Jun 10, 2012, 10:29 PM

Краят на слепотата(14)последна част 

  Prose » Novels
1298 0 12
60 мин reading

 

                                      Две години по-късно

 

Сусана

 

Целият апартамент ухаеше на пуканки. Беше събота вечер. Емилио никога не спомена повече за случая с ваната, а Сусана не сподели дори с Мария Хосе.

 –Какво става с теб? Не излизаш с приятелки. Накрая в манастир ще отидеш!

 Сусана много пъти вземаше решение да му разкаже, но се срамуваше, а времето малко по малко отдалечаваше случилото се. Обожаваше близнаците на Мария Хосе. Гордееше се,когато случайни минувачи ѝ казваха, че са досущ като нея. Тя се усмихваше, но не отричаше. Разходките с Емилио също ѝ се отразявана добре, но травмата, която ѝ нанесе оня човек, я правеше мнителна. Ако млад мъж на улицата я питаше за нещо, тя махаше с ръце и бързо се отдалечаваше. Дълго врене сънуваше кошмари и беше предупредила приятелките си да не дават информация за нея и телефона ѝ. В началото си мислеше, че някой я следи и тичаше без причина. Емилио я придружаваше от работата ѝ вечер,докато един ден тя реши, че сама трябва да преодолее страха и му каза да не идва.

 –Не ми се излиза, Емилио, но ти когато пожелаеш, аз съм на разположение.- с неохота отговори тя на въпросите му.

 

Сусана мина край момчето, което всяка сутрин раздаваше безплатния вестник 20 минути на входа на метрото. Нямаше намерение да го чете,но той го мушна в ръцете ѝ и тя го сложи в чантичката си. От него само четеше хороскопа си за деня и програмата на телевизията.

 Във влака имаше места и тя седна. Помисли си, че днес късметът ѝ работи от сутринта. Винаги пътуваше на крак,или отстъпваше мястото си на жени с деца или по-възрастни от нея. Дългото пътуване до работата я изморяваше. Сега се вслушваше в тракането на релсите и по-особения шум, когато влакът влизаше в тунел. Чувствуваше се някаква тайнственост между пътниците. Повечето от тях дремеха, а други четяха вестниците, които раздаваха по входовете на метрата, или електронни книги. Сусана си мислеше, че тя също може да си купи.Щеше да чете неща,които сама си избере, а не това,което ѝ налагаше пресата. От всяка спирка се качваха пътници и пространството намаляваше. Пред погледа ѝ стоеше жена с вестник в ръка. Сусана хвърли бегъл поглед на едрите букви пред очите си. Не можа да го дочете и жената обърна страницата. Най-отгоре с още по-едър шрифт имаше друга публикация. „Защо трябва да надничам в ръцете на хората, като имам същия вестник в чантата си“,помисли си тя и отново се вторачи в заглавието. Скандал в една от най-големите дискотеки на Мадрид. Изтръпна и веднага отклони поглед от вестника. Загледа се в една китайка и детето ѝ, които си приличаха като две капки вода. Жената с вестника беше слезнала или седнала.

 Денят мина като всеки друг. Нищо различно не се случи. На връщане отново успя да седне. Затвори очи. Един час път беше достатъчен да си отдъхне. Чувствуваше умора в краката си и задряма...

 

 –Емилио не беше в къщи.Тя беше в банята, когато чу, че се отключва пътната врата.Той видя чантата на закачалката и се провикна:

–Тук съм! Гладен като вълк и ако няма нищо за ядене, ще изям теб!

 Сусана се усмихна, разресвайки мокрите си коси пред огледалото.

 –Идвам, ламя такава! Вечно не си се наял! Я сложи в микровълновата едно пакетче пуканки, да хрупаме след вечеря! Сега ли ще се къпеш?

 –Сега не! Да не умра от глад в банята! После.

 Той я целуна бащински. С късото си пеньоарче и с мократа си коса тя приличаше на тийнейджърка.

 –Изморена ли си? Как мина денят?

 –Вече не съм, но в метрото бях заспала. Някой път ще мина транзит през Пласа Елиптика.-засмя се тя.

 –Суси, защо не помислим за друга работа,по-наблизо. Да поразпитам, а?

 Замириса на пуканки. Емилио приготви две купи и ги сложи на масата до чиниите с яденето,което тя стопли.

 –Това за какво е?-посочи с поглед тя посудата.

 –Ще си разделим пуканките и всеки да яде от своето. Хващам те, че докато аз чета вестника, ти хем гледаш телевизора,хемядеш и за мен-каквото остане по дъното.Без зъби останах да хрупам циганчета!

 Двамата избухнаха в смях

 –Прекрасна домакиня си! Как ти дойде на ум да украсиш така салатата? Ех, защо не познавам едном свестно момче, да те препоръчам и за втори път да вървя пред олтара!

 Сусана прибра усмивката. Стана от масата и започна да рови в едно чекмедже.

 –Не се мотай, че ти изстина яденето.Има ли филм тази вечер?

 Тя се сети, че вестникът с програмата на ТВ е в чантата ѝ, сложи го в ръката му и прибра празните чинии в съдомиялната машина.

 Емилио сложи очилата и заразглежда заглавията. Бързо стигна до програмата и каза:

 –Първо да видим какво са ни приготвили артистите и ще го прегледам.

