Още преди да пристигнем пред малката ни уютна къща, мобилният ми телефон звънна.
– Госпожо Апостолуми, обажда се доктор Ставропулос. Мисля, че си навлякохте доста неприятности с внезапното ви изчезване. - каза с плътния си глас докторът.
– Мисля, че си ги имах и преди да се измъкна от болницата. Просто щяха да станат още по-големи, докторе.
– Вероятно и да е така, не отричам. Но сега началството праща по петите ви  хора, които да ви върнат обратно при нас. Имайте го предвид, че знаят къде живеете. Аз просто се обадих, за да ви бъда от помощ и да ви държа в течение. Смятат ви за опасна.
– Не разбирам, откъде този интерес?
- Вашият случай ми се стори много странен и мисля, че стават неща, които са извън закона. Майката на съпруга ви е получила удар с помощта на забранен вид лекарство. Подразбрах също така, че изследванията от аутопсията на госпожа Апостолуми са  изчезнали. Смятат да правят нова аутопсия, но предполагам се досещате какви ще са резултатите.
– Благодаря ви за помощта, но мисля, че нямате нужда да се забърквате в това. Не искам да ми тежите на съвестта. Просто ще ви помоля да ме уведомите, ако се случи нещо ново със съпруга ми. - казах, усещайки болката в гърдите ми да нараства. - Пазете се и лек ден. - С това приключи разговорът ни.
Опитах се да овладея обзелия ме страх от загубата на тази толкова обичана от всички ни жена. Не можех да възприема кой и за какво би искал да ù навреди. Винаги делата на Екатерина бяха за добра кауза.
Вече се виждаше уютната ни къщичка. С Алек я бяхме кръстили <<Нашият малък рай>>.
За момента не се виждаше опасност, но трябваше да съм нащрек. 
– Няма да се бавя, ще взема най-нужното и идвам. - погледнах към Ари, а после към Фоти. След като ме убедиха с невинните си лица, че ще ме чакат търпеливо, се отправих към къщата.
Това любимо място, което ми бе липсвало за тези два дни, пълни със стрес и странни случки, сега изглеждаше толкова пусто и необитаемо, че чак тръпки ме побиха. Красотата и вълшебството, което излъчваше тази малка невероятна къщичка, се бяха изпарили. Нахлуха в съзнанието ми незабравими спомени. Помислих си, че ако можех да върна времето назад,  бих го сторила. Нямаше изобщо да предприема това глупаво пътуване и сега всичко щеше да си е по старому. Но когато си предприел нещо, си носиш и последствията, не е ли така?
Отключих входната врата и се запътих към стаята на Ари. Изкарах сака от детския му гардероб и натъпках каквото хванех от закачалките в него. Погледът ми попадна на любимата му играчка, малка дървена пирамидка. Не можех дори да предположа от какво дърво бе изработена, нито пък оформлението ù в пирамида. Но още по-трудното за отгатване бе как цифрите, изписани по нея, се въртяха във всички посоки, без да развалят основата. Замислих се, че тази играчка я получи в деня на раждането си от анонимен подател. Пъхнах я в сака и се запътих към спалнята. Знаех, че Алек оставя настрана пари за обучението на Ари. Нямах избор, налагаше се да излезем  от страната. Взех огромната сума, която бе оставена отгоре върху нощната масичка предвидливо от Алек, който като че ли е знаел, че ще ми потрябват. Международният паспорт на Ари за всеки случай, въпреки че без пълномощно нямаше начин да минем през границата. Отворих го от любопитство. Между страниците стоеше пълномощното, от което се нуждаех. Но как, кога и защо Алек ми го е издал? Не можех да го побера в ума си. Погледнах датата, беше го направил в деня на заминаването ми. Невероятно. Не знаех какво точно ни преследваше, но се налагаше да бягаме. По начина, по който бе оставил Алек нещата в къщата, ми подсказваше, че ни е налегнала сериозна опасност.
Някъде отдалече се чуваха сирени. Хвърлих последен поглед на къщата и хлопнах вратата.
Ари и Фоти се оглеждаха неспокойно в колата. Когато ме видяха, се отпуснаха и пак започнаха с някаква история.
– Мамо, ще пътуваме, нали? - попита въодушевено Ари.
