10.
Мария Хосе и Фелипе

 –Колко съм щастлива!- сгуши се в него Мария Хосе.-Връщане назад няма, а си го мислех, признавам. Скъпи!!!
 –Къде си мислила да се връщаш, при Емилио ли?-притисна я Фелипе.-Нали щях да те намеря, миличко! От мен не можеш да избягаш! Мари, нека задгърбим всичко и да се радваме на медения ни месец, а като се върнем, ще обсъдим трезво нещата. Сега да поспим малко, а?
 Тя се сви като котенце и затвори очи. Фелипе също дръпна седалката и се облегна назад. „Унгария?...Защо избрахме тази страна? Щом на Мари ѝ харесва и аз ще се чувствувам добре!“
 Началото на ноември в Мадрид е като пролет, но Унгария ги изненада със сух студ. Дърветата бяха оголени. Острият вятър събираше на купчини листата им. Студът и вятъра ги принуждаваха да се притискат по-силно един в друг. Какво щастие!
 От балкона на хотела се откриваха белите, заснежени върхове на планината. Изглеждаха толкова близко, че двамата си мислеха, че ако протегнат ръце, ще докоснат снега.
 Мария Хосе обичаше природата. Там, където беше родена, зимата идваше рано и си отиваше късно. Обожаваше снега и с удоволствие прие предложението на Фелипе да отидат за ден-два там, в планината, на тишина и спокойствие.
 Наеха кола под наем и тръгнаха. В града времето беше тихо, но колкото се изкачваха, по-черни ставаха облаците, докарани кой знае от къде от вятъра. По стъклата се разбиваха едри капки. Сякаш някой от небето хвърляше  пълни малки балончета, които се разбиваха със сила върху колата и разпръскваха течността, с която бяха напълнени. Дъждът се усилваше. Фелипе не успяваше да контролира движението, а чистачките не смогваха да избутват водата, която се стичаше като из ведро. Наложи се да спрат и докато чакаха да премине облакът, дъждът премина в сняг. Бавно започнаха да изкачват стръмния склон. От двете страни на пътя, между боровете, като гъбки се гушеха дървени къщички, навярно пригодени за туристи.
 До шосето стоеше младеж с раница на гърба си. Той тъпчеше на едно място и духаше на ръцете си, нахлупил фес до очите си. Младежът махна с ръка веднага, щом видя колата. Фелипе отби и спря. Отвори стъклото от страна на Мария Хосе и поздрави на испански. Момчето вдигна рамене и заговори на английски:
 –Бихте ли ме взели? За къде сте тръгнали в такова време?
 Фелипе отвори задната врата и любезно го покани:
 –Бихте ли ни казали дали има хотел наблизо? Влизайте, влизайте!
 –По това време само места за спане да искате! Почти всичко е свободно. Ако трябва- ще бутаме, но ще стигнем! След завоя, не е далеч!
 Младежът смъкна шапката си и остави раницата на седалката до себе си. Излезе разговорлив и Фелипе усети по акцента, че той също е чужденец. Английският, обаче, му се отдаваше.
 –По това време тук обикновено се качват скиори. Много е красиво, но времето крие опасности. Ние сме цяла група, аз реших да се разходя и ето какво ми се случи-настгна ме дъжда, после снега. А вие?
 –Идваме от града, да видим планината. Дано само не ни изядат мечките тук! Оженихме се и сме на меден месец.
 Снегът се набиваше в стъклата на колата и чистачките не стигаха до края, за да го изчистят.
 –Ето, от завоя вече се вижда комплексът. Вие на хотел ли ще отседнете, или във вила? Тук обикновено се наемат дървените къщички. Много са уютни, уверявам ви!
 Гледката,която се откри пред очите им, беше невероятна. Паркираха пред голям хотел, но наеха малка, двуетажна дървена вила, както им препоръча момчето. До тяхната, между дърветата, на не повече от 50 метра, се гушеха много такива, а в близост беше и ресторантът. Когато разпоредителят им отвори вратата, от вътре ги лъхна приятна топлина, примесена с мирис на смола.
 –Долу са холът и кухнята, а горе-заизкачва той дървената вита стълба-е спалнята.
 На двата етажа имаше камини. Беше прекрасно. Мария Хосе се притисна до Фелипе:
 –Божичко! Аз бих останала да живея тук! Приказка!
 –Така ли? А аз какво ще правя без теб, съкровище? А ако останем тук двамата, майка ми с кого ще се заяжда? Тежко и горко на прислугата и градинарите!
