- Но! - казах аз.
Никакъв отговор.
- Но! - повиших глас.
Отново не получих никакъв отговор.
- Хей, Но Щен Вълк! - започнах да се нервирам аз и стръсках крака си.
- Ъмн... - измуча вълкът и се обърна на другата страна, от което ме заболя.
- Но! - изразих възмущението си. - Защо си ми легнал на крака?!
- Ъхълън... - изломоти Вълк и пак се намести - отново ме заболя.
- Ох! - обявих последното на всеослушание. - Престани!
- Ъмнг... - даже не се събуди вълкът.
- Хей! - обади се възмутено Ко Та Рак някъде от тъмната стая. - Стига си шумял!
- Защо този звяр ми спи върху крака? - попитах котака аз, току виж бе наясно.
- Доколкото си спомням, ти отказа да му дадеш възглавницата си. - отговори ми Ко. - А сега престани да вдигаш гюрултия по никое време!
- Добре, добре, няма. - съгласих се аз и измърморих под нос: - Естествено, че няма да си дам възглавницата!
ТУП!
- А?! - сепна се Но Щен Вълк. - Какво правя на пода?!
- Но! - дочух в просъница гласът на Ко Та Рак. - Стига си шумял!
Доколкото си спомням, онази сутрин, като се събудих, възглавницата ми я нямаше...