 Преместиха се в хола. Той се излегна на дивана, а тя се опъна на фотьойла, като вдигна  краката си на масичката.

 –Сега, като всеки си има купичка, мога и така.Ех,че удобно!

 Сложи пуканките върху себе си и захрупа. На канала вървеше клюкарско предаване и Белен Естебан се надвикваше с Мария Пашиньо. Сусана превключи канала.

 –Остави ги, де! Ще изпуснем сеира,ако се сбият накрая! Тия двете са катоорлици, затова ги разделят, за да не се хванат за косите! Резил!-ядоса се той и взе вестника. Отвори го и започна да сумти:

 –Боже, Боже! Ти чете ли какво пише тук? Майко мила,на пъпа на Мадрид! Как са допуснали такова нещо?

 Той се надигна и седна. Сусана остави пуканките на масата и седна до него.

 –И какво толкова е станало в центъра?-дръпна тя вестника.

 Нещо се надигна в гърлото ѝ и я задуши. Ръката ѝ затрепера.

 Голям скандал в дискотека Posados de los animos. Днес бяха арестувани шефа и част от персонала,уличени в пласиране на дрога, зарибяване на малолетни и насилствен секс.Показанията на пострадали момичета доведоха полицията в една от най-големите дискотеки на Мадрид...

 Сусана хвърли вестника и избяга от стаята си.Емилио скочи след нея и нахлу в стаята и без да чука. Сусана плачеше.

 –Ела тук! Какво има? Кажи ми, нали с теб нямаме тайни!

 Той натисна дистанционното.Във въздуха витаеше нещо страшно. Емилио го усещаше със всичките си сетива.

 –Какво има, дете? -прегърна я той.-Станало ли е нещо?

 –Емилио!-ридаеше тя.-Аз съм една от тях

 Той не разбораше какво му говори. Махна ръката си от нея и стана.

 –От кои тях?

 –Срам ме е!-закри тя очите си.

 Той хвана дланите и насила ги откъсна от нея. Надигна брадичката ѝ нагоре.

 –Плашиш ме! Какво ти стана изведнъж? Хайде, изплюй камъчето!

 Случи се там, на същото място-посочи тя вестника.

 Емилио се удари по челото.

 –По дяволите! По дяволите!-върна той назад лентата. Затова ли?... А аз!!! Защо не те предпази! Боже,Боже!

 Той се обърна и застана на прозореца, за да скрие влагата в очите си.

 И двамата мълчаха. Пръв наруши тишината Емилио:

 –Знаеш ли какво ще направиш? Ще свидетелствуваш! Ако трябва целият свят да чуе гласа ти, ще го кажеш!-разтърсваше той раменете ѝ. ѝе го убия този...-търсеше той най-точната дума. –Мерзавец! Негодник! Кой беше?

 –Не знам...Нямахме време дори да се запознаем...-плачеше тя.

 –Утре двамата ще отидем в полицията. Трябва да дадеш показания! Животни!...Затова ли не излизаш? Ще го бутна зад решетките аз! Най-добрият адвокат ще намеря!-обикаляше той из хола.

 Пред очите му оживя сцената във ваната и той стисна юмруци.

 

 –Елате, ето тук. Не се притеснявайте,те не ви виждат.

 Емилио стискаше пръстите ѝ. Дланта му беше влажна. Тя доближи стъклото. Направи опит да се отдръпне, но той не ѝ даде тази възможност:

 –До теб съм! Какво може да ти се случи, щом съм до теб, дете?

 –Виждали ли сте тези младежи в дискотеката?

 Тя премина с поглед редицата. Вторият от ляво ѝ се стори познат. Разтри челото си:

 –Вторият! На бара на първия етаж беше.

 –Някой друг?

 –Не знам...Май не.

 –Добре. Седнете.

 Времето течеше бавно. Стори ѝ се, че мина час, докато униформеният отново я покани да погледне през стъклото.

 Тогава Сусана го видя.Сгуши се  в Емилио и заплака. Мислеше, че ако го посочи, той ще хване ръката ѝ и ще я заведе отново там,в червената зала и ще пусне тежките, плюшени завеси.

 –Последният!-едва можа да произнесе тя.-Той беше. Няма съмнение!

 –Сигурна ли сте? Помислете си!

 Нямаше нищо за мислене и Сусана го потвърди с подписа си.

 –До тук беше анонимно, но в съда ще бъдете очи в очи. Подпишете и тук. Това са Вашите показания за случилото се.

 Емилио сложи химикала между пръстите ѝ и подкрепи ръката ѝ.

 Тя не вярваше, че ще го направи. Всички щяха да разберат тайната ѝ, но това вече не я тревожеше. От гърба ѝ падна огромен товар. Стана ѝ леко.

 Призовката за делото щеше да я срещне в съда с непознатия от дискотеката.

 

 

–Съдът влиза! Станете!

 Съдебните заседатели последваха съдийката. Прокурорът отвори папка и изложи хода на делото. Обвинителният акт започна с експозе, в което се споменаваше миналото, настоящето и перспективи за бъдещето на обвиняемия.

 Съсана не повярва на ушите си, като чу, че той никога не е планирал престъпленията си, а всичко е било импулсивно.

