Глава 5

Странният звук

• Чухте ли това?
• Какво да сме чули Стивън?
• Как какво, това свистене, като изстрел.
• Какъв изстрел в лекционната зала?
• Не знам, но съм длъжен да проверя.
• Това което влиза в моите, твоите задължения и на тези двамата е да изчистим залата след като студентите приключат занятие. Хайде ти си сега под ръка. Коза е купа, пас или наддаваш?
• Стига с вашите карти, има и викове, не чувате ли?
• Еййй, как си измисляш когато губиш. Обзалагам се че, ръката ти е слаба за това се чудиш какво да измислиш.
• Добре, нека проверим и ако няма нищо ще черпя с бира и тримата.
• Ох, добре хайде!
• Усещате ли, шумът е все по – силен, няма как вече да не го чувате.
• Да, те викат. Трябва да се приближим повече.
• Стивън, не долепяй така ухо до вратата, ами ако пострадаш?
• Нищо ми няма. Някой май е прострелян. Чувам само ти я уби, ти я уби. Вие тримата извикайте полиция, а аз ще остана тук и ако чуя още нещо ще ви се обадя.
• Става, но се пази, не се преструвай на герой.
• Няма да правя нищо обещавам.
• Имаш жена и деца мисли за тях.
• Вие още ли сте тук?

Глава 6

За кой бе този изстрел?

• Джес, събуди се! Хайде миличка, отвори очи! Защо не помръдва? Защо?
• Ро, какво се случи? – каза тя с едвам доловим глас.
• Ти си добре, добре си. Това е най – важно. Каква е причината за писъците обаче?

Погледа ми премина от единия до другия край на залата. Долу, вратата от ляво. Имаше тяло, неподвижно, то плуваше в локва кръв. Едновременно изпитах радост, че това не е моята Джес. След това се погнусих от себе си. Как може да се радвам, когато някой е загубил живота си? Що за чудовище съм? От всичко казано дотук, професора бе прав за едно. Хората сме егоисти. Мислим само за собственото си добро. Момичето в кръвта не беше лошо. Точно обратното. Стремеше да помага на всички. Ако някой имаше въпрос за нещо тя бе човека. Толкова ми е помагала. Аз какво направих в замяна? Зарадвах се, че е тя, а не моято Джес. Може би заслужаваме съдбата си. Края си. Дали това събитие ще научи града да се грижи малко повече за другите? Още един изстрел. Този път във въздуха.

• Сега разбрахте ли че съм сериозен? – каза професора. - По – местата бързо.

Тъкмо седнахме когато чухме:

• Тя още диша. – група нейни приятели бяха до нея и усетиха дъха и. – Нека да я закараме в болница.
• В никакъв случай. Всички от тази зала ще излезем с краката напред. Сега, ако не искате да я последвате си сядайте на местата.
• Аз ще я заменя!

Кой каза това? Вратата се отваря. Кой е там? Този го познавам. Това е Стивън, чистача. Какво прави той тук?

• Ще я заменя и така отново залата ще е пълна. Нищо не губиш. Даже ако умре по пътя ще имаш с един убит повече. Нали това искаш?
• Аз не искам това! – каза професора. - Не съм като онези психопати, които се взривяват за удоволствие. Тя не трябваше да бяга. Казах правилата в началото. Ако ги спазваш си добре, ако ли не си понасяш наказанието. В началото на лекцията дадох избор на всички. Казах им, който иска може да си тръгне. Десет човека си отидоха. Това са десет спасени живота. Останалите изтеглиха късата клечка. Сега нито аз имам избор, нито те. Притиснат съм до стената и само това е изхода. Светлината в края на тунела. Червена светлина, пропита с невинна кръв, но светлина.
• Добре, ти си великодушен човек. Направи още една добрина. Ние не нарушаваме правилата. Казал си никой да не излиза, но не и да влиза. Сега като съм тук сме с един повече, трябва да си върнем реда нали?
• Реда може да се върне и като те застрелям!
• Тогава ти сам ще нарушиш правилата си. Ако позволиш да се разменим всичко отново ще си дойде на мястото, но ако тя умре всичко пропада.
• Може би си прав. Правилата са важни. Няма ли ги, няма ред. Няма ли ред има наказания. Торбалан ще ни накаже.
• Торбалан няма да те накаже ако направиш каквото ти кажа. Той ме изпрати и каза да се разменим с момичето.
• Той ти е казал? Казал ти е? Значи и ти го чуваш? Щом е казал значи трябва да се изпълни. Добре, може да се размените. Това е последния компромис който правя. Един вече се измъкна, но сега нещата стоят по различен начин.

