъба, а отдолу има още злато и то кой знае колко. Но не искаше да го дели с другиго. Негов късмет си беше. В нивата му е.  А и как да го прежали – скрито- покрито под огромния дъб?   Ами ако има нещо и под другите два? Докато мислеше и продължаваше да се тресе, насреща му като че в усмивка се зъбеше Конкурент и продължаваше доволно да пръхти. 

- Е, Конкурент, ти ми се отблагодари – каза вече поуспокоен Стоян. - Посочи ми цяло имане. Твоя е заслугата. Ти, конче, винаги си с една писта пред мен. Знаеш как да постъпваш, защото можеш да различаваш доброто от злото, а аз - човекът, не мога. Види се в това ми е бедата.

На небето дойде някакво малко облаче и засенчи слънцето. После се зададе още един сърдитко, който се големееше. Щеше да вали.

                                                                      Wali (Виолета Томова)