 Неговият адвокат я попита нещо, но тя не го чу. Срамуваше се от признанията, че е тръгнала доброволно с него по етажите на дискотеката, но нейният придаде всичко на наивността ѝ и доверието към хората. Изложи отзиви за нея от службата ѝ.Не пропусна и връзката ѝ с влиятелното семейство на Фелипе.

 Призоваха Емилио в залата като свидетел по делото.

 –Трите имена за протокола!-нареди съдията.

 –Вие като какъв се явявате?-попита адвокатът на обвиняемия.-Роднина, близък, познат?

 –Настойник! Сусана живее при мен от години.

 –Да не би...подсмихна се адвокатът на подсъдимия.

 –Протестирам!-скочи нейният.

 –Приема се.-обяви съдийката.

 Емилио настръхна.Дадоха му думата отново:

 –Ако беше живо моето дете, сега щеше да е на нейната възраст! Възмутен съм от намека на господина!

 –Вие знаехте ли за случилото се? Защо не съобщихте в полицията?

 –Не! Не ми минало през ум, че могат да се случват такива неща на места, където младежите ходят уж да се веселят! А нея секунда я делеше от смъртта! Бог ми помогна да я спася! От този случай до сега тя не излиза от къщи...

 Същото потвърдиха и двете нейни приятелки, призовани като свидетелки по делото.

 Когато адвокатът ги попита дали са я завлякли насила до третия етаж, тя се почувствува разсъблечена пред всички и сложена на подсъдимата скамейка.

 Намесата на адвоката прекъсна с протест неуместните въпроси. След това дадоха думата на защитата. Когато попитаха обвиняемия дали познава Сусана, той вдигна глава и впери поглед в нея. Тя не издържа и наведе глава.

 –Не знам...Не си спомням.-уклончиво отговори той.

 Сърцето ѝ щеше да изскочи. Дори не спомняше коя е, а тя се бе страхувала, че може да я е проследил и търсил.

 –Да или не?-повтори адвокатът.

 Обвиняемият вдигна рамене.

–А Вие сигурна ли сте, че е той?-обърна се към Сусана

–Да!-извика силно тя.-Този тук разби живота ми, а дори не знам как е името му!

 В залата зашумяха.

 –Тишина!-нареди съдийката.-половин час почивка.

 Съдът се оттегли. Времето да се върнат за произнасянето на присъдата се стори на Сусана цяла вечност. Беше вперила поглед във вратата, от която излязоха и не откъсваше очи от там.

 Бавно, един след друг влязоха шестчленният съдийски състав, начело със сидията. Всички станаха прави.

 –...Признава се за виновен по член...

 Сусана не чу останалото. Всички се втурнаха да я прегръщат. Тя плачеше. Емилио разпери двете си ръце и бащински я обгърна:

 –Ти си моето мъжко момиче! Гордея се с теб!

 Тя се сгуши в прегръдката му.

 

 

Мария Хосе и Фелипе

 

–Не, не, не! Кучето не е кон! Я елате тук!-хвана Фелипе близнаците и се обърна към Мария Хосе. –Скъпа, твоят Ейко им позволява много на тия двамата!Докато се обърнах и те се бяха качили върху него!Не знам, аз смятам да вземем още една жена за няколко часа.Тази не им е достатъчна.Утре ще го уредим.

 Бавачката днес ги беше помолила за почивен ден и Фелипе се хвана за главата:

 –Ще ви вържа, така да знаете! Маркос, защо дърпаш Лусия за косата? Ей, ей,Лусия, намокри се цялата! Дай тази чаша!

 –Я елате тук при мен!-викна им  Мария Хосе.

 –Ето ти ги. Оправяй се с тях!-сложи ги той от двете ѝ страни.

 –Коя приказка да ви разкажа?-гушна ги тя.-За принцесата или...

 Те не изчакаха да довърши и отново скокнаха на пода.

 Фелипе погледна часовника си. Имаше още време до часа, в който ги слагаха да спят, но той ги грабна и занесе в стаята им.

 –Днес ти ли ще ни разказваш приказка?-гракнаха и двамата.

 –Без пазарлъци! В леглата! Ако заспите бързо, после ще има разходка! Ще ви водя при Емилио и Сусана,но само ако затворите очи. Ясно ли е?

 –Аз си искам куклата!-нацупи се Лусия.

–И аз-моя палячо!-не остана назад Маркос.

 Децата бяха много изморени и докато Фелипе ровеше из купчината да намери точно играчките, с които спяха, те вече нямаха нужда от тях. Той ги погали по главичките, нагласи бибероните, затвори вратата и излезе.

 –Е,най-после тишина!-мушна се той в леглото при Мария Хосе. –Скъпа, искаш ли да те стопля, докато не са скочили?

 –Ами ако не ми е студено?Тогава?

 Телефонът извъня,но Фелипе не се помръдна. „Ще вдигне прислугата-помисли си той-Или да оставят съобщение. Сега не е моментът!“

 Посегна и изключи и мобила си. Не искаше никой да ги безпокои, времето беше само за тях двамата.

 Тя се сгуши в прегръдките му.

 

–Емилио е звънял няколко пъти-каза Фелипе, като включи мобила. –Я да видим какво става!

