ПОЛКОВНИКЪТ – ДАМЯН

     Полковникът обиколи два пъти заставата и влезе в спалното помещение. Мишо се беше унесъл в дрямка, но като чу скърцането на вратата, се обърна и скочи от леглото да отдаде чест.

     - Остави, остави. Почивай си. Аз само да те попитам дали знаеш къде е Спасов?

     - В градска е, но се навърташе тук. Може да е на някоя полянка. Той ги обича тия работи – отпусна се Мишо.

     - Кои работи? – погледна го Полковникът с любопитство.

     - Ами да чете много пъти писмата си. Да си мечтае. Бере треволяци по полянките. Играе с катеричките и говори с кучетата.

     Иронията прозвуча в гласа на войника и Полковникът се сконфузи от отговора.

     - Ти извинявай, момче, че те събудих. Ако се мерне, кажи, че го търся. Хайде, почивай си – тупна го той по рамото свойски и излезе. Мишо се изтегли и отново се замисли.

     „Трябва да внимавам с тоя отдолу под мен. Сигурно е на някоя клечка роднина. Ще го разпитам излеко отдалече, та да ми се довери”.

     Сънят беше си отишъл и му стана нервно.

     „Ако не беше ме събудил, поне щях да поспя”. Ядоса се той и се помъчи да затвори отново очи. Лоши мисли терзаеха съзнанието му.

     „Сам. Сам на света. Ако мама беше жива, друго щеше да е. Старият, кръгла нула. Добре, че е леля, та поне да не ходя гол и гладен. Ама и тя ако имаше семейство, нямаше да я е грижа за мен.”

     Мишо – вика – Ела да живееш у нас. Сама съм. Нямам дете, нямам коте. Къщата е празна, а знаеш, че половината е на майка ти. Целият горен етаж е за теб. Виждаш, че баща ти не струва. Той я умори, така да знаеш.

     С леля ми беше добре. На всяко събуждане два лева на масата, за деня. От корекома дънки и яке ми купи за новобранската, а дъртият даже не дойде да ме види, и по-добре, защото на клетвата пък съжалих, че беше.

     „Аз имам друго семейство. Други деца, преди ти да се родиш. Дал съм ти името си, защото майка ти искаше да се самоубие, като разбра, че е бременна.” Не ме попита нито пари имам ли? Нито как съм? Това му бяха думите, а леля ми вика:

     - Вземи 50 лева да си имаш. Като слизаш в града с Мария да я черпиш. Да не се срамуваш. Като имаш нужда. Пиши ми. Ще дойда или по пощата ще ти пратя.

     С Мария. Та тя два реда не ще да ми пише. Колко писма съм ти пратил до сега, а отговор няма. На клетвата се държеше като чужда. Защо беше дошла, не знам? С дъртия да ми развалят настроението. Ще си тегля куршума някой ден, тогава ще види тя! Топлината на одеялото започна приятно да го унася.

     Вратата на спалното клопна отново и той скочи уплашен. Отново беше Полковникът.

     - Не го намерих. Да не е слязъл в Смолян? Не ти ли е казал нещо?

     - Може и да е. Откъде да го знам – отвърна троснато Мишо.

     - Още веднъж извинявай за безпокойствието. Полковникът затвори вратата зад гърба си и още веднъж огледа пустия плац. Видя двете палета да се препичат на слънцето до пейката и реши да се спусне по най-пряката пътека до главния път и да се прибере в квартирата. Не му се оставаше сам.

     „Ако беше тук Спасов, щяхме да си поговорим. Няма да бързам да му казвам за плановете си. Има време. Малко шушумига ми изглежда, но животът ще го ошлайфа, ако се получи. Ще стане. Няма начин да не успеем. Друго е двама, а той ще се подведе. Ако взема някой, дето не знае нито бъкел, за какво ми е? На тоя му се отдава английския. Трябва много добре да подготвя почвата, за да не се усети. Знаеш ли го какъв „заяк ще изкочи от храстите”. Защо дойдох с униформата в тоя пек? – Мислеше си полковникът, спускайки се по пътеката из шубраците.

     „Христина беше измислила плана по прехвърлянето оттатък „Всичко ще е под контрол” – Пишеше тя в писмата, които пращаше по стюардесата, нейна приятелка. „Имам връзки. Вие само минете браздата. Нататък е лесно. Но не тръгвай сам. С някого. Ти ще го намериш. Знаеш как.”

     Спасов. Той ще е. Скромно момче. От село. Ето, предложих му домашна отпуска, а той ми отказа. Страх го е от другите, да не почнат да го сочат с пръст да му стане тежка службата на заставата. Така трябва. Правилно постъпи. Омръзнало ми е от ходатайства за войници от цяла България.

     Смъкна се на главния път и точно в момента се зададе джип. Шофьорът закова спирачки и Полковникът скочи в него.

     - В тая жега накъде, Полковник? – Полюбопитства младото шофьорче.

     До него отпред седеше мъж на средна възраст. „Сигурно ми е набор”- пресметна годините му, а мъжът набързо скастри шофьора:

     - Твоята работа е да си караш джипа, а не да разпитваш. По служба е ходил човекът. Защо на теб обяснения ще ти дава.

     Момчето сконфузено млъкна и до Смолян не продума нито дума.

     Полковникът следеше стълбовете покрай пътя и си мислеше неговите работи. Стресна го гласът на мъжа отпред.

     - Полковник, цигара? – Поднесе му той пакет „Стюардеса”. Една беше издърпана напред, за да може по лесно да я вземе.

     Дамян се подвоуми, но посегна. Мъжът щракна клечка кибрит и му и поднесе. Не беше страстен пушач, но от време навреме дърпаше по някоя, ако го почерпят. Преди пушеше ”Златна арда” по две кутии, но откакто докторът му каза, че белият дроб не е добре, той ги намали и постепенно ги отказа, заради кашлицата, която нощем го давеше. Когато му предложат, вземаше, но ги дърпаше без сладост. Горчеше му в устата.