– Да, миличко, ще отидем на гости при една стара моя позната в България. Мисля, че ще ти е  приятно да се запознаеш с нея.
Помислих си за майка ми и сестрите ми, но не ми се искаше да ги замесвам. Все пак всеки си имаше собственият живот с проблемите около него. Предполагам техните проблеми  бяха предостатъчно, за да им навличам и моите. Така или иначе винаги аз бях странната в семейството.
Стефани  бе човек, който познавах повече от десет години. В доста трудни ситуации сме си помагали взаимно. Винаги ми е показвала, че мога да разчитам на доверието ù. Аз бях тази, която се страхуваше, недоверчива и очакваща все някой ден да открие предателство.
– Не се тревожи, мамо, знам, че няма да отидем при баба. - с усмивка на лицето каза малкият ми ангел. Намествайки се удобно в детската седалка, добави. - Радвам се, че ще пътуваме. Винаги ми е харесвало.
Не разбирах как го правеше. Всеки път, когато усещаше объркването ми, начина, по който се изразяваше, ми вдъхваше оптимизъм и надежди.
– Фоти, надявам се имаш международен паспорт, нали? - попитах го, като тайничко се надявах да не се притесни от лудата ми идея да напуснем страната.
– Да, с мен е, но ще се наложи да преспим някъде до утре. - неспокойно ми отвърна Фоти.
– Какъв е проблемът?
Май се очакваше, че ще избяга.
- Ами тъй като не съм пълнолетен, ще ви трябва пълномощно, за да ме изведете извън страната, а утре ще навърша 18 и няма да е проблем.
– Може и да не се налага да преспиваме. Докато стигнем до границата, ще мине полунощ, така че ще си пълнолетен, когато ни се наложи. Ако останем тук, имам усещането, че след това няма да ни се отдаде друга възможност  за преминаване.
Мислено си отдъхнах, че това му е бил проблемът на Фоти. Не ми се искаше да пътувам сама с Ари. Нещо в държанието на Фоти ми подсказваше, че ако попаднем в трудна ситуация, той би помогнал. А аз имах нужда от подкрепа. Почувствах се щастлива, че това момче обвърза живота си с нашия...
– Това звучи много хитро, как не се сетих. Супер! Приключения! Виждаш ли,  Ари,  ще си изкараме добре, нали, приятелче? – каза Фоти, като смигна на Ари.
– Приключения! - като ехо повтори малкият ми авантюрист.
– Като говорим за приключения, мисля, че имам нещо за теб, мъниче. - извадих от врата си новото откритие от необяснимото ми минало и го подадох на Ари. Той протегна мъничките си ръчички и го хвана. Очичките му се разшириха и тогава го чух да изговаря странни звуци, които за мое учудване разбирах. Говореше за някакъв ключ и  врата, която скоро ще се отвори. Накрая приключи, като се обърна към мен и Фоти.
– Само избраните ще преминат... - очите му бяха пълни със сълзи.
Настъпи мълчание. По изражението на Фоти разбрах, че знаеше за какво говори Ари. Мислите ми се насочиха към картата, която ми даде монах Евтимий.
– Ари, можеш ли да ми обясниш, какво беше това преди малко? - погледнах го и забелязах, че се бе отпуснал назад и затворил очи. Помислих си, че не ме е чул, но само след минутка той ми отговори.
– На всичко ще му дойде времето, малко съм уморен и искам да поспя. Нали нямате нищо против. - Говореше като човек, на който дългите години живот са се стоварили върху плещите му и просто търсеше своята глътка спокойствие.
Не знаех какво да мисля, всичко изглеждаше толкова тайнствено и загадъчно. Колкото повече се опитвах да разбера, толкова по-объркващо ставаше. Пътуването продължи в мълчание. Изведнъж телефонът ми звънна и ме изкара от отнесеното ми състояние.
– Ало. - гласът ми трепна. Не знаех кой може да ме търси.
– Където и да отидете, ние пак ще ви открием. Във ваш интерес е да предадете детето и животът ви ще си продължи нормално. - каза един дрезгав глас от отсрещната  страна, който ми се струваше отнякъде познат.
– То е животът ми, така че вървете по дяволите вие и всички, които се опитвате да ни причините зло. - казах с колкото смелост имаше в мен и затворих.