 –Къде ходите? Колко пъти звънях?Аз, като се сетя нещо, на момента трябва да питам, в противен случай го забравям. Мария Хосе нали вече не кърми децата? Мотае ми се в главата една мисъл, че оня доктор, дето оперира очите на Йоланда, май беше казал, че като спре да кърми, може да се направи нещо, а? Или съм си го измислил?

 –Много си смешен!-прихна Фелипе.-Щом се събудят децата, ще прескочим до вас. А по въпроса-утре имаме консултация. После ще говорим и по друг въпрос. Тия двамата ще ни побъркат! Не съм предполагал, че са толкова палави! Оставям те, но ми напомни! Касае се за тях.

 –Ето тук записвам, щом трябва аз да те подсеща. Ама, че младежи! Аз, възрастният човек, не мога да помня всичко!-измърмори Емилио и драсна на едно лепещо листче, което стоеше с магнит на хладилника в кухнята с надпис „да не забравя“

 

 –Заповядайте!-покани ги доктор Раес в кабинета си и взе папката с документи, които Фелипе му подаде. –Ще останете в клиниката известно време. Ще комбинираме лечението с лазер и лъчетерапия. Няма нищо страшно. В осемдесет процента от случаите резултатът е положителен. При вас очният нерв не е атрофирал и позволява това лечение. Този метод се прилага от скоро. Медицината напредва в товао тношение. Така, че когато вие решите.-говореше той по-скоро на Фелипе и отбягваше да спира поглед на лицето на Мария Хосе.

 –Аз смятам-намеси се тя-Тоест-готова съм, дори сега да кажете.Та аз още не съм виждала децата си и ако  не мога да ги видя до края на живота си, то какъв ще е този живот?-тихо добави тя,наведе глава и замълча.

 –Добре-надигна се докторът.-Няма да Ви задържам повече. До утре. Да не закусва, за да се направят изследванията. Кураж и късмет, това ни е нужно!

 

 –Казвай, какво каза докторът?-нетърпеливо попита Емилио. Беше загубил търпение да чака и снове по коридора пред кабинета.

 –Надеждата крепи човека!От утре ще видим как ще се развият нещата!-отговори му Фелипе.-Виж, Емилио, ти нали имаше връзка с онази жена, съседката ти. Имаме нужда от още една помощничка за децата за няколко часа. Не можем да натоварваме бавачката им толкова! Аз за един ден вдигнах ръце. Не съм си давал сметка колко е трудно с тях! Можем да вземем от агенция, но не знаем на какво ще попаднем. Тази българка може би има някоя подходяща приятелка. Деца са все пак, иска се отговорност.

 –Ето, бях записла и забравих! Това ли трябваше да те подсетя? Ще го уредим,цветарче!-тупна го той по рамото.-Това да ти е проблемът!

 

 –Как сме? Сигурно не сте спали тази нощ?-попита докторът Фелипе, след като вкараха Мария Хосе в залата за процедури. –С Вас трябва да говорим и по един деликатен въпрос. Касае се за белезите по лицето ѝ. Тя сигурно не знае за съществуването им.

 Фелипе се стъписа. Той никога не беше ѝ споменавал за това.

 –Има случаи при такива обстоятелства пациентът след отваряне на очи изпада в паника, а понякога в дълбока депресия. Нужен е психолог по време на лечението, да я подготви, в случай, че успеем, на което искрено се надявам. Водете децата при нея, от полза ще е.

 Времето летеше. Нещо пред очите ѝ просветляваше. Доктор Раес видя това след няколко процедури и беше убеден,,че случаят ще приключи положително. Млада психоложка подготвяше Мария Хосе за шока, който я очакваше,когато види лицето си в огледало. Разказваше ѝ случаи, подобни на нейния. Постепенно, след няколко процедури, започна да различава лицата на децата. Лечението беше към края. Мария Хосе възвърна зрението си.

 Очакваше Фелипе с децата и искаше сама да среше косите си. Донесоха огледало. Тя впери поглед в него и изпищя от ужас:

 ––Това ли съм аз? Божичко!!!-закри тя с длани лицето си

 Върнаха я в леглото. Фелипе открехна вратата и избута децата отпред. В ръцете си държеше голям букет бели рози:

 –При мама! Тичайте!

 Тя криеше лицето си,крещейки:

 –Не, не , не! Моля те, Фелипе! Изведи ги!

 Изнесоха децата при другите навън. Фелипе искаше да махне ръцете от лицето ѝ, но тя упорито ги затискаше.

 –Моля те,скъпа! Какво ти става? Всички сме толкова щастливи! Защо,скъпа?

 –Не искам децата да ме виждат в този вид! Отвратително е! По-добре никога да не бях прогледнала, да не видя това!

 –Мари,та децата от раждането те гледат така! Кое те притеснява,кажи ми? Моля те ,скъпа, успокой се!

 –А ти? Ти си ме любил в този вид! Съжалявал си ме, нали?

 Той разтърси раменете ѝ:

 –Не,не! Само съм те обичал! Погледни ме,моля те! Виж ме!-вдигна той брадичката ѝ нагоре.-Всички са тук, а ти какво правиш?

 Тя плачеше, вперила поглед в белия чаршаф.

 –Госпожо,разбираме притеснението Ви,но този проблем е по-маловажен от зрението и има решение! Моментът не е за допълнително натоварване! Успокойте се!-намеси се доктор Раес.

 –Какво решение? Как ще заставам пред децата си от тук нататък? Как?