     Стъклата на джипа бяха отворени и димът от предната седалка вървеше в него, а от неговата цигара течението отнасяше назад.

     - Какъв мор – вметна той – пак ще вали.

     - То добре за нивите. Да се налее житото и ръжта, че избуяват, но като няма влага, зърно не става. Тук в града превалява, а надолу по селата земята се е напукала. Поливат хората, но няма файда. В АПК-то си говорим за земята в Северна България. Такава царевица става - посочи мъжът ръката си до свивката на лактите. Лани ходихме да правим обмяна на обед – пардон – на опит, то ние с какво да се похвалим? С чукарите? Те като ни изкараха на полето, ширнала се оная ръж и жито, да се не нагледаш…

     - Намали бе, ще отнесеш завоя. За къде бързаш? – скара се той на шофьорчето – Жена ти няма да избяга.

     Полковникът погледна профила на момчето и попита учуден:

     - Жена ли има? Та той ми изглежда много млад. Ходил ли е войник?

     Момчето не отговори, но шефът му каза:

     - Те, помаците, се женят рано. Булката му е – е от там, от чукарите. – Посочи напосоки той по върховете.

     Дамян се обърна да погледне от кои чукари, но не видя нищо и отново заброи стълбовете по шосето.

     „Добре, че поне ток прекараха, че преди ни път ни светлина. Трябва да се помисли и за заставите. Мизерия. Нищо няма да ми липсва, като духна зад границата. А оттатък е друго.”

     Животът му препускаше в галоп. Вървеше му учението. После академията. Слагаше нашивка след нашивка на пагоните си, докато стана Полковник. Нищо не го радваше, откакто Христина категорично му заяви, че напуска завинаги България и се установи в Канада. Колко години вече е стюардеса в чужди авиокомпании и не ще да чуе за връщане назад. Тя смени името си. Стана Хилари. Започна от нулата, а сега с бизнес, а той по чукарите.

     „Глупак! Но не е късно. Ще се променят нещата, само тази пуста бразда да можем да преминем. Другото е нейна работа. „Мислеше си той и не разбра, че пристигнаха.

     - Полковник – стресна го мъжът от АПК-то и го върна в действителността. – Ти къде ще слизаш?

     - До военния блок – отговори той – ако пътят ви е от там.

     - Тъй вярно, другарю Полковник – отвърна шофьорът по войнишки и намали рязко скоростта да завие край олющената фасада на двора.

     Полковникът подскочи напред и само що не се удари в седалката на момчето.

     - Абе, ти къде си се учил да караш? – кресна му мъжът от първата седалка – Ще пребиеш човека.

     - Аз каква вина имам, че в последния момент разбрах, че ще завивам – запротестира шофьорчето и спря джипа.

     Дамян благодари и се сбогува с двамата. Изчака ги да заминат и се вмъкна в блока. Замириса му на мухъл като влезе във входа.

     „Мазето – помисли си той – От големия дъжд се напълни с вода и не може да изсъхне от тогава.” Беше му криво, че остави във Варна прекрасния си апартамент, но службата си е служба. Казаха в Смолян и сега му липсваше терасата, откъдето наблюдаваше залеза и изгрева на слънцето и дишаше морския въздух. Просторната баня по нищо не можеше да се сравнява с тази тук с циментовите стени с мухъла по ъглите.

     „Аз поне такава баня имам, но двамата лейтенанти от долния етаж нямат и се къпят в общата. Мизерия народна.„ – въздъхна Дамян и сам се успокои.

     „Малко ми остава. Ще изтърпя. Години напред-назад ме калиха да понасям всичко мълчешком.„

     Хвърли се на леглото да си почине малко. Когато се стресна, видя как едри капки удряха стъклото на прозореца, а навън се беше стъмнило.

     „Заспал съм облечен. Колко пъти ми се случва вече. Какъв сън – припомни си той как няколко грамадни граничарски кучета разкъсаха дрехите му и той остана гол на граничната бразда.

     „Какво ли предвещаваше това? Още е рано за минаване оттатък” – Заключи Полковникът и се метна отново в затопленото легло.

     „Тази бразда ще ме подлуди” – Помисли си той преди да се отнесе в друго измерение.

ИВАН

На Иван не му се разправяше с Мишо, затова остана с кученцата дотогава, докато на небето се струпаха облаци, наредени като за парад. Стана тъмно. Той грабна малките и ги внесе под стряхата, където спяха.

     „Двете с една шепа ги държа, а как се променят като пораснат, също като хората!

     - Ще вали. Тук ще стоите и да не сте излезнали навън! – Нареди и той строго като на деца. Премести им по-близо купата с млякото. Усетиха миризмата. Наместиха се едно до друго и започнаха да лочат с апетит.

     „Дано не нараснат много, докато си отида. Ако Еличка не го иска, заради техните, ще го дам на чичо Кольо. В него грешка няма. Хем ще му пази гъските от крадците като нас – ха, ха – Ще влизам, пък дано Мишо да е заспал, да не ме заяде отново. Ако не спи, чичо Стамен ме е научил:

     „Виновен, невинен. Прошка искай и всичко ще е наред!”

     Иван влезе с войнишка стъпка в спалното помещение. Повечето войници се бяха натръшкали по леглата и си говореха. Мишо беше буден, легнал по гръб с ръце под главата и гледаше право в тавана. Иван с облекчение освободи краката си от войнишките обувки и се мушна в долното легло.

- Спасов, ти слиза ли в града? – попита го Петров от Стара Загора – Утре ще ходим на кино, ако искаш? Ще пием по една лимонада по центъра и ще се приберем.