Докато всичко се развиваше пред очите ми си мислех за Стивън. Много пъти съм го виждал по коридорите на университета. Няколко пъти сме си и говорили. Добър и обикновен човек. Как успя обаче да влезе под кожата на професора? Използва точните думи, беше толкова спокоен. Ако не ни помагаше в момента щях да помисля че, с Джафар са комбина. Ами ако всичко това е една игра и той накрая се окаже от лошите? Стивън работи тук около година. Не ни познава добре, работата му не е свързана с общуване. Защо обаче се застъпи така? Готов е да изложи живота си на опасност заради непозната. Може би е просто един добър човек. Хората в днешно време сме свикнали винаги да се съмняваме. Научени сме, че доброто не съществува. Правиш нещо и очакваш някаква изгода. Стивън от кои е? Добър или лош? Има ли полза от това или не? Прави го за да спре професора и да ни спаси или просто иска да стане известен? Какво е миналото на този човек? Все едно е подготвен да се справи с тази ситуация. По – скоро имам чувството, че тя не му е първата.

Глава 7

Кой е Стивън?

Пет години по – рано. Ирак. Войната там никога не е спирала. Не стотици, милиони хора са погубени и осакатени. Едни имат кауза, колкото и грешна да е тя. Другите просто изпълняват заповеди. Някъде по средата са невинните, които понасят удари намирайки се между чука и наковалнята. Имаш две възможности или умираш или си ранен. Раняването не е само физическо, а и умствено. Веднъж стъпиш ли на тази пропита с кръв земя ти вече си травмиран. Тези които изпълняват заповеди са в по – лошото състояние. Защо? Докато посветените на каузата нямат угризения за това което правят то при другите не е така. Войниците нямат право на лично мнение. Заповедта е убивай и те убиват, взривявай и те взривяват. Машини с души събрани да всяват смърт и терор. Има малък проблем, а именно, те имат души. Тези над не знаят кой е добър и кой лош. Масовия геноцид ще им реши проблемите. Войниците обаче виждат всичко. Невинните деца и майки, бащи, баби и дядовци, които не са виновни. Нямат вина, че са се родили там, че живеят там. Не заслужават ли и те спокойствие? Нали всички сме равни? Явно не! Войниците избиват наред. Не защото го искат, а защото са принудени. Това ги обезличава. Осакатява душите им. Убива ги отвътре. Те горят в пламъците на ада, който сами са направили. Стивън бе един от тях. От тези наемни войници. Машина за терор и ужас. Може да се каже, че бе един от най – добрите до една вечер. Една нещастна вечер. Светлината от луната и звездите се отразява в пясъчната покривка. Мъртвешка тишина. Малко село сгушено на безопасно място между пясъчните дюни. Невинни семейства прибрани в къщичките си. Не знаят какво ги очаква. Не знаят, че на около двеста метра от тях има отряд наемници, които чакат знак за да атакуват. Информацията която имат е че вътре в селото се крие голям престъпник. Не могат да рискуват да го търсят, защото може да избяга. Трябва да избият всички наред. Водач на операцията е не кой да е, а Стивън. Той е във вихъра си. С ум като бръснач, разполага отряда си на ключовите места. Всичко е премислил. Има план и на резервния си план. Вариантите са изчислени, кой ще почне да бяга, как, накъде ще поеме. Това се върти в главата му. Колко чисто ще свърши работата и наказанието което ще наложи над лошите. Войник е от десет години. Убивал е безмилостно, но само тези които са се провинили. Той е от малкото наемници, които все още имат душа. Не е посягал на жена, а камо ли и на дете. Семейството е нещо сакрално. То трябва да се пази. Тези които нямат вина също.

• Шефе, какво да правим? – питат войниците
• Ястреб и сокол заемете позиция на високо в готовност за стрелба. По мой знак премахвате светлините. Къртица, отиваш да проучиш, ако има невинни трябва да ги изведем. Нощен ездач приготви капаните покрай селото. Акула, ако някой се отправи към реката не трябва да излиза жив от нея. Аз и косача ще атакуваме в центъра, Хайде, всички по местата.