 –Аз виждам много скоро следващата Ви стъпка. И когато промените лицето си, може би тогава ще бъдете за тях една непозната. Как ще им обясните това на малчуганите?

 Мария Хосе вдигна лице и го погледна. Очите ѝ бяха мокри.

 –Ето този знак,сълзите,говорят, че е време да си тръгнете. Направете първа стъпка,към пластика а там медицината е с една крачка пред нашата. Ще видите!

 Фелипе не ѝ помогна. Тя сама стана от леглото. Навън я чакаха.

 

 

Йоланда, Лаура и Мартин

 

Ало? Здрасти!...Спомняш ли си за мен? Казал си на Магдалена да ти се обадя. Йоланда съм.

 Мартин се стъписа. Никога не беше поръчвал да го търсят и запелтечи на български и испански:

 –Ама аз...Магдалена...

 –Искаш ли да се видим?-пое инициативата тя. –Имам идея да се помолим заедно във вашата църква. Утре е неделя, свободен ли си?..Магдалена ще ме доведе. Там ще се чакаме...Стой така, момент, моля! Не затваряй!

 Някой звънеше на вратата. Беше Емилио, съседът им

 –Здрасти, принцесо, как си? Тук ли е Магдалена? Трябва да говоря с нея.

 –Като се върнат, мама ще ти се обади. На пазар са.-бързаше тя да го отпрати. Мартин търпеливо чакаше.

 –Значи се разбрахме, утре в единадесет.

 Емилио чакаче асансьора, за да се прибере,когато двете жени излязоха, натоварени с багаж.

 –Я виж!Съседът! –възкликна Магдалена.-Пак е звънял у нас да те търси.

–Този път съм при теб, но като сте двете-по-добре!-грабна той чантите от ръцете им и влезе след тях.

 –Директно на въпроса.Мария Хосе и Фелипе се нуждаят от още една жена, само за няколко часа, да озаптява ония, палавите. Ако ти знаеш някоя приятелка, на която имаш голямо доверие, все пак деца ще гледа, няма да чисти прах.

 Магдалена остана замислена за  момент:

 –А бе, аз тук май само се поврътвам. Тия двете излизат сутрин и се връщат късно и аз се чудя какво да правя сама. Лаура, ти какво ще кажеш, а?

 –Аз има нужда от теб.Ти си част от нас и ако смяташ, че ще можеш да насмогнеш с готвенето и чистенето, аз не съм против!

 –То пък едно чистене и готвене! Като не ядете нищо и не цапате. Ще поема,Емилио, но дали ще ме щат, като съм на възраст вече?

 –Ще видим.Хайде да те представя, пък после ще говорим.

 

 

–На баба слънчицата! На баба бонбончетата! Ей, юнак, ела тук!-бръкна тя в джоба на жилетката си. Знаеше, че малките се залъгват с дреболийки и се беше приготвила.

  И двамата като стрели се спуснаха в отворените ѝ обятия. Очите ѝ се навлажниха. „Можеше да имам и мои внуци, но щом Ти, Боже, си решил така, ще се радвам на чуждите деца!“

 

 

Неделната сутрин подсказваше, че денят ще бъде слънчев. Мартин се протегна, приклекна няколко пъти да се раздвижи и влезе в банята. Бръсна се повече, отколкото друг път. Потупа се по бузите, да се убеди, че го е направил добре, видя се в профил на огледалото и излезе. Смени две-три блузки и когато най-накрая се хареса, тръгна от къщи. Не беше суетен, но днес бе специален ден за църква. Не,че не беше ходил, но с момиче му бе за първи път. Като че му бяха поникнали крилца. Стисна чантичката с даровете за Богородица, както беше поръчала приятелка на майка му.

 „Дали не забравих нещо? Всичко в бяло. Сапун и кърпа.Бели свещи, седем, на седми ден да ги запаля.Цветя.Маргаритки и те бели. Дано онзи с кофата е на ъгъла, че без цветя сигурно няма да стане!“

 Излезе от метрото и го чу, че се провиква:„Три евро,три евро!“ Купи букет и забърза към църквата. Тя чакаше. Беше хванала Магдалена под ръка и се смееше. Като го видя с букет и Магдалена се засмя:

 –А, бе, бандюга, защо се бавиш? Знаеш ли от кога сме тук?-сръга го тя в ребрата.-Да не си ходил да береш китки за момата, а?

 –А, не!-засрами се той.-Те са за Богородица. Една жена казала на мама какво да донеса за благодарност.

 –Е, тогава вие, двамата, идете до олтара. Аз вече минах по реда. Отивам на кафе. Внимавай в играта! Да не я отведеш някъде, че майка ѝ ще ме убие! Чу ли? Тя ще те научи да правиш балончета с дъвката. Да знаеш каква майсторка е! По цял ден тренира!

 Тя се засмя, извади от джоба си хартиена кърпичка, обърна се към Йоланда и нареди:

 –Плюй! Ще вземеш да влезнеш с нея в църквата и отец Димитър ще те навика, та да станеш за резил и да се срамува момчето, че е с теб!