- Ще видим – отговори Иван – утрото е по-мъдро от вечерта.

- Какво ще гледаш, бе? – сопна му се Мишо от горното легло – Или ще чакаш твоя човек? Днес два пъти ме събуди. Не можах да си почина. Определете си къде да се виждате, не да те търси като улав!

     - Ще дойда на кино – каза Иван, за да наруши тишината, която настъпи в помещението. Реши, че сега не е моментът да се разправя с Мишо, но в понеделника, като са само двамата наряд, ще се разбере с него.

- Някой от вас да не е вечерял? – попита Петров – търся си компания да хапнем домашна лютеница и свинско. Никой не му отговори и той пъргаво скочи от леглото. Изпъна се и излезе.

     Иван беше гладен, но се страхуваше, че Петров, като останат насаме в столовата, може да го зачепи на темата Полковника и затова не пожела да излезе с него. Спомни баща си как го наричаше „мухльо”. Полежа малко и скочи.

     - Сядай, Спасов! Няма да вадиш нищо. Ще ядем свинско. Мама добре го прави в буркани. По два часа съм клечал до котела да ги варя. Аз съм майстор на огъня. Всички компоти и туршии бяха моя работа след затварянето. Тая есен не знам кой се поти вместо мен. Имаме един комшия, дядо Величко, все се майтапеше пред нашите:

     - Абе, ти да не си бъзикал циганка – засмя се Петров.

     - Аз съм от едно село Михайлово. Не съм от Стара Загора. Яж де. Много обичам цели зърна черни пиперчета. Не ги отхвърляй. Остави ги на мен – потупа той Иван по рамото, ти защо си все така подтиснат. Я кажи, какво иска оня психар от тебе?

     - Кой? Полковникът ли? – Попита Иван невинно.

     - Не, бе. Мишо. Все ти се зъби. Ти защо не му кажеш, че твоя човек ти е вуйчо, та да видиш как ще си подвие опашката. Искаш ли аз да му кажа?

     - Не! Не! – запротестира Иван – как ще му казваш такива неща. Не, не. Никакъв не ми е той.

     Искаше му се да сподели с Петров, за номерата на баща си, но се засрами и премълча „Ами ако дъртия няма нищо общо. Само да го излагам пред хората”.

     - Утре сме на кино – приключи темата Петров – сега яж. Най-обичам градските отпуски. Напушило се е да вали яко тази нощ, а до главния път ще слезем пеша. Ванка, що не питаш твоя човек, вярно ли е, че ще правят шосе нагоре по браздата? Така каза старшината, ама аз не вярвам. Хората ще започнат на екскурзии да идват до тук.

     Навън едри капки заудряха по ламарината по навеса.

     - Ей, като град, бе. Затова се беше задънило така. Ти прибра ли си палетата, дето ще ги влачиш на гаджето си?

     Иван се зачуди много, защото само пред Мишо беше споделил, а това се е разнесло.

     „Трябва да внимавам какво говоря – зарече се той – че тук скрито-покрито няма, а сме гранична застава. Какви пазачи сме, щом не пазим тайни?”

     - Наваля се – каза Петров и го откъсна от мислите му. Ще спим ли? – попита той небрежно.

     Иван реши да провери кученцата и надникна боязливо навън. Валеше слабо, капките под светлината на лампата изглеждаха като скреж. Малките не се виждаха. Той влезе в спалното. Усети тежест в главата си. Дишането му се струваше затруднено.

     „Дали от влагата в тревата днес не настинах? – той отпъди тези мисли и се унесе.

                                                            ЕЛИЦА

     - Готово – наплюнчи Елица с език плика и го запечати. Надписа адреса. Натисна го да се залепи добре. Мина два-три пъти със сила по него, да не изглежда толкова надут и го облегна на часовника върху телевизора, за да не забрави да го пусне. Повъртя се из къщи и си каза:

     - Ще отида да налея вода за пиене от чешмата на центъра. Може да видя някой познат. Като пилци се разпръснахме. Как хубаво си карахме, а сега даже не ми се излиза от вкъщи! Утре ще започна ново писмо, пък той, дано се засрами вече и да ми отговори. Написал на майка си:

     „Добре съм. Спете спокойно. Аз ви пазя. Предай на дядката, че служа вярно на Род и Родина. Това е засега от мен.„

     Само това и то на листче от малко тефтерче. Майка му ми вика:

     - Еличке, като отворих плика, листчето паднало и аз си мисля, че писмото е вътре. Ала не. С баба му два пъти проверявахме, но пликът празен. Мама накрая вика:

     - Иван акъл няма. Само плик ни е пратил.

     Свекърът ми каза:

     - Булка, какво се белее там на земята? А то писмото от Ваньо.

     Дядо му се е заканил да му издърпа ушите като идем на свиждане, и да го питаш, той на теб ще каже, там перат ли си дрехите, защото Ваньо тук не го правеше.

     „Боже, Боже, пък като знам на мен как ми пише „всичко”, та чак до мръсните дрехи ще стигне” – разсмя се сама Елица – Така се беше втрещил на клетвата, че от един метър ми подаде ръка за здрасти. Идваше ми да го убия, дето не ми писа за мулетата, ами да се срамувам пред цялата рота с минижуп и сабо. Баща му ми вика:

     - „Ти си окумуш момиче. Ще го вкараш в крачка нашият. Той все си мълчи. За всичко се съгласява. Не знам на кой се е метнал. На пръста ще си го въртиш ти него.”

     „На майка му, на кого? – отговаряше му Елица, наум, за да не го засегне, че чичо ù Спас беше от тънко обидните.

