-Обичам те!
Тези думи излязоха от гърлото ми, като огромна буца, оставяща в себе си само горчивия вкус на очакването. Бях готов да приема всичко от нея, но не и това, което последва.
Тя се обърна към езерото, гледаше с чист, смирен поглед, очите ù бързо се напълниха със сълзи и една се стече по дясната ù буза.
- Глупаво момченце! Всичко това можеше да е твое.
Само това каза и пак погледна в далечината.
- Погледни около себе си, кажи ми, какво виждаш?
- Хора.
- Опиши ми ги.
- Има някои високи, други ниски, трети са облечени с... Боже мой! Полудявам ли? Защо нямат лица?
Тя се приближи до мен, прегърна ме и тихо прошептя в ухото ми:
- Ти не полудяваш, ти вече си луд. Просто се огледай.
Тогава се замислих, огледах се. Отвъд моста нямаше нищо, само празнота и тъмнина. Отказвам да повярвам. Избутах я от себе си като сърдито малко дете и се затичах към града. Ходил съм в ресторанти, кафенета, банката, навсякъде имаше хора, постоянно съм вършел някаква дейност с тях, тя само ме лъже. КАК МОЖЕ!
Но като се замислих, никога не говорех с тях, те идваха и си отиваха, никога нямаха лица, факт, който чак сега осъзнах. Тичах измежду сенките и чувах думите им, като тихи шепоти в ушите си.
- Докторе, пациентът става буен!
- Ако не се успокои, му дайте седитив!
Тичах, без да се умарям, без да спирам, без да мисля, просто бягах. А около мен всичко се сриваше, а хората ставаха на слуз. Спрях се за миг и усетих как тази каша от остатъци ме обгръщаше бавно. Гледах как тъмнината ме обгръща бавно и си казах "това ли е лудостта, нищо, без идея, без мечти, без живот?".
- Бързо, пет кубика, ВЕДНАГА!
С последни сили протегнах ръка, усетих как нещо я хваща и ме издърпва нагоре, към една светла поляна с много цветя, рекичка до мен и аз седях в скута ù, гледащ към нейното лице. Отказвам да вярвам, отказвам да приема, че единственото място, в което съм бил спокоен, в което съм бил щастлив, е било просто измислица. Плод на болно въображение! Тя все едно чу мислите ми, постави леко пръст върху устните ми и каза:
- Време е да се върна у дома, време е отново да сме едно.
Прегърна ме, усетих топлината на тялото ù, усетих дъха ù върху себе си, блаженство.
Бавно отворих очи, събудих се така, като всеки ден. Завързан в усмирителната си риза, лежащ на мекия под, удрящ бавно главата си в тапицираната стена. Изкрещях с пълно гърло и всичката си омраза, всичката болка, отново съм тук в този свят...
- Докторе, пациентът отново се бунтува!
Глас, не звънък, не прекрасен, но глас, не можех да повярвам колко съм щастлив, че го чувам.
В стаята влезе мъж в тридесетте си години, облечен в бяла престилка и... ИМАШЕ ЛИЦЕ! Усмихнах се и започнат се се треса на всички възможни посоки, бях щастлив.
- Сестра, пациентът държал ли се е така преди?
- Не, обикновено не върши нищо, едва вчера започна да прави проблеми.
- Господине, разбирате ли нещо от това, което ви говоря.
Тресях се кратко време, погледнах към него и казах:
- За жалост, да!
- Сестра, мисля, че каквато и да е била причината за психичния колапс на нашия пациент, проблемът е решен.
Мина известно време в лечение, но мисля, че това не е толкова интересно, пък и не помня много, но си спомням последния ден там.
- Е, приятелю, вие сте излекуван, стабилен и готов да поемете по своя път в живота.
- Благодаря ви много за всичко, но какво ми имаше по-точно?
- Изглежда след шока, който сте преживял, съзнанието ви се е сринало и запратило в някой стар, отдавна забравен или подтискан спомен.
- А има ли начин да разбера какъв е бил той?
- Само вие може да си отговорите на този въпрос.
Излъгах го, че не помня почти нищо, а помнех всичко, града, моста, нея... Благодарих му отново и се прибрах вкъщи, няма второ място като дома, някои казват, че там е сърцето. Излегнах се на дивана и продължително гледах тавана, мислейки за всичко, но не можех да се сетя откъде е този мост. Тъкмо се вдигнах от кратката си почивка, когато без да искам бутнах един шкаф и от него падна стара снимка. Там бяхме аз и родителите ми. Току-що се бяхме върнали от ваканция в планината и се сещам, че на връщане минахме по един...
Това беше то, пътят беше дълъг и към средата минавахме по един мост, там имаше езеро, искаше ми се да поспрем за малко, да хвърля някое камъче във водата, да я погледам. Но не спряхме, бързахме прекалено много, тогава за първи път пречупих детското в себе си, за първи път смачках същността си, за незнайна цел. Щях да се разплача, като се сетих, но се спрях, задържах го в себе си. Сега пак съм тук, на този мост. Тук е езерото, тук е нежният полъх на вятъра, имам един джоб камъчета и цялата безкрайност за себе си.
© Божидар Лазаров All rights reserved.