 Мартин си проби път в навалицата и застанаха двамата от ляво до олтара. Клекнаха и наредиха всичко под иконата на Богородица. Тя хвана ръката му. Той я  погледна изненадано. Дланта ѝ беше топла, а неговата се навлажни от напрежение. Стисна пръстите ѝ и забрави думите, които си беше повтарял по пътя до църквата. Като оправдание за това се наведе към Йоланда и тихичко прошепна:

 –Тя, Богородичка, знае от какво имаме нужда. Много пъти съм ѝ го казвал, всеки ден, всяка сутрин. Затова само да ѝ благодарим.

 

 

Доктор Раес

 

Доктор Раес излизаше в отпуска и то не каква да е, а заслужена. Работата оставаше в сигурни ръце и той спокойно редеше багажа в куфара. Самотата напоследък го подтискаше. Откакто се раздели с Инна се страхуваше да се обвързва с жена. Тя му нанесе голяма травма. Със смъртта на баща си загуби близък приятел. Отдаде се на медицината, но започна да усеща, че не само това е целта в живота му. Мечтаеше си до него да има някой. Майка му се установи постоянно в Тенерифе, където имаха хотел. Там щеше да прекара месеца с майка си. От както баща му си отиде,тя се промени. Даде си сметка какво бе загубила, но нещата не можеха да се върнат.

 Не беше ходил на Тенерифе от много време. По-скоро тя,като се затъжеше за него, пристигаше в Мадрид. Оставаше за кратко и отлиташе отново.Сега беше негов ред да я посети.

 Тя го чакаше на летището.Видът ѝ беше невероятен.Прегърна я и ѝ направи комплимент:

 –Мамо,какво правиш със себе си? Всеки път те виждам все по-хубава, а я виж мен! Как го постигаш?

 –Сине, дойде да се шегуваш със старата си майка, ли? Ако махнеш тази брада и ти ще се подмладиш!-дръпна тя няколко косъмчета.

 –И аз така мисля. Сега е моментът! Пък и от къде да знае човек, може да ме харесат повече без брада, отколкото- с нея.

  –Да знаеш само колко хубаво ще ни бъде!-стисна тя ръката му.-Липсваш ми, но ти обещавам, че няма много да ти досаждам. Аз имам свой, личен живот и не желая да го променям дори само за месец поради това, че ти си дошъл у дома. Искам да си починеш и да забравиш за известно време Мадрид!

 От асансьора излезе млада жена с плажна шапка,която беше от същия десен като голямата ѝ чанта.

 –Здравей! Излизаш ли, скъпа?-поздрави я майка му.-Хавиер, не стой като за снимка! Не я ли позна?

 –Здрасти.-напъна той съзнанието си.

 Жената му се усмихваше насреща и той си спомни тази усмивка, която беше запазила от детските им години. Като малки играеха на плажа. Двете майки бяха приятелки. Хавиер винаги дърпаше двете плитки, които стърчаха на ушите ѝ като на Пипи Дългото Чорапче.

 –Естер! Колко си се променила! Ако те бях срещнал при други обстоятелства, нямаше да те позная! Колко хубава си станала!

 –И ти си се променил! С тази брада помислих, че е някое гадже на майка ти. За дълго ли?

 –Месец заслужена почивка, а ти?

 –Е, аз за две седмици. Пристигнах вчера.

 Обърна се към майка му и я скастри:

 –Но защо не ми каза, че Хавиер ще дойде?

 –Помниш ли Пипи?

 Сърцето му трепна. Беше смаян от вида ѝ. Платинено русите ѝ коси надничаха немирно под шапката. Той се засмя и се смъмри наум:„И таз добра, от всяка жена ли ще учестяваш ритъма си! С Инна беше от пръв поглед! Внимавай!

 –Аз излизам. Нали ще се видим,като се върна?

 Той кимна.

 Първото беше банята. Постоя в джакузито и застана пред огледалото. Подвоуми се за миг какво да направи с брадата си и накрая прекара машинката. Тя остави пътечка на лицето му. Проблемът приключи.обръсна се. Опъна се на дивана в хола и грабна албума,който лежеше на масичката. Налетяха го тъжни спомени. Сватбата. Баща му. Затвори бързо и го захвърли на мястото му. Излезе на терасата. Красивата гледка го успокои. Посегна към компютъра,но си даде сметка, че ако се унесе, няма да се отърве от тази краста. Дори му беше минало през ума да не го взема и да смени временно номера на мобила си. Изпитваше голяма нужда от пълна почивка.

 Излезе. Знаеше, че майка му е на фитнес. През остъклената врата на асансьора видя, че Естер чака, за да се качи на етажа. Имаше навик да почесва брадата си и сега несъзнателно го направи. Изведнъж си даде сметка, че направи грешка в бръсненето. Естер щеше да си помисли, че забележката ѝ го е предизвикала.

 Срещата беше неизбежна.

 –Ау! Каква промяна! Ето защо като малка,когато ме питаха дали си има гадже,аз не се замислях и отговарях на всички:„Да! Хавиер Раес се казва!“

 Стана му топло,но нищо не каза.

 –Била съм влюбена, защото и тогава, и сега си същият хубавец! –докосна го тя по прясно обръснатата брада.-Ти беше ли влюбен в мен, а?

 –Честен ли трябва да бъда?-усмихна се той виновно-Не! Не бях и дори те ненавиждах за това, че ме оставяха да играя с теб! А ония твои плитки ме вбесяваха!

 Тя така звънко се засмя, че той се почувствува неловко.