     А с татко хич се нямат. Един ден на майтап ми вика:

      „Със Спас ли ще се сродяваме? Та той ни се води, ни се кара. Оня ден в кръчмата като рече, че неговото куче е вдигнало заяка, а аз съм го убил и стигнахме до кавга, а чичо ти Стамен, нали е на всяко гърне мерудия, му вика „Я си подайте ръцете. Нали сватове ще ставате. Заедно ще ядете зайците. Няма значение кое куче го е намерило – та всички се смяха с нас. Иванчо ми се види кротко момче. На майка си се е метнал, Гинка е като мравчица. Старите са много печени, особено дядо му. Нали беше учител. Умен човек. „То това не се знае със сигурност. Той ще служи. После ще учи, а ние като нямаме пари, аз ще си стоя на село да бера тютюн и да го нижа – отговарям му аз.

     И ти ако беше една. Щеше да е друго. Ама сте трима. Какво да правим? Къща ще строим, пари в заем ще вземаме. Няма цял живот в една стая да спим, я? На мината ще работиш. Това ти е професията, а пък момчето, като иска, да учи. Никой не го спира. Момчета много в селото. Ти знаеш, че директорът ми е приятел, ще те вземе в мината веднага, щом поискаш.

     Взе писмото да го пусне и хлопна вратата. Времето предвещаваше дъжд. Идваха отнякъде облачета и Елица си помисли:

     „Защо не мога да кацна върху някое от тях да ме отнесе до границата и да ме върне обратно.” Пусна плика в пощата и зачака отговор от Иван.

                                                           МИШО

     Мишо беше напрегнат и за всяко нещо се дърпаше. Иван реши да не пришпорва нещата и всеки ден отлагаше разговора си по повод Полковника. Гледаше да не се среща с него, за да не дразни останалите, а Дамян си мислеше:

     „Това момче ме отбягва. Търси си причини да не се виждаме. Ще му издействам някой ден да си отиде. После полагаемата и като се върне, ще задействам въпроса. За отпуската ще му каже старшината, за да не се притеснява от другите.

     Обади се по телефона и нареди:

     - Старшина, уредете нещата за домашен отпуск на редник Спасов.

     - Тъй вярно, Полковник! За колко време? Случило ли се е нещо? – Полюбопитства старшината.

     - Награда и точка. Една седмица от понеделник.

     - Слушам, Полковник! Ще му кажа.

     Иван днес беше наряд заедно с Мишо и сънят не го споходи до 2-3 часа. Чу тръбата и скочи. Приклекна няколко пъти да се разсъни и излезе на плаца. През цялото време мислеше как да мине деня. След последното спречкване Мишо рядко разговаряше, не само с него, но и със всички от ротата. Лягаше си рано. Телевизия не гледаше. Преди чакаше пощата на пътеката. Сега като получеше писмо, то стоеше на таблото целия ден, а когато го вземеше, с ярост го разкъсваше, мърморейки:

     - Леля, няма ли си друга работа, ами ще ми пише?

     Един ден получи друг плик и целият засия.

     - Ей. Един приятел се е сетил, че съм жив – и бързо го отвори.

     Не дочете до край и каза:

    - Ясно. Каква била работата, а тя няма очи да ми го каже – едва промълви той.

     През цялата нощ се въртя и плака. Иван му се скара, че пречи на другите да спят и Мишо го скастри:

     - На който му не е добре тук, има и полянки. Завивката и навън! – Но повече не шавна.

     Иван беше много притеснен как ще протече деня и дали няма да стигнат до спор и дори не погледна закуската, а после не чуваше какво им говореше старшината.

     - Редник Спасов! Разсъни се, че кученцата са гладни и да не вземат да умрат докато ги отнесеш в понеделник. Спасов, тук ли си, или те няма? За пътуването после ще мислиш. Днес си наряд. Стегни се.

     „Сигурно на лицето ми е изписано колко съм напрегнат. Какво сънувах за един час спане – Напъна се той да си припомни, но не можа. После мисълта му се проясни и съня му се завъртя пред очите. Няколко черни кучета разкъсваха месо и го ядяха.

     „Добро ли е, лошо ли, не знам. Елица, ако беше тук, щеше да разгадае какво означава това, но аз не разбирам.”

     Сърцето му се беше свило на топка. Някакво лошо предчувствие беше се загнездило в съзнанието му и не му даваше мира.

     Вярваха двамата по пътеката и си мълчаха. Иван мислеше да му се извинява, но като не намери причина, се отказа. Мишо също беше напрегнат. Чувстваше се видимо. Риташе с чепика клончетата по земята и сумтеше:

     - Отпусчица значи, но и аз да имах вуйчо владика, поп щях да стана – каза той злобно.

     Иван го изслуша и с остър тон го сряза:

    - Ми стани. Аз нямам желание да ставам.

     - Как ще станеш поп, като вуйчо ти не е владика, а Полковник. Ясно ли е? – викна Мишо.

     На Иван му се доплака от мъка и се сети, че оня от Михалково със свинското го е излъгал. Реши да убеди Мишо с факти, с добро да се разберат и да си останат приятели занапред:

     - Ако вуйчо ми беше Полковник, щях да служа в Пазарджик, а не по чукарите с хора, които не разсъждават и други, дето пък си измислят глупости.

     Мишо го погледна в очите и попита директно:

     - Какъв ти е тогава? Кажи? Защо те търси и какво иска от теб един Полковник? Ти нас за балъци ли ни мислиш, а?

     Иван искаше да му признае за нещата, които правеше баща му, за да се подмаже на някого, но като си спомни, че тук всичко се разчува, реши да замълчи засега, да не се предаде ухо на ухо и да не се разнесе, че Полковниците ги подкупват с дамаджани от село.