Къртицата се отправи за да проучи района, никой не знаеше обаче, че всичко е предварително нагласено. Той трябваше да премълчи ако има невинни, защото селото трябва да се унищожи без свидетели. От горе има заповеди които са над тези на водача. Който плаща повече получава това което иска. Стивън чакаше знака на къртицата, който във всички случаи щеше да е атака. През бинокъла си той видя махаща ръка. Това е. Трябва да нападнат.

• Напред момчета, да избием лошите!

Като бесни кучета пуснати току що от намордник те побягнаха. Ястребът и Соколът с по един изстрел унищожиха осветлението. Нищо не се виждаше. Стивън и Косача влязоха в селото. Масово клане. Повечето от селяните даже и не можаха да се събудят. Умряха в съня си. Всичко продължи не повече от десет минути. Река от кръв се стече по до преди малко белия пясък. Престъпник тук нямаше. Напразно бе всичко. Зазоряваше се. Лъчите на събуждащото се слънце докоснаха покривите на къщурките. Едва сега наемниците можеха да видят какво са сторили. Само жени, деца и възрастни хорица, които бяха в края на жизнения си път. Разбраха, че има предател в екипа им. Стивън осъзна много добре кой е. Оплискан с кръв извика с все сила към Къртицата:

• Продажникооооо! На колене! Толкова много невинни убих днес и теб ще премахна. Ще страдаш! Няма да се отървеш лесно.
• Шефе, ама какво? Аз нищо не съм направил.

Гласът на къртицата трепереше. Сам не вярваше на думите си. Страхливец. Виждайки накъде отиват нещата каза:

- Добре, аз бях. Вече сме богати. Трябва да се радваш. Всички ще получите дял. Момчета ще се измъкнем от тази мизерия.

• Копеле, за какво са ти пари като оставаме без съвест?
• Каква съвест? Така или иначе ще отидем в ада човече. Цялото ни същество е пропито с кръв. Ще горим във вечни мъки заради това, поне живота който ни остава да е хубав.
• Ти няма да имаш живот. – каза Стивън. – той приключва за теб в този момент.
• Моля те не ме убивай.

Докато Къртицата се молеше за живота си бавно сложи дясната си ръка зад гърба. Взе пистолета скрит в кобура на крака си. Насочи го към Стивън и изпразни пълнителя. Стивън се строполи на земята. Събуди се в болницата след седмица. Два куршума в десния крак, един в лявото рамо и един в гърдите на милиметри от сърцето. Физическото му възстановяване продължи четири години, за психическото му трябваше повече време. Беше предаден, а чувството за вина го съсипваше. Унищожаваше го бавно и сигурно. Това бе една нелечима болест. Стивън искаше да избяга от всичко. Премести се в едно малко градче и започна работа като чистач в местния университет. Цяла година бягаше от демоните си, днес обаче те взеха превес. Старите инстинкти го завладяха. За това се намеси. За това знаеше какво да прави и как да убеди Джафар. Дали обаче ще постъпи правилно или жаждата за кръв таена през годините ще излезе наяве? Ще стане ли той по – лош кошмар за студентите от професор Джафар? Основателно си се притесняваше Роджър?

Глава 8

Джафар си връща контрола

Всички в залата вече бяха по местата си. Джесика ме държеше здраво за ръката и се бе сгушила в мен. Стивън седнал пред нас, наблюдаваше всяко действие на професора. Джафар застана в центъра на залата и започна да говори:

Така до къде бях стигнал? Халил, тоест аз, знаех че трябва да се махаме бързо от там заради дълговете на татко. Нямаше време да се сбогуваме с мама. Събрах братята и сестрите си. Излязохме на улицата. Мрак. Тежък въздух от спусналата се мъгла. Не се виждаше нищо. Изведнъж бяхме силно осветени. Това са фарове. Автомобил, тук. Рядко явление. Защо спира до нас? От колата слязоха четирима мъже. Облечени в черни палта и шапки на главите. Вестители на смъртта. Едва сега осъзнах защо баща ни бе в най – лошото си състояние тази вечер. Продал ни е. Всички или само някой от нас не знам. Знам само че сме като изоставени улични кученца. И тези мъже ще приберат за да ни превърнат в зверове. Нямаше как да позволя това. Извиках с все сила:

• Бягайте! Среща на тайното място!