 –Значи, така, а?...Ела, дечко, да пием по кафе! Много е топло за разходка!

 

Естер непринудено кръстоса краката си и докторът се чудеше по какъв начин да не гледа към тях.

 –Имам идея, ако ти искаш, някой ден да отидем на нашата вила! Хем да видим дали майка ми ще те познае! Колко години не сме се виждали?

 Хавиер се върна в детските си спомени,когато тичаха с нея по плажа. Буташе я на земята и се мяташе отгоре ѝ. Тя крещеше, загребваше пясък и го хвърляше в очите му. Докопаше ли обаче плитката ѝ , той я скубеше с настървение,докато се намесваха двете майки и ги разтърваваха.

 –Ал-о-о! Къде се отнесе?

 –На оня плаж, Пипилота! Още ме гложди твоят пясък в очите ми.

 –Божичко! И аз го помня това! А когато двете семейства обядваха или вечеряха заедно,аз не исках да ме слагат до теб!

 –И аз.-прекъсна я той.-И аз не исках.

 –Учудена съм.-вдигна тя вежди.-Нещо не се връзва. Защо тогава ме целуна един път по бузата, когато бяхме сами в моята стая?

 Хавиер прекрасно помнеше, но се надяваше тя да е забравила.Подвуоми се за момент с какво да я нападне, но  не можа да измисли оправдание за постъпката си и вдигна рамене:

 –И аз не знам. Детска му работа.

 Очите ѝ блестяха по особен начин. Той забрави да отмести поглед от нея и тя размаха ръка пред очите му:

 –Хей, разсейваш се! Какво си се вторачил като пиле в глист, палячо? Палячо,нали така те наричах аз, помниш ли?

 Как можеше да забрави онова свое костюмче, половината в синьо, половината в червено.Шапката също беше вдва цвята.Каро за капак го обуваха с големи пантофи с върхове, които имаха отпред големи топки!

 –Каква памет!

 Този път и двамата прихнаха.

 Искаш ли да спрем?-през смях попита Хавиер.-Защото ще кажа нещо,което няма да ти хареса.

 –Кавай,казвай! Цялата съм в слух!

 –Не ти слагаха гащи и на плажа всички те гледаха гола!

 –А-а! Това ли било?

 Естере стана от мястото си. Хавиер помисли,че ще си тръгне обидена, но тя разкрачи краката, изпъчи долната част на тялото си и му се ухили:

 –А това помниш ли го?Ей така се изпъчваше, за да ми покажеш колко напред можеш да пикаеш!

 –Стига, стига!-заливаше се от смях той.-Достатъчно! Да спрем дотук.

 Спомни си още нещо, за което тя не беше се сетила. Беше намерил едно цъфнало глухарче. Толкова усърдно ѝ го носеше, да запази пухчето и да ѝ го подари заедно с него, дори клекна пред нея, а тя духна силно и то остана голо. „Колко плаках тогава! Добре, че поне това е забравила!...“

 Хавиер сложи ръката си на рамото ѝ. Почувствува болка в слабините си. „От кога не съм бил с жена?...След Инна – с нито една“

 И двамата замълчаха. Тя наруши тишината. Гласът и беше тъжен:

 –Знам за теб.Мама ми каза, а за баща ти,като научих, толкова плаках! Той беше голям човек! Помниш ли как ни носеше двамата?

 Очите ѝ добиха друг вид. Тъгата взе надмощие.

 –Ех,живот!Две последователни трагедии в него! Да сменим темата, искаш ли?

 –Ами те се изчерпаха! Минахме миналото, не знаем бъдещето! За какво да говорим?

 –За теб.Как е?

 –Сама.Не съм се обвързвала с никого. Както казва мама-стара мома. Знаеш ли, ще ти кажа направо и сериозно-много се радвам, че се срещнахме! Струва ми се, че никога не сме се разделяли! Ти същото ли чувствуваш? Ама честно!

 –Естер...Имам предчувсвие, че между нас ще пламне искра, но искам да съм откровен с теб. Бившата ми жена остави в душата ми трайни следи. Не съм сигурен в себе си. Е,това е!

 Тя стоеше много сериозна, но като видя отчаяната му физиономия, го тупна по рамото и се усмихна:

 –Ама ти май ми направи предложение ? Липсваше само онова глухарче и да ми клекнеш на колене! Помниш ли го?

 Той сам не знаеше защо му се прииска да я гушне в прегръдките си и да я нацелува пред очите на всички в кафето. Даде си сметка, че трябва много да е бил самотен, за да почувствува такава близост между двамата след толкова години раздяла.

 Нейните дни летяха. Тя щеше да си замине. Искаше му се да ѝ каже да остане, но му липсваше кураж да го направи. Сподели с майка си опасенията си, че ако сега тръгнат в противоположни посоки, няма да си прости ине след дълго ще тръгне да я търси.

 –Какво да направя? Кой е правилният път,мамо? Защо не мога да се реша?-сведе той глава.

 –Сине! Естер е добро момиче. Твоята рана не е доизлекувана, но ми се струва, ще тя може да направи това. Не желая да я нараняваш! Ти сам трябва да решиш какво да предприемеш.