     - Мишка – започна Иван с кротко – ние с теб спим кажи-речи заедно. Бива ли да се занимаваме с глупости. Дай да си стиснем ръцете и занапред да живеем като братя. Остави го   Полковника на мира, но да знаеш, че не ми е вуйчо. Излъгали са те. Да си говорим за приятелките, ако искаш – каза тихо последната дума, но Мишо я чу ясно:

     - Ама, че тема си избра. С моята всичко е приключило. Аз вече нямам гадже. Да си ме видял поне едно писмо да чета. Не като теб – клъвна го той – но кажи на оная твоята писателка да намали темпото, че ще се изчерпи любовта ù, и до там ще бъде всичко – На един дъх се изказа Мишо и млъкна.

     - Защо бе, човек, разсъждаваш така. Аз на Елица само едно писмо съм ù написал до сега, ама тя не ми се сърди – Помъчи се да го успокои Иван.

     - На мен само един приятел ми беше писал едно писмо, но то ми стига „Знаеш ли, че твоята е бременна?” – Пишеше ми той – а аз само що не припаднах. Не е от мен – отсече Мишо – Идвала е у нас. Спали сме заедно, но как ще докаже, че дете съм и направил. Изключено е. Детето е от друг. Сигурен съм, защото ако е мое, тя щеше да дойде или поне да ми напише, ама нали е гузна и виновна, си мълчи. Нито дума. Ако смята да ми набута едно бебе, жестоко се лъже. Няма да стане – говореше Мишо на себе си. Изведнъж се сети, че Иван е с него и му кресна:

     - Оттук нататък да не си ми споменал за нея! Разбра ли ме? – и злобно добави – Ще видим и вашето докога ще продължи? То що се чуе – след минута отново продължи: Ще я убия. Или тя, или аз – Завърши той с такъв тон, че на Иван му полазиха тръпки по гърба и вече не слушаше какво мърмори Мишо, а си припомни черните кучета от сутрешния си сън и месото, което те дърпаха.

     - Спасов, ти май, не ме слушаш? Какви са ти заслугите? Да не би да си задържал нарушител и аз да не знам, а?

     - Хей, Мишо! Остави ме на мира, че ми е пламнала главата. Не ми стига въздухът нощем, сякаш дробовете ми не работят добре. Не знам нищо за отпуски. Айде, аз оставам. Четири часа ей сега ще минат. Ще те чакам, а после ще си поговорим по-спокойно – потупа той Мишо по рамото и остана на поста си.

     Мишо направи две-три крачки напред. Върна се, прегърна Иван. Потупа го по гърба, сякаш вече никога нямаше да се видят и тихо каза:

     - Откъде да знаеш, че няма да духна оттатък. Не ми се живее и това. Вече не ми е интересно.

     - Не се занасяй с мен – сопна му се Иван – ще те чакам, чу ли? И без глупости!

     Мишо застана мирно. Отдаде чест на Иван и каза с ирония:

     - Тъй вярно! Другарю Спасов – и намигна свойски. Иван остана сам и замисли каква изненада ще бъде за всички, като си отиде на село.

     Мишо се беше отдалечил достатъчно, но се провикна силно:

     - Ще се видим там, приятелю!

     Посочи към височината отсреща и се загуби от погледа на Иван.

     „Какво плещи – зачуди се той – да не мисли, че ще го чакам, при орлицата. Там не ходя аз, нещо му става на Мишо…

     Започна леко да си подсвирква, за да разберат катеричките, че е тук, а и по-малко да го натиска шубето. Тишината го плашеше. Взираше се във всеки храст. Усещаше дишането си и когато нещо клатеше храстите, той веднага насочваше автомата. Стряскаше се от шума на клечките, върху които стъпваше и чупеше.

     „Един час вече мина – погледна той часовника си и в този момент чу изстрел.„ Това пък какво беше?” – Стресна се той. Почака минута-две. Гледаше към небето да види предупредителна ракета, но настъпи тишина. Злобна и страшна. Нищо повече не стана. Там, откъдето се чу гърмежът, беше Мишо. Иван вече не мислеше за нищо. Тичешком извади ръчния телефон за свръзка и завъртя шайбата. От другите постове веднага отговориха, че са наблизо, но Мишо мълчеше.

     - Чухте ли? Сякаш от първи пост дойде.

     - Спасов, ти стой на място. Идваме – нареди му началник караула.

    „Ами ако са нападнали Мишо” – затича той през храстите. Станало е нещо, щом не се обажда. Не е можел да предупреди”.

     Измина време откакто тичаше на зиг-заг. Отдалече го видя, на граничната бразда. Лежеше по корем и не мърдаше. Иван се хвърли върху него. Обърна го леко и изплака:

      - Мишка, кой стреля по теб, бе човек? Та това е нашата бразда, а не тяхната. Кажи бе, Мишо, заоглежда се той, но видя само три гарвана, които хищно скачаха в рохкавата пръст, подушили кръвта, която беше намокрила гърдите на Мишо.

     - Ще ви застрелям. Мамка ви – Изкрещя Иван, но се сети, че има по-важни неща от черните птици. Изстреля три червени ракети и отново се надвеси над Мишо.

     - Мишка, жив ли си, приятелю? Дръж се! Всички идват! Ще ти помогнем. Чуваш ли ме? – плачеше Иван и леко разтърсваше тялото. Опипа пулс и разбра, че е жив.

     - Кой стреля по теб? От коя страна. Кажи, кажи!! Мишо леко отвори очите си и като в сън промълви:

     - Аз, аз…

     Главата му увисна в ръцете на Иван.

     - Не, не!!! – крещеше той – Защо го направи? Защо? – Разтърсваше Иван безжизненото тяло - На село щях да те водя, момиче да ти намеря. Събуди се! Мишка, Мишка… - но той не реагираше на виковете му.

     Всички от патрула тичаха към тях. Иван не се срамуваше от сълзите си. Беше прегърнал приятеля си. Притискаше тежките му рамене и плачеше. Всички за миг замръзнаха на местата си.