 Тя беше оставила всичко зад гърба си и мислеше, че сигурно ще успее да убеди Фелипе да прекарат цялото време, което им остава, тук, в тяхната къщичка, само двамата...
 Разпоредителят отново се върна. Държеше фенерче, което им остави на голямата дървена маса:
 –Това е за всеки случай. При буря се прекъсва токът. За топлината не се притеснявайте, камините се подържат автоматично, директно отвън. Вие само се наслаждавайте на природата. По това време на годината туристите намаляват, но за лятото почти всичко се резервира още от сега. Ей там-посочи той-е лифтът със ски писта. Не е далече, можете да се качите, ако желаете.
 Единственото, което Фелипе искаше, беше този човек да ги остави сами, двамата в спалнята, от чийто балкон се откриваше страхотна гледка.
 Мъжът тромаво заслиза по стълбата и преди да излезе, ги уведоми, че носят храна по вилите, ако предварително са си направили заявка, но ако желаят, могат да се хранят в ресторанта.
 Фелипе заключи входната врата след него, грабна Мария Хосе, която стоеше на стълбата и внимателно я качи горе. Пусна я на пода и я целуна. Хвана ръката ѝ и я дръпна до прозореца на терасата в спалнята им.
 -Ела, мила! Виж, виж! Ето там, нагоре гледай!-сочеше той дървото пред тях.
 Пухкав сняг беше покрил големия бор, а малка, пъргава катеричка скачаше от клон на клон и снегът падаше по пътя, който тя правеше с прескоците си. Сякаш някой ръсеше от небето едри, изкуствени снежинки. От комина на вилата срещу тяхната излизаше топъл облак, който убиваше падащите, нищо неподозиращи снежинки. На Мария Хосе ѝ домъчня за тях.
 Фелипе отвори вратата на терасата. От вън нахлу студен въздух. Той грабна шепа сняг и замери Мария Хосе.Тя отговори на закачката, но Фелипе не се задоволи само с това, а натри бузите ѝ, докато тя започна да вика:
 –Хей сега ще ти дам да разбереш!
 Поиска на свой ред да натрие носа му, но не успя, защото той я грабна в прегръдките си и тя се предаде.
 –Хайде, миличко! Искам да те стопля!-каза нежно той.
 Мария Хосе знаеше как ще го направи, защото всяка тяхна близост се съпровождаше с тази фраза.
 –Още е светло!-сви се тя до него,когато той започна да сваля якето ѝ.
 Затвори очи, когато той я накара да се почувствува в един друг свят, не в нейния.
 –Какво правиш с мен? Това нормално ли е? Фелипе, действуваш ми зле! Срамувам се от себе си!
 Той целуваше тялото ѝ. С дрезгав глас ѝ отговори:
 –Любима, ти ме правиш щастлив и аз ти отговарям със същото. Ние сме семейство. Нормално е и на двамата да ни е хубаво!
 Той продължи обиколката по тялото ѝ
 –Божичко! Аз съм луда! Ти ме правиш луда!
 Времето бе спряло. Съществуваха само те двамата, с топлината на Фелипе и горящата камина...
 –Какво ще правим?-дръпна той чаршафа, с който тя се мъчеше да покрие тялото си.-Ще вечеряме ли, или...
 Маря Хосе не отговори, но той се пошегува:
 –Както кажеш, но...
 –Ставай, ставай! Моля те!..Ти си ми направил магия, сигурна съм! На тази ли спалня ще прекараме медения си месец?
 Увила чаршафа около себе си,т я събираше разхвърляните си по пода дрехи. Фелипе я наблюдаваше от леглото.
 –Как щях да живея без теб, ако майка ми не беше прекършила ината си?-запита той сякаш себе си.-Ела!
 –Не, не!-запротестира тя. –Гладна съм! Ставай!
 Фелипе се протегна като котарак, а тя метна чаршафа, с който се беше увила, върху му и влезе в банята.
 В момента, в който беше насапунисала косата си и искаше да махне пяната от очите си, усети ръцете му върху гърба си.
 -Проклетник!-заудря тя напосоки и замаха с насапунисаните си ръце, за да го отпъди, но той се вмъкна при нея във ваната. Взе душа и отми косата ѝ, като с ръце чистеше пяната от нея.
 Тя се уплаши от себе си и му прошепна:
–Ти ме караш да се чувствувам лека жена. Стига, моля те!
 Той не я слушаше. Мария Хосе забрави, че е във ваната. Струваше ѝ се, че е в море от любов...