Мъжете разбраха какво става, качиха се отново в колата и потеглиха след нас. Не бързаха. Караха бавно, осветяваха пътя ни с фаровете си показвайки надмощие. Пръснахме се в различни посоки. По двойки, хванати за ръка тичахме заедно с сестра ми Азра, която преди малко ми беше спасила живота. Тримата мъже слязоха от колата и тръгнаха по петите на другите. Шофьора погна нас. Озовахме се в задънена улица. Не ни стигаше вече въздух. Нямаше накъде да избягаме. Светлината от колата ни пречеше да виждаме. Предадохме се. Паднахме на колене и зачакахме да ни убият. Бавно вратата на автомобила се отвори. От нея слезе висок мъж. Затвори леко и тръгна спокойно към нас. Сигурно се чувстваше горд от себе си, защото му паднахме в ръцете. Азра ми дръпна ръката. Какво е това? Капак? Шахта, това е шахта! Значи има изход. Трябва да сме внимателни. Отново имах сила. Не бяхме победени. Интересно е как човек се бори за живота си. Смъртта е нещо неизбежно, но ние се борим винаги до последно. Този свят не ни е донесъл нищо хубаво до сега, но искаме да сме част от нега. Бедност, мизерия. Защо се самонаказваме? Никой не знае отговорите на тези въпроси. Важно беше само да се измъкнем. Той вече е срещу нас. Пресяга ръката си към мен, Азра го захапва с всички сили, след това изплюва парче от месото му. Аз отварям капака на шахтата и скачам вътре. Хващам Азра, но не мога да я сваля при мен. Мъжът я държи. Дърпа я. Тя пищи. Аз дърпам от другата страна. Той обаче взема превес. Не бива да му позволя да я отведе. Показах главата си над шахтата. Усетих силен удар. Следващото което помнех бе как се събудих в мръсната вода на канала. Виках Азра с все сила. Нея я нямаше. Навън вече бе ден. Колко време съм бил в това състояние не знам. Бях само на десет. Какво разбирах? Нищо. Виеше ми се свят. Твърде топло е. Погледа ми се премрежва. Някой ме носи. Какво става? В онзи момент си мислех как ще намеря тези хора и ще спася сестра си. Първо обаче трябваше да отида на тайното място. Да се видя с останалите, макар че имах много лошо предчувствие за тях. Свестих се в едно болнично легло. Имаше храна на масата. Толкова бях гладен. Ядях и плачех. Плачех за братята и сестрите си. Дали те имаха същия късмет? Как стигнахме до тук? В стаята влезе жена с бяла престилка.

• Събудил си се? – каза тя. – Как се чувстваш?
• Къде съм? Какво става? Азра? Тя тук ли е?
• Дете, успокой се. В болница си, намерили са те да лежиш на улицата и са те докарали тук. Бил си сам. Сестра ти я е нямало. А майка ти и баща ти? Те къде са? Помниш ли какво се е случило?

Тук имаше нещо нередно. От къде тази жена знаеше че, Азра ми е сестра. Не помня да съм и казвал.

• От къде знаете, че Азра е сестра ми?

След този въпрос тя веднага смени изражението си. Вече не ме гледаше в очите, устните и се свиха. Капка пот се спусна от челото и. Криеше нещо.

• Питам отново. От къде знаете, че Азра е сестра ми?
• Аз, аз, предположих ясно. Търсеше Азра и помислих че ти е сестра. Трябва да се успокоиш. Уплашен си и мислиш че всички са ти врагове. Сега ще ти бием една инжекция и ще се оправиш.
• Не искам инжекции. Пусни ме. Ти не си доктор. Защо вадиш спринцовката от джоба си?
• Кротко момче. Знаеш ли колко ще получа ако те отстраня? Живота ми ще се уреди. Няма да работя в тази ужасна болница. Ще замина далеч. Само трябва да ти бия тази инжекция.

Тя се хвърли като луда отгоре ми. Запуши ми устата и посегна да забие иглата. Аз я ритнах и тя изтърва спринцовката. Бързо я взех от земята и я забих в крака и.

• Знаеш ли какво направи? Ще умра, няма лек. Защо?
• Ти искаше да ме убиеш и ме питаш защо! Кажи ми къде е Азра? Кой ти плати?
• Азра е много важна за тях.
• Кои са те? - извиках силно аз.
• Татуировка на змия.