     Старшина Пенев изстреля още три ракети и избута Иван назад. Той с мъка остави тялото на Мишо на рохкавата пръст и се хвърли по очи на земята.

     - Не трябваше да го пипаш – Каза ли нещо, като го намери? – потупа го старшината по рамото.

     - Не знам. Нищо не знам – изхлипа Иван – жив е още! Да му помогнем. Моля ви, нека му помогнем!

     - Успокой се. Идват. Линейката е на главния път. С тях са местните и знаят кратките пътища. Ще го спасим. Ще видиш.

     Иван не откъсваше очи от Мишо. Стори му се, че помръдна двата си пръста нагоре и потърси с поглед трите черни гарвана, да си го изкара на тях.

     Те бяха сменили мястото, малко по-нагоре, но нахално гледаха към жертвата. Иван скочи. Грабна с двете си ръце пръст от граничната бразда и с ярост я хвърли срещу птиците.

     - Мамка ви! Махайте се – крещеше той – Мишо е жив. Жив е!

     Строполи се той на набразденото поле и тихо зарида.

     Вдигнаха тялото на носилка. Никой не говореше. Събраха всичко от браздата и заслизаха тичешком надолу. Над заставата висеше тиха тъга.

     Извикаха Иван да каже каквото знае по въпроса, но той не спомена за разговора между Мишо и него, преди да се разделят.

     „Небето – спомни си той – посочи ми къде ще се срещнем. Но не е искал да ми каже при орлите, а горе в небесата”.

     - Ти стягай багажа за отпуск една седмица от понеделник – кротко му припомни старшината, пък Мишо ще се оправи.

     - Не – викна Иван – Не искам да си ходя. Ако трябва в болницата при него ще стоя през отпуската, но ще съм наоколо.

     Мишо се бори със смъртта два дена и почина. Никой не повярва на лошата вест. Скръб натисна заставата. Иван скачаше по цяла нощ мокър от пот и чуваше как Мишо от горното легло тихо плаче. Стискаше очи, но кошмарите следваха един след друг. Не можеше да напише с думи на Елица какво се случи с Мишо. По какъв начин щеше да изрази мъката в очите на Мария и на леля му. Двете прегърнати до ковчега. Баща му стоеше настрани и пушеше, но като се сбогува с него, заплака и заудря главата си. Никой не можеше да успокои Мария. Тя викаше колкото глас държи и искаше отговор от мъртвото тяло на приятеля си:

     - Мишо, Мишо. Кажи ми, на кого ме оставяш? Като се роди синът ти, какво ще му кажа? Кажи! Кажи!

     А лелята плачеше и молеше Бог да я прибере при тях, да не е сама на този свят.

     Полковникът видя, че Иван беше забил поглед в земята и също плачеше. Той се приближи до него. Прегърна през раменете и тихо го посъветва:

      - Факт е налице, Спасов. Нищо не може да се направи повече. Мишо ще почива, но ние с теб и с останалите трябва да изпълняваме и занапред дълга си към родината. Болката постепенно ще отшуми. Ти се стегни, че те чака специална задача.

      - Тъй вярно, Другарю Полковник – отдаде чест Иван.

     На връщане никой не говореше. Иван остана до късно на пейката пред столовата, прегърнал двете малки кученца в ръцете си. Не смееше да влезе в спалното помещение и мислеше да осъмне навън, но излезе старшината и го застави:

     - Нещата ти са ей там – Посочи той леглото до прозореца, далече от общото му с Мишо.

      Същата нощ сънува как черни гарвани късат тялото му, а той не можеше да ги прогони и хвърляше пръст в стъклените им очи, а те още повече се озлобяваха. На сутринта се събуди зле. Болка разкъсваше гърдите му. Агонията продължи и на другия ден. Под обливаше цялото му тяло. Вдигна температура и влезе във военната болница в Смолян. Цялата седмица температурата не падна. В стаята имаше друг войник от Лъките. Стоеше до леглото на Иван и мокреше челото и устните му с вода. Той отваряше очи и много тихо благодареше.

      - Ти ли си, Мишо? Благодаря ти, приятелю. Там при орлицата, чу ли? Чакам те! – Говореше той несвързано, не осъзнавайки къде се намира.

     Сутрин изтриваше потта му млада сестра. Той умираше от срам, но не можеше да се противи и се оставяше в ръцете ù, да подмени мокрите от пот дрехи от нощта.

     Всички от ротата го посетиха. Постояха малко. Пошегуваха се с него. Донесоха му писмата, които беше получил от Елица и от дома и отидоха, както каза Петров, да пият по една лимонада.

     Полковникът бдеше над него като орлицата над яйцето си. Идваше вечер след работа, цивилен изглеждаше по-млад и не всяваше страх в очите на другото момче в стаята, а се шегуваше с тях и сестрата, която не се откъсваше от стаята, когато Полковникът идваше. Нейното лице добиваше цвят на домат и не убягваше от погледа на Иван. Полковникът му носеше речници и учебници на Английски.

     - Чети – вика – Ще ти трябва. Като оздравееш, ще говорим. Ти учи.

     В сряда му донесе шоколад и вафли и както беше седнал на стола, се надигна и застана прав до леглото, за да го вижда Иван в целия му ръст.

     - Спасов, искаш ли да дойдат вашите на свиждане. Ще се обадя на кмета на селото и до неделя са тук.

     Иван щеше да скочи от леглото от радост, но се смисли, че ще бъде услуга, която ще му направи Полковникът и притеснено се усмихна.

     - Ако е възможно и по закон, тогава да.

     Дамян го беше предупредил да не му отговаря с тъй вярно, когато са двамата и Иван чувстваше неудобство, но постепенно свикна с натрапчивото му присъствие.