 Ароматът на бор и безжизнените очи на препарираните животни, закачени по стените в хола, я накараха да потръпне. Подът беше застлан с кожи от мечки. Някаква тиха тъга висеше във въздуха. Това накара Мария Хосе да се почувствува странно, като в приказка, в която тя беше главната героиня.
 Навън снегът летеше като перушина. Някой беше направил огромен снежен човек. На бялата му дреха се открояваха големи черни копчета, може би от застинала жар от камините, а на оформената му глава стърчеше голям морков. Върху нея за шапка се мъдреше стара тенджера, а под брадичката висеше плетено червено шалче.
 Мария Хосе никога не беше виждала снежен човек в такива размери и двамата с Фелипе опипваха ту морковчето, ту очичките му.
 –Утре ще се снимаме с него! Сусана и Емилио трябва да го видят. Погледни нагоре! Каква голяма луна! Та тя е цяло слънце и е толкова близо до нас!
 Толкова красота, събрана на едно място се струваше подозрителна на Мария Хосе. Някой с магическа пръчка се грижеше нищо да не помрачава щастието им.
 –Колко жалко, че всичко има край! Времето лети толкова бързо! Не ми се слиза в града!-тъжно въздъхна тя.
 Стоеше до прозореца и наблюдаваше как две катерички се застояха за момент, вперили поглед в нея, после пъргаво заскачаха от клон на клон до върха на дървото. Мария Хосе следеше облака от сняг, който те събаряха от клоните.
 Фелипе усети тъга в гласа ѝ:
 –Искаш ли да вечеряме тук, скъпа? Ще поръчаме храна и ще прекараме прекрасно вгнездото на любовта-на спалнята, във ваната, а може и на кожите на пода! Как не съм се сетил по-рано! Не си против, нали?-искаше да я развесели той, защото знаеше как ще реагира и ще се промени цвета на лицето ѝ.
 –Как можах да се омъжа за такъв перверзен тип като теб!-плесна тя нежно ръката му, която се беше протегнала да докосне гърдите ѝ...
 
За двамата нощта беше като един миг...
 Мария Хосе сънуваше странен сън. Видя се като принцеса с бяла рокля от лед. Танцуваше. Косите ѝ също бяха ледени и звъняха в такт с музиката. На разстояние до нея спря каляска и тя беше бяла. От нея излезе принц. Той я покани на танц, но изведнъж някой се доближи до нея горещо огнено кълбо и тя за почна да се топи бавно, докато остана капка вода. Принцът, отчаян, се качи обратно в каляската и замина...
 Събуди я някаква неприятна миризма. Искаше да извика, но не можеше,от устата ѝ не излизаше звук. Задушаваше се. Удряше с ръка мястото до нея и последното, което видя, бяха няколко дъски, които се отцепиха от горящия таван и паднаха на спалнята им. Успя да се хвърли върху Фелипе и да го закрие с тялото си.
 Той крещеше. Грабна я и през пламъците успя да я изнесе извън горящата къща.

 Цяла седмица Мария Хосе се бори със смъртта. Фелипе не се откъсваше от леглото ѝ. Тя от време на време чуваше говор, но отново потъваше в друго измерение и мислеше,че сънува. Събуждането и умирането бяха продължителни. Мъчеше се да отвори очи, но не ѝ се отдаваше. На седмия ден усети, че е жива. Напрегна паметта си, но от там нищо не излизаше...
 Фелипе ме можеше да си намери място от мъка. Искаше му се час по-скоро да я прибере в Мадрид, но това с магическа пръчка не можеше да стане и той прекрасно го съзнаваше. Докато оперираха лицето ѝ, чакаше пред вратата  и плачеше. Когато го успокояваха, че всичко е под контрол, знаеше, че го лъжат.
 Държеше ръката ѝ,когато усети, че тя стисна лекичко пръстите му. Надвеси се над нея:
 –Скъпа!!! Миличко! Чуваш ли ме? Тук съм!
 Мария Хосе раздвижи пръстите на ръката си и се помъчи да каже нещо. Усилията ѝ бяха безуспешни.
 –Тя ме чува, докторе!-обнадежден,съобщи той новината на екипа от лекари.-Отговори ми, като ми стисна пръстите.
 –Искаме да я попитате нещо много важно. Чува, но вижда ли?
 Всички мълчаха и чакаха отговора ѝ
 Фелипе хвана отново ръката ѝ:
 –Миличко! Трябва да те попитам нещо...ако отговорът е да, стисни два пъти пръстите ми! Няма да те насилвам да говориш! Набери сили! Направи го, моля те! Само два пъти...
 Мария Хосе стисна един път и пусна ръката му.