Красивата жена

Посвещава се на г-жа Стефанова и на всички жертви подложени на семеен тормоз

         Тя бе красива жена, толкова красива, че мъжете се обръщаха след нея и проследяваха движението на красивото ѝ и грациозно тяло. Съучениците ми включително и аз, тайно въздишахме по нея - нашата учителка. Но, не външната красота бе тази, която ме привличаше към нея, а онази доброта, като бяла светлина, която се излъчваше от красивите ѝ очи. Как мога да забравя онези очи, толкова красиви и в същото време толкова тъжни?  Защо животът е толкова жесток към някого? Защо моята учителка, тази красива и добра жена е имала тази несретна съдба?

         Ще ви разкажа тази история, защото искам да остане един спомен за нея – красивата жена във всяко едно отношение.

Тя беше идеалната учителка. Обясняваше толкова добре, че нямаше нужда да уча след това, трябваше само да я слушам, трябваше само внимателно да следя нейните нежни пръсти, които изписваха с тебешира формула след формула. Заради нея обикнах химията и в последствие това ми помогна за мисията ми в живота, мисията, с която всеки един човек идва тук на земята. Попадали ли сте някога на такъв преподавател, който да е роден за това да учи другите? Да си учител е призвание, а това беше нейното призвание и тя го изпълняваше много добре. На моменти беше справедливо строга, но от очите ѝ, колкото и строго да се държеше, пак преливаше онази доброта, с която те караше да разбереш, че така трябва.

         Всички ние бяхме нейни деца, но тя искаше и свое дете, което да я прегърне и да я нарече „Мамо“. Ще ме попитате: „Толкова ли е важно това?“ Важно е разбира се! За един човек, който притежава в сърцето си толкова много любов, това е много важно.

         Живеехме в други времена. Времена през, които да си разведен не беше добре в обществото, в което живеехме. Въпреки лошия избор, който си направил, въпреки че партньорът, който си избрал не се е отнасял с теб като с човек, а като с вещ, с която може да се отнася както си пожелае, дори и да я счупи, трябвало е да търпиш, защото времената са били такива. Да, в такива времена живеехме.  

         Нашата учителка – красивата жена с най-добрите очи имаше такава незавидна съдба. Съпругът ѝ представителен мъж. Мъж със самочувствие я подценяваше непрекъснато и я унижаваше. Подложена на този психически тормоз тя често проливаше сълзи от красивите си очи. Плачеше скришом, не искаше никой да узнава за мъката, която таеше в сърцето си. Не искаше да разбираме, но аз често я виждах свита в онзи ъгъл, скрита от света, плачеща без глас.  

Нима той я обичаше? Как може да обичаш по този начин? Това неговото не беше любов! Слаб човек, който демонстрираше надмощието си над една жена, която не можеше да му противодейства, нима това е любов? Подлагаше я на психически тормоз, а тя търпеше. Може би е очаквала, че ще се промени. Може би се е надявала, че давайки всичко от себе си, той ще проумее, че не трябва да се държи така с нея. Промяна, така жадуваната промяна от нея не идваше и не идваше. Дете? Дали едно дете няма да промени съдбата ѝ? Дали няма да промени и него и да го накара да се държи добре? Но, така чаканото дете не идваше! Решението, което взе,  щеше да промени живота ѝ, но дали за добро или зло?

Как го убеди и тя самата не разбра, но успяха да си осиновят едно момченце. Тя вече беше майка. От този миг любовта и вниманието ѝ се съсредоточиха върху детето. Тя му даряваше цялата си любов, на която бе способна. Миг щастие, но и то ѝ бе отнето от съпругът ѝ. Към психическия тормоз се прибавиха и физически посегателства. И въпреки всичко това тя намираше сили да се отнася добре към нас нейните ученици. Доброта – това имаше в сърцето си – една безкрайна доброта. Търпеше и се раздаваше, раздаваше части от душата си на детето си, на нас нейните ученици и на хората.

Идва един момент в живота ти, в който не можеш да търпиш. Момент, в който чашата просто прелива от горчилката, която са наливали в нея. В този момент ти просто казваш край и предприемаш действия, които може да се окажат с лоши последствия за теб самия.

Един ден нашата учителка не дойде на работа, а ние я очаквахме. Какво се беше случило с нея?  Живеехме в малък град, в който мълвата се разпространяваше бързо. Научихме истината. Чашата беше преляла. Красивата жена, смачкана от безизходицата, в която бе попаднала, жадувайки да се измъкне от ада, в който живееше бе поставила красивата си глава на дръвника и бе пуснала брадвата върху нежната си лебедова шия. Изход ли беше това? Изход ли беше да прегърнеш смъртта?

Некролози за нейната кончина бяха разлепени из града. Нямаше я! Нямаше я нашата красива и добра учителка! Учителката, която само с усмивката си бе способна да те води към света на знанието. Черна мъка попари младежкото ми сърце. Черна мъка и мисълта: „Трижди да бъде проклет този, който я бе довел до това решение!“

Мислите, че историята свършва така? Не!

След година я видях. В първият момент я помислих за призрак. Тя беше слаба и крехка и едвам ходеше подпирайки се на бастун. И онази усмивка озари лицето ѝ, усмивката, която ни водеше, но усмивка вече толкова тъжна, усмивка изпълнена с болка, но и с любов към мен. Разказа ми какво ѝ се беше случило. Разказа ми, че тя е помолила да разлепят некролозите. Защо? Така и не ми обясни.Аз я попитах: „Не се ли страхувахте да сторите това? Не се ли страхувахте от смъртта, че нали казват, че самоубийците са страхливци?“ Тя ми се усмихна отново с нейната си нежна усмивка и отговорът ѝ ме порази: „Такава сила не бях изпитвала никога.“ ми каза тя. Силата да вземеш решението да сложиш край на живота си, за това се иска огромна смелост. Да нараниш себе си, а не някой друг – ето това е сила. Да не искаш да търпиш болката, която изгаря душата ти и да посегнеш на себе си, колко ли трябва да си смел?

Минаха толкова  години от тогава. Моята красива учителка не е между живите. Беше починала от мъката и от болката, която носеше в душата си, а пред моите очи все още изниква онази ослепителна и добра усмивка и онзи поглед изпълнен с доброта и любов. В ушите ми все още кънтят думите ѝ: „Смелост се иска, смелост!“ Смелост да продължиш или смелост да сложиш край.