     - Нещо друго ако искаш да предам. Кажи? Онези палета ще ги носим ли у вас? Някой ми каза, че ги пазиш за теб, но те ще порастат докато си отидеш, затова ще наредя да ги свалят от заставата и в събота като дойдат вашите да ги отнесат, ако са с кола.

     Иван се ядоса и каза клатейки с глава:

     - Тъй вярно, Полковник. Няма грешка. Тук всичко се знае.

     Същата нощ изгоря в огън и се наложи да дежурят през цялото време двама от докторите. Той ги чуваше като в бъчва, че ще го карат в София, но не разбираше защо, и се унасяше и събуждаше в треска.

     Сутринта температурата спадна и когато се събуди през следващата нощ, му се искаше да стане от леглото. Някаква сила беше прогонила високата температура и той даже мислеше, че ще излезе още днес от болницата, като дойдат техните да го видят, да се разходи с тях. Каза това на сестрата, а тя толкова се смя и го попита дали Полковникът има семейство. Тя го обръсна. Сложи му нова пижама и така го заля с парфюм, че се наложи той да я моли да отвори прозореца да влезе чист въздух, защото дробовете му се задъхваха.

     - Нека види майка ти, че си чист и миришеш на здрав човек – каза тя, и го погали по главата – Стегни се, момче!

     - Това и ще направя – отговори той по войнишки и гледаше само в часовника, който дядо му подари, като се разделиха на клетвата. Времето беше спряло и той няколко пъти го сложи до ухото си да чуе дали цъка.

     Мина визитацията и главният лекар му каза:

     - Момче, ти си герой. Прескочи трапа. Курбан да ти направят вашите. Каква беше тая температура? Това чудо? Но всичко свърши, ще се оправиш.

     - Ще ме пуснете ли? – попита Иван.

     - Ще ти се радва сестрата още малко, пък ще видим. Стягай се за свиждане. Разбрах, че ще дойдат родителите ти, пък откъде да знаеш може и някое от гаджетата да прескочи. Това е – и излязоха от стаята.

     Иван оправи завивката и не смееше да мръдне да стои добре, като дойде майка му.

     „Сигурно ще плаче” – помисли си той и сложи под възглавницата голямата кърпичка.

     Полковникът нахълта, без да чука. След него влезе майка му. Той се помъчи да се надигне от възглавницата, но не можа и тя се спусна да го прегърне. Вратата се освободи и там застана дядо му:

     - Дядка – не сдържа радостта си Иван – и ти ли си дошъл да ме видиш? – И му подаде ръка да се здрависат.

     - Това ли ти заръчах да правиш, като тръгна за границата. Да лежиш, а? – пошегува се дядо Иван – Я виж кой ти водя.

     Иван впери поглед във вратата. Там беше застанала Елица.

     „Добре, че ония от моята рота не са тук, че очите им на понички щяха да станат” – впери очи Иван в късата ù пола.

     Косата ù беше разделена на две опашки, а така изглеждаше като дете.

     - Здравей – подаде си ръката тя, а с другата го докосна по челото.

     Там бяха избили капки под и тя ги изтри с дланта си.

     - Как си? – Попита и бързо отдръпна ръката.

     Жеста не убягна от зоркия поглед на баща му и на Полковника, който беше застанал до прозореца и уж небрежно погледна навън.

     Иван искаше всички да излязат, а тя да остане, да ù каже „слънчице мое”. Да я погали по главата, но баща му го отвлече от мислите му.

     - Какво ти е? Като тича чичо ти Стамен у нас оня ден и вика:

     - Спасе, кметът пита за теб в кръчмата на обяд. Нещо с Ванката станало, а баба ти, нали си я знаеш, не може тя да чака до вечерта. Припна да го търси. Искаше да дойде, но дядо ти надделя. Цялото село разбра, че ще идваме. Идат снощи чичо ти Кольо и стрина ти Къна. Тя вика на майка ти:

     „Ето тук един буркан гъшо, от мен. Ваньо много обича”.

     - Да, да. Обича, ама ако си открадне гъската, а не в бурканчета – засмя се Елица, а на Иван му се прииска да стане. Да хване ръката ù. Да отидат на кино само двамата. Да ù покаже Смолян.

     - Нося ти писма. Ще има да си четеш. Всички от групата са ти писали. От мене само четири – приближи тя, да му ги подаде. Той с лек жест докосна пръстите ù и по тялото му премина ток.

     - Ето тук ти носим армаган от баба ù на Елица. Като дойде чичо ти Коце с колата тая сутрин и ни вика, като видя всичко до портичката, да не ни чака:

     - Абе, хора, вие на банкет ли отивате? Бай Спасе, какво е това в тия дамаджанки? Отиваме на свиждане в болница, не сме тръгнали да го женим. Е, тя и булката е с нас, ама да оздравее, пък тогава.

     Всички се засмяха. Иван погледна Елица. Тя беше почервеняла от срам и гледаше настрани, за да не се срещнат погледите им.

     - Прав е човекът. Защо носите толкова багаж. Тук дават храна. Това всичко е излишно – каза Иван.

     - Тогава на старшината ще го дадем – каза баща му, сочейки Полковника – за дечурлигата. Да се укусят заешко. Два вчера утрепах на къра. Тук има и винце и ракийка от нашето лозе.

     - Тате! – скастри го Иван.

     - Ще изядем и зайците. Ще изпием и винцето – Заклати глава Полковникът да измъкне Иван от положението.

     Добър човек си. Ако не се беше обадил на кмета, нямаше да знаем нищо. Това магаре – посочи той към леглото – нищо не пише – И разказа за малкото листче, което беше паднало от плика.

     Иван забрави за болката. Гледаше ту единия, ту другия, но погледът му приковаваше като магнит Елица.

     - Тате, това не е старшината на заставата, а е Полковник Дамян Кръстев от ДНА Смолян – каза Иван, а дядо му подскочи от изненада.