Издъхна! Не можа да каже нищо повече. Татуировка на змия ли? И защо Азра е толкова важна за тях? Трябва да я намеря. Успях да изляза незабелязано от болницата. Ще ми се никога да не бях ходил на тайното ни място. Какво представляваше то? Стар кладенец в който се криехме, когато Торбалан идваше. Няма как да го забравя. До ден днешен си спомням какво видях когато надникнах вътре. Всички бяха мъртви. Убити и хвърлени там. Единствения човек който ми остана на този свят бе Азра. Толкова кръв, насилие, с какво го бях заслужил. На никому не съм правил нищо лошо. Трябва да намеря сестра си. Какво знам? Богати са и имат татуировки на змия. Ако отида там където татко играе комар ще ме убият. Полиция? Не! Какво ще им кажа? Няма да ми повярват, а и не знам дали и на тях не им е платено. Решението е да отида при някоя от другите банди. Още по зла и кръвожадна. Чакай малко, змия? Имаше някой със змия на ръката. Кой? Мисли Халил мисли! Точно така. Чичо Рафат. Братът на мама. Той избяга преди години. Как ще го намеря? Ами ако мама знае къде е? Може да е скрила нещо негово вкъщи. Трябва да се върна вкъщи. Вървейки натам си мислех за братята и сестрите си. В главата ми се сменяха картини от моментите в които бяхме щастливи. Макар и бедни. Макар и без баща в истинския смисъл на думата семейството ни бе истинско. Мама ни обичаше. Учеше ни да се радваме на това което имаме. Да се подкрепяме, защото самотата е по страшна дори от смъртта. Държахме се заедно. Като скала. Столетен дъб устоял на бурите на времето. Мислехме че, нищо не може да ни разруши. Уви, грешахме. За един миг скалата се разцепи на две. Дъба се пропука и се видя колко изгнил бе отвътре. Какво щях да правя след като намеря сестра си? Ами ако не я намеря? Цял живот ли щях да я търся? В главата ми тогава имаше само въпроси без отговор. Поставях си цел, след това се убеждавах че в нея няма смисъл. Губех надежда, но не трябваше да се отказвам. Имах дълг. Дълг към Азра. Ако не за друго, за това трябваше да продължа напред. Онази вечер тя два пъти ме спаси. Когато другите се криеха, само тя се опълчи. Сега аз също трябва да съм силен. Мисли като “Откажи се“ не трябва да преминават през главата ми. Стигнах. Бавно влязох и се вцепених. Телата ги нямаше. Кръвта я нямаше. Нищо не беше останало. Как е възможно това? Те са били. Изтрили са ни от лицето на Земята. Все едно никога не сме съществували. Всичко е изчистено. Документите ни ги няма. Дрехи, багаж, изпарили са се. Панически търсех какво може да ми помогне. Не намирах никакви следи. Това е. Няма изход. Какво ще правя? Единственото което се сещам е до отида там където татко играеше комар. Друг вариант не виждам. Може би ще ме убият. Трябва да опитам. Смелост Халил. Не плачи. Преглътни бучката в гърлото си и само напред. Нещо се чува. Отвън има някой. По ирония на съдбата отново се скрих под масата. Влезе мъж. Едър човек, стъпващ тежко по пода. Черни обувки с бял кант отстрани. Тъмни панталони. Колан с голяма златна катарама. Под разкопчаното му палто виждах пистолет. Бомбето което носеше покриваше голяма част от лицето му. Не приличаше на онези които ни гонеха онази вечер. Този човек бе горд. Осанката му те караше да го уважаваш. Трябва да видя лицето му. Съвсем лекичко се показах от левия ъгъл на масата. Пристъпих. Оказах се точно зад него. Ако ме усети с мен е свършено. Обръща се. Лице в лице сме. Аз го гледам и той мен.

• Чичо Рафат! – извиках аз с все сила.
• Халил, момчето ми, какво се е случило тук? – попита той.

Ако до сега само външния му вид ме караше да изпитвам респект то гласът му допринесе още повече.

• Трябва да се махаме от тук.

След тези думи се разплаках с все сила. Не можех да се сдържам повече. Колкото и да не исках, емоциите в мен взеха връх. Показаха се наяве. Няколко минути по – късно вече пътувахме с колата му. За първи път от толкова време се чувствах в безопасност. Никой нямаше вече да ме нарани. С помощта на чичо щях да намеря сестра си. Не усетих кога съм заспал. Не знам колко сме пътували, нито къде сме отишли. Събудих се в едно огромно легло с пухени възглавници. Стаята бе толкова красива. Голяма колкото нашата къща. На стола до мен имаше дрехи и бележка с надпис:

„Облечи се и слез долу. Трябва да хапнеш хубаво и да си поговорим на дълго и широко.

