Облаци пълзяха в небето като колебаещи се да докоснат брега вълни. Движеха се като живи, на талази, сливащи и разделящи се като миговете в живота.

Приливите на дъжда, спрял преди малко, се оттичаха заедно с отиващата си нощ по стените на домът на имението Старфийлд - мълчалив и навъсен посрещна сивия допир на спускащия се стъпка по стъпка с призразчната си светлина ден откъм източния хълм.

Прозорците му, сълзящи от дъждовните капки, все още спяха зад клепките на завесите. Ранобудна птичка, изпълзя изпод стрехата, приютила я за през нощта, огледа се и видя, че дъжда го няма и се нагласи на покрива, разроши перата си, пое дъх да запее, но погледна унилото течение в небето и реши, че може да почака да пробуди дома с песента си.

Порталът се открехна, съвсем малко, но достатъчно за да мине Ехо и да излезе. Внимателно, и тя като птичката да не вдигне шум, го затвори и да запази тишината още малко.

Как хубаво е напоена утринта – Ехо вървеше направо през градината и полепналите дъждовни капки по тревата мокреха краката ѝ. Как ухае на азаар, вятъра го носи и разпилява из полето.

Дори небето леко се надвеси с облаците си за да го усети – азаарения полъх, неговия бриз, изпълващ платната на деня с ароматните си вълни, носещи се за да погалят имението Старфийлд, все така скрито от шумния свят.

Смени посоката и тръгна към редиците дървета, от които идваше този прилив. Камъчетата, покриващи алеята, хрущяха под нея, а на места бяха обазували малки, колкото шепа, езерца, в които можеше да се огледа, ако бе поспряла.

Пролетта е тук – живота се измъква от какавидата на зимата и скоро ще разтвори крилете си на пъстроцветна пеперуда. Сънят ѝ ще се превърне в раждащи се от нови цветове мигове.

И ще полети... – Ехо също искаше да лети, но се боеше от височината, която можеше да достигне, – ако не успее да се задръжи, падането ще бъде страшно.

Застана под едно цъфтящо дърво, което леко се отърси и я покри с няколко шепи мокри цветчета. Те накацаха по косите ѝ, по раменете, а няколко успя да улови с ръце.

- Сънува ли? – попита долетелия ангел, вземайки от косите ѝ едно бяло цветче от азаар. Помириса го, духна, за да го отърси от капките, и го подаде на Ехо.

- Да, сънувах – Ехо взе цветчето и го закачи на плетената си дреха, точно над сърцето. – Сънувах вълни как докосват брега с аромата на този цвят. Как всяка една разцъфтява и вятъра го поема за да го предаде на следващата, а тя да повтори и той да го поднесе не следващата. Сънувах, че това е безкрайност. Да бъдеш вълна, а да си самото море.

Птичката прецени, че е мълчала достатъчно и запя. С песента и дневната светлина стана по-смела и подгони сенките.

Тя вдигна очи към дървото – и неговият сън ще се превърне цветовете в плодове, родени и от дъжда, и от тази утрин, и от срещата ѝ с нейния ангел.

А може би съм аз самата съм в съня на тези цветове?

Или се намирам все още е на онзи бряг и вълните ме прегръщат?

А дали не съм ранобудна пеперуда, родила се току що и едва е полетяла за да направи кръга си в еднодневния си живот, който за нея ще бъде равен на цяла вечност?

- Може би – отвърна ангела, чул мислите ѝ. – Всеки сън е сам за себе си реалност, както всяка реалност е просто сън.

Ехо протегна ръка – плътните облаци се посбутаха и поотместиха, за да позволят на един лъч да се спусне и да я докосне. Светлината му привлече красива атлазена пеперуда, опръскана по краищата на крилата си с леките нюанси от разпален залез.

Имаше големи очи – синева и зеленина се смесваха и искряха от светлината.

- Колко е красива – прошепна Ехо, за да не я изпалши.

- Какво съм била преди да се превърна в тази красота? – рече пеперудата.

Ехо погледна ангела, който като полъх мина настрани. Навярно знаеше отговора, но искаше Ехо сама да го чуе и да го разбере.

- Бях каквида, сънуваща криле.

Сън... Очакване на някаква промяна.

- Преди това пълзях като ларва, очакваща да се покрия с копринен сън.

Мечта... Илюзия, че ще се събудиш различен.

- А се появих от едно почти невидимо яйце, родено от любовта на цялата пеперудена вселена.

Сътворение... Родената от сънят реалност.

- Да – усмихна се Ехо, - ти си краят на всяко начало. Живота, метаморфозата му да се преражда отново и отново.

Ангела се приближи и лъчът на слънцето се скри, а с него пеперудата отлетя.

- Сънищата са нетрайни, Ехо – каза той, - колкото и да са ярки, все пак избледняват и се забравят... най-често без да останат в спомените.

Ехо се загледа в кервана от дъждовни капки на едно листо, поел към мига, в който е обречен да се стопи, така, както се топят всички отминаващи мигове.

Дори онези, нанизали сънищата си в свой керван.

- Сънуваме различни сънища – каза ангела и докосна лицето ѝ за последен път. Една последна милувка, обещаваща да се изгуби в спомените на любовта. – А два съня не могат да се съберат в един и да продължат да са заедно.

Той я погледа няколко мига, след това изчезна завинаги.

Облаците отново се сгъстиха, утрото се смръщи и по лицето му закапаха отново капки, които секнаха песента на онази ранобудна птица, побързала да се скрие под стрехите и да настане отново тишина.

Дъжда принуди Ехо да се върне в дома на имението Старфийлд, нейният дом, винаги приютяващ я зад прегръдките на дебелите си стени.

Преди да затвори голямата врата, погледна и потърси да улови мига на изчезващия ангел, но той вече беше отминал... както сам ѝ каза: – Завинаги.

След това настана онази тишина, в която само падащия дъжд бе като плача при окончателна раздяла с нещо сънувано, желано, но оказало се просто миг илюзия.