     - С какво си се прочул ти тук? Да не си хванал нарушители, та те познават големите началници, тебе бе, магаре такова – Пошегува се дядо Иван.

     - Не е, но ще се прочуе, и вие ще се гордеете с него – Опипа почвата Полковникът.

     - Аз все да питам – стаи дъх Иван – Вие с тате не се ли познавате от клетвата – И затаи дъх.

     - Тогава теб не съм те познавал, та баща ти ли? – Даде отговор Полковникът на всички въпроси, които терзаеха Иван от известно време насам. Нещо го стисна за гърлото и сам се запита:

     „Защо тогава прави всичко това? Какво крие този човек? Иска ми се да не го познавам. Нещо ми подсказва да стоя все нащрек.”

     Баща му го откъсна от мислите, които го налегнаха.

     - Полковник значи, ами тогава ще дойде на село на прасе. Две имаме за тая зима. Със семейството. Всички. Ще те заведа в кръчмата и на лов ще идем. Има да се чудят хората. На Елица баща ù и той е ловец, ама много му не върви ловджалъка. Ще дойдете, нали, Полковник.

     - Аз нямам семейство, но като си тръгне Спасов в полагаемата, ще дойда с него – И погледна към леглото.

     На Иван му се прииска да се отвори земята и той да потъне там, заедно с кушетката, на която лежеше „За дечурлигата, със семейството” мислено с ирония повтори думите на баща си. Стана му жал за Полковника. Сам. Но защо? Как е възможно това?

     - Е, запознахме се. Побъбрихме. – каза той – Аз ще ви оставя насаме, да се видите спокойно. Обещанието си е обещание. Ще дойда, дядо Иване, на греяна ракия и домашна туршия. Ако има нещо, пак чрез кмета ще го уреждаме.

     - Спасов – обърна се той към Иван – Утре ще намина да те видя след работа. Кученцата са в кашонче във вашата кола – и тръгна да излиза – Щях да си забравя подаръците, да благодаря и да се сбогувам.

     Той стисна ръката на дядо Иван. Взе си довиждане с майка му, баща му и застана пред Елица:

     - Ще ти го пазя от Смолянските моми, но само ако ме поканиш за кум на сватбата - Ако и ти успееш да дойдеш, мина друга мисъл ”ако и ти успееш да дойдеш при нас”.

     Елица беше навела глава и бодеше с поглед върха на обувките си. Нещо в нея се скъса от жалост за този човек. Идваше ù да заплаче и затова не вдигна очи от пода, за да срещне погледа на Полковника и той да види сълзите ù, а само подаде ръката си мълчешком.

     Времето беше минало неусетно и в стаята настъпи мъртва тишина. На Иван желанието му беше всички да си тръгнат, но Елица да остане. Сети се за кученцата и каза:

     - Дядо, кафявото е за теб. Искам да ми го гледаш добре. Чиста порода. Ще го научиш да души пътя до кръчмата и ще си сигурен, че ще те заведе право у нас, като си пийнеш. Ели – погледна той към нея – бялото с белега на челото е за теб. Много съм му говорил да те пази. Всеки ден съм му го казвал – Набра смелост той да продума тези думи пред всички.

     Елица плачеше. Майка му я прегърна през раменете да я успокои, а на Иван побърза да каже:

     - И ние ще я пазим, сине. Тя си е от нащо тесто. Ти оздравей пък… ще видим.

     - Спасе – обърна се дядо Иван към сина си – да излезем младите да се видят, че от нас дума не си казаха.

     Иван щеше да заплаче от умиление. Ако можеше да скочи да го прегърне, щеше да го направи.

     - Да се гледат, бе тате. Кой им пречи? – Сопна се баща му, но се надигна тромаво от стола, усетил че търпението на Иван се беше изчерпало и го гледаше начумерено.

     - Да кажеш на Полковника, като дойде, да носи съдовете празни, да му ги напълня отново – каза той – Айде, татков – Вижте се с Елица набързо, че път ни чака – стисна ръката му и бавно се отправи към вратата.

     Майка му бършеше с кърпичка очите си. Иван се обърна на другата страна, да не види тя влажния му поглед.

     - Хайде! Хайде, булка. Излизай. Да не е умрял, та ще ревем. В сигурни ръце е той. Нали чу човекът какво каза, че ще се гордеем с него. Да пишеш на баба си. Чу ли? Кучето като очите си ще го гледам. Старецът даже ръка не му подаде за сбогом, но на излизане бръкна в джоба на панталона и забърса с кърпичката очите си.

     Останаха сами. Двамата. Нямаше какво да си кажат. Елица плачеше, а той я гледаше с оня поглед, който винаги правеше душата ù като памук, размекваше сърцето ù и я караше да мисли, че в тях росата никога няма да свърши. Той не можеше да я докосне. Тя стоеше в средата на стаята и не спираше да плаче.

     - Ела! – Помоли я Иван.

     Тя приближи до леглото. Той взе кърпичката от ръката и попи сълзите, които се стичаха по лицето. Ще ме чакаш, нали? – Попита я той – Нали ще ме чакаш? Кажи! – хвана той ръката ù – Обещай ми!

     - Обещавам! Обещавам! – промълви Елица през сълзи. Но ти ми пиши, поне да знам, че си жив, защото казват, че очи, които не се виждат, се забравят. Пиши ми, а аз ще те чакам.

     Елица триеше сълзите си. Мъчеше се да ги спре, натискаше очите си, но ручейчето не пресъхваше. ( Нали ще ме чакаш. Обещай ми.) – звънтяха в главата ù думите, казани преди 40 години.

     „Това е работа на Боговете! Пратиха това дете, за да не забравя очите от миналото” – изохка тя, вперила поглед в снимките и отново потъна назад, назад в годините.