Чичо Рафат“

Бързо изпълних всичко. След това бях пред кабинета на чичо. Почуках. Чух от отсрещната страна че може да вляза. Отворих вратата. Тази стая е още по – голяма. Срещу мен имаше огромни прозорци. От ляво рафтове пълни с книги, а от дясно бюро и два кожени стола. На единия бе чичо със скръстени ръце подпрени на бюрото. С поглед ме подкани да седна срещу него. Бавно се отправих към стола. Беше ме страх да не бутна или счупя нещо. Не знаех какви са правилата в този дом или какво наказание ще следва ако бъдат нарушени. Седнах. Нямаше нужда да ми задава въпроси. Просто кимна леко с глава в знак, че трябва да му разкажа. Така и направих. Обясних му абсолютно всичко. С най – малките детайли. Не спестих никакви подробности. Азра, ножа, смъртта на майка, мъжете, как ми взеха сестрата, шахтата, болницата, татуировката със змия, тайното място. Едва след като свърших го погледнах в очите. Имаше гняв. Много гняв. Чувство за вина. Вина за това, че не е бил до нас. Не ни е помогнал навреме, а е можел. Видях една сълза която се отрони от окото му. Това бе първия и последния път в който го виждах да плаче. Вдигна ръка и изтри с бързо движение мократа диря от бузата си.

• Какво искаш да направим? – каза с равен и тежък тон.

Точно тези думи исках да чуя. Така ми даваше крила. Можех да направя всичко. Имах опора. За първи път не бях сам. Този човек се интересуваше от това което искам. Нямаше своя изгода. Поне тогава така си мислех, след време стана ясно защо е било всичко. Нали обаче бях наивен, реших да се доверя. А и тогава мислех само за Азра. Не ме интересуваше той какво ще иска след като чуе отговора ми. Нито пък каква цена трябва да заплатя. Умът ми казваше да бягам, а сърцето да остана.

• Да отмъстим! Искам да унищожим тези които ми причиниха това! Искам да освободя Азра! Те трябва да страдат. Да се гърчат. Да се давят в собствената си кръв.
• А какво си готов да направиш? – попита той.

Все едно сключвах сделка с Дявола. Цялото ми същество крещеше, че това е лоша идея. Отговорех ли на този въпрос, договора щеше да е сключен. Нямаше да има връщане назад. Разкъсвах се отвътре. Злото и доброто в мен водеха война.

• Готов съм да направя абсолютно всичко.

Тези думи обявиха победителя. Злото спечели. След тези думи реших да заключа човечността си в една кутия. Скрих я дълбоко в съзнанието си. Забравих за нея. Щях да я отворя чак когато видя Азра. Чичо Рафат се усмихна блажено. В мое лице той виждаше сила. Интересно нали? В онази нощ с братята и сестрите ми бягахме от онези, защото бяха зверове. Сега аз трябваше да се превърна в по – лош и от тях за да мога да ги унищожа. Покварен ли бях? Да! Изпитвах ли угризения? Не! Дълбоко в себе си исках всичко това. Имах жажда за кръв. Правилно са казали, че крушата не пада по – далеч от дървото. Как обаче чичо Рафат е станал такъв, какъвто е в момента? Трябваше да го попитам:

• Чичо Рафат, как се озова на това място?
• Какво имаш предвид?
• Каква е историята ти?
• Не е сега времето за това! – отсече светкавично той.

Не исках да разпитвам повече. Думите му ясно показаха, че не иска да ми разкаже сега. Убеден бях, че сам щеше да открие сърцето си в подходящия момент.

• Слушай Халил – започна той – Това което трябва да знаеш за сега за мен е че имам възможността и силата за да ти помогна и ще го направя. Преживял си много, но това което те ще изпитат ще бъде сто пъти по тежко. За целта обаче трябва да се обучиш. Още от днес започваш тренировки. Насилието не се надвива с насилие, а с хитрост.
• Както и по – рано ти казах чичо, ще направя всичко. Относно историята ти знам, че ще ми разкажеш когато му дойде времето.
• Умно момче. Ще се разбираме с теб. Може даже да станеш и дясната ми ръка след време!