Крачех по нажежените тротоари на юлска Варна, зомбиран от жегата и високата влажност. Ризата лепнеше по гърба ми и на първата сянка поспрях да поема дъх. Ветрецът ме поохлади и пред очите ми просветна, точно за да видя странна гледка: Насреща ми се движеше мъж, облечен крайно неадекватно за горещия ден – дълъг панталон, риза с дълъг ръкав, закопчана до врата и кожено елече. Загледах го и когато се доближи достатъчно, установих, че го познавам.
- Ооо, здравей! – Ръкувахме се. – Как си, не ти ли е топличко така?
- Ха, доскоро бях на 38 градуса на сянка и сега ми е много добре.
- Къде това, бе човек?
- Дълга история, дай да седнем някъде и ще ти разкажа.
Под дебелата сянка на близкото кафене, аз си поръчах студено безалкохолно, а той бира. След като му я донесоха и отпи направо от бутилката, започна разказа си:
- Нали си спомняш, че работих във варненския завод на Rover? Е, като фалираха и затвориха не ми беше много весело. Офертите за работа не бяха никак щедри по онова време. Пробвах ту ...