Костените

                                                *Костен-кестен-диал.

Есента прегръщаше планината със златни криле. Стоях на пост в  малката гранична застава, а исках да съм в София, да се разхождам  в Борисовата градина с Нели и да я целувам под падащите листа на дърветата. Вместо това пазех върха на планината в най-затънтеното място на света, където хлябът се качваше веднъж седмично  и точно толкова пъти слизахме долу в града, ако имахме   бойни заслуги.

Край мен минаха двама от нашите, носейки пълен чувал с кестени. В началото на ноември костените, както местните наричаха кестените, зрееха и малките им сърца се пукаха от целувките на златното слънце. Командирът от седмица  полудяваше. Всички  събирахме кестени, пълнехме платнени чували (изкуствените запарвали златно-кафявите сърчица) и служебният джип, натоварен като за бягство през граница, пълзеше  към града, а после и към родния град на началството, където баща му продаваше събираните от нас кестени, за да купи на внучката апартамент в София.

Днес се спасих от мъчение, поемайки втори наряд. Приятелят ми лежеше болен и предпочетох прегръдката на гората пред пълзенето в шумата като змия. Всеки път, когато се навеждах да взема кестен и да го сложа в чувала, той заприличваше на човешко око, вперено в мен укорително. Питаше ме защо го заменям за панелката в София, защо го отнемам от планината и го  превръщам в пари.

Загледах се в баира отсреща. Гръцкo бе толкова близо, можех да направя няколко крачки и щях да съм вече там. Казваха, че има скришни пътеки и хората преминават отсам и оттам, но ги пазят в тайна от  нас.

- Диверсантите дебнат отвсякъде -  повтаряше   всеки ден старшината.

                Ние се подсмихвахме, гледахме  уж сериозно и си мълчахме. Хванат диверсант - 10 дни отпуска. Десет дни в света на  хубави  жени, баня и вкусна храна. Трябваше да измисля начин да се докопам до отпуска, трябваше да се махна от тук.

Лятото ме прегърна в спомена. Заваляха сладостни приключения от  преди няколко месеца. Как исках да не стъпвам повече тук! Две години безмислено заточение в планината. А можех да бъда в София, да   свиря с  групата и да печеля пари. За какъв дявол стоях тук? Да събирам костени за командира?

Обърнах се и се опитах да измия другия спомен. Връчването на повиквателното и кривата усмивка на татко.

-     Някой съсед  се е престарал, за да те пратят граничар там. Стискай зъби и се върни жив и здрав.

Баща ми единствен не направи изпращане с новобранска вечер. Прегърна ме мъжки и каза:

-     Ще го направя, като си дойдеш жив. На границата всичко се случва.

Майка ми плака и моли, но той  не отстъпи.

Тръснах глава и попипах джоба си. Последна цигара. Запалих, напук на забраната. Кой ще ме види на това пусто място? Костените? Между листата светеха като любопитни очи. Красиви, кафяви и топли. Разсеяно погалих с поглед камъка срещу мен и цигарата падна сама от устата ми. Между костените ме гледаха човешки очи. Истински. Детски. В една ръка малкият стискаше торбичка от плат,  а в другата  детско гребло, от онези,  с които мушмуроците си играят  в пясъка. Гледахме се безмълвно и двамата. „Отпуска 10 дена” - кънтеше в главата ми като камбана. „Това е само дете” - звънеше звънчето в сърцето ми.  Стоях и не мърдах. Детето, облечено с   оръфани  дрешки, се беше подпряло на лакти и  не смееше да каже и дума. Нещо  прободе сърцето ми и скъса мрежата на алчността. Обърнах се и продължих по маршрута си. Чувах кръвта ми как тича по цялото тяло. Виждах крилете на отлетялата отпуска - трепваха между златните кестенови листа. И поех въздух като роден отново.

Няколко дни  минавах  и гледах камъка, но детето го нямаше. Нямаше и костени наоколо. Беше ги събрало до един. Дали това му беше храната? И как бе победило страха си, за да стигне до тук?

Седях на слънце и сортирах костени. Командирът бе побеснял, че имало червеи в  някои от чувалите и цената падала на пазара. Мълчаливо работехме. И всеки си казваше едно и също наум:

-      Да ти приседнат дано!

Звукът от алармата ни накара да скочим. Диверсант! Хукнахме към помещението за оръжие. Бяхме отрепетирали това хиляди пъти. За минути се изнесохме към района. Онзи, същият, с големия камък  срещу баира.

- Уцелих го, сигурен съм, че го уцелих! - постовият крещеше възбудено. – Свлече се надолу в пропастта!

Огледахме мястото. Беше стръмно, почти отвесно. Ако се е свлякъл надолу, вече е в гръцката част. Не можехме да слезем да го потърсим.

Разходих се около камъка и сърцето ми спря. Малкото светло гребло, онова, синьото, с което детето ровеше  шумата, бе  заседнало между ниските клони на близкия храст. Под камъка, полегнала иронично встрани, нелепо просветваше кутия цигари „Папастратос”.

- Нещо откри ли - провикна се постовият - Следи някакви?

- Не - отговорих сковано. Разритах листата, така че да  покрият  кутията и греблото.

- Полага ми се отпуск, улучих го!  Сигурен съм! - Войникът размахваше ръце срещу старшината, радостно-зачервен.

Гледах отсрещния баир и се питах  на кого са нужни тези глупави граници? На командира, за да  продава костени и да си пълни джоба за сметка на планината? На политиците, които продават и купуват народите като костени на седмичния пазар, или на времето, за да накаже хората за тяхната алчност?

-     Има следи от изтърколено тяло - обади се старшината и всички се надвесихме над пътечката от обърсани листа. - Имаш наградата, Цветомиров. Десет дена отпуск в града.

                На другия ден прибрах тайно синьото детско гребло и цигарите. Скрих ги на дъното на моите  дрехи и до края на службата не проговорих на Цветомиров.

Всяка година, когато узреят костените,  изваждам  по една цигара от кутията  „Папастратос” и я изпушвам  мъчително бавно. Хващам китарата и свиря, докато пръстите ми изтръпнат. Греблото на спомените  събира костени от  миналото и ги хвърля с вик в настоящето. А телените мрежи в душите ни още и още стоят, и няма  политик и правителство, които могат да ги премахнат.