 

Естер съзерцаваше лицето си пред огледалото. Сложи червило, разтърка устни и разреса дългите си коси. Сети се за двете си плитки от детството. „Терорист такъв! Удоволствие било да ме дърпа“,мислеше си тя за Хавиер,който трябваше да мине да я вземе. Приближи се до огледалото. Съзря бял косъм. Понечи да го отдели от останалите и да го отскубне, но се отказа от намерението си. „Остарявам...Мама ми го напомня всеки път, когато се видим и е права. Ето и бели косми си имам вече.“

 Раздели косата си наполовина и точно над ушите  я сплете на две плитки. Засмя се сама на себе си. „Божичко,какъв срам! Само да ме види Хавиер, ще ме спука от майтап!“

 Тя бързо започна да разплита едната плитка,когато някой звънна. Естер скочи да отвори и се появи с половин разплетена коса. Беше облечена с къса черна пола и ефирна блузка с презрамки. Високите ь токчета я правеха още по-привлекателна.Дългите ѝ бедра с шоколадов тен я правеха да изглежда на възратс, на която не беше.

 –Готова ли си?...Божичко, нарочно ли го направи?

 Тя несръчно заразплита и другата си плитка. Хавиер хвана ръката ѝ.

 –Недей! Толкова си секси.Естер, защо си се облякла така?-попита дрезгаво той.

 –Как?-погледна го тя в очите, но той не удържа погледа ѝ.

 –Ако не ти харесват дрехите ми, ще ги сваля и ще остана като някога на плажа.-смъкна тя тънката  презрамка на блузката.

 –Не, недей!-извика той,хвана презрамката и я върна на мястото ѝ.-Нарочно го правиш, нали? За да ми причиниш болка!

 –И???

 Хавиер едва сдържаше желанието си да я сграбчи.

 –И къде ти е болката? Знаеш, че аз мога да те излекувам!

 Тя го придърпа навътре и щракна ключа на вратата.

 

15..........................................................................................................

Мария Хосе и Фелипе

 

За Мария Хосе днес беше голям ден. Трябваше да махнат всички превръзки и тя да се възприеме с новото си лице. Фелипе много се притесняваше как щяха да приемат това Лусия и Маркос.

 Всички чакаха тя да се появи. Вратата се разтвори и тя за миг се закова на прага. Децата се спуснаха към нея. Тя разтвори ръце за прегръдка. Плачеше. Фелипе беше навел глава, а Магдалена няколко пъти се прекръсти.

 Доктор Хавиер пръв наруши тишината:

 –Госпожо,невероятна сте! Искам да ви запозная с жената, която промени моя живот. Това е Естер, от деца се познаваме.

 –Много ми е приятно! Искам да Ви уверя, че благодарение на доктора аз видях лицата на децата си!

 Двамата направиха път на Мария Хосе. Тя остави децата. Магдалена им подаде ръце.

 –Тук! Мирно!-мушна им тя по една близалка в ръцете.

 Фелипе не се помръдна от мястото си. Мария Хосе се приближи и го прегърна.сълзите ѝ се стичаха по новото лице. Гушна се в прегръдката му, а той я попита:

 –Как ще те любя в този вид? Аз обичах моята Мари, моето съкровище! Дали ще мога да ѝ изневеря? Не знам...Трудно ще ми е.Дори ще се нуждая от помощта ти.

 –О,скъпи! Ще се върнем на мястото в Унгария заедно с децата и мисля, че ако преживеем отново заедно там случилото се, всичко ще си дойде на мястото. Колко много те обичам!

 –Магдалена, виж сега тати и мама колко приличат на Умрело и Жулиета! Мама е с маска на принцеса, онази от приказките, с лошата майка.-заклати главичка Маркос.

 Всички избухнаха в смях

 –Боже, Боже! Не Умрело, а Ромео и Жулиета!-погали го Магдалена по главичката.

 

 

Сусана

 

Ало, Мари! Имам една седмица отпуска. Емилио е в командировка и аз се чудя какво да правя.Как сте?-попита Сусана.

 –ОК.! Защо не се отбиеш да видиш децата? Ние с Фелипе ще ходим до Толедо, но ти ела! Тъкмо ще излезеш с тях. Знаеш колко много те обичат!

 Идеята ѝ допадна. Времето позволяваше децата да потичат в парка и тя с удоволствие започна да се приготвя.

 

 Стискаше здраво пръстчетата им. Маркос беше много палав и тя се страхуваше да той да не затича и да не може да го хване, затова застана сериозно и им се закани с пръст:

 – Искам да ме слушате! Особено ти!-посочи към малкия-Няма да тичаш сам! Като стигнем в парка, ще ви пусна! Там може.Ще
 има премия за послушния.

 И двамата започнаха да крещят: „за мен, за мен“ и се сбиха.Сусана ги раздели от двете си страни, но като стигнаха парка,ги пусна да тичат. Носеше в раничките им кофичките и лопатките, защото знаеше, че пясъкът е любимото им занимание и ако не носеха своите,вземаха тези на другите деца и се вдигаше шум до небето.

 Поведе ги в дъното на детската площадка. Там имаше по-малко деца и нямаше опасност да ги изпусне от очи.

 Малко русичко момиченце се клатеше на дървеното слонче. Маркос веднага се приготви да го събори. Сусана го дръпна и му даде кофичката и фигурките.

 –Тук е добре. Аз ще седна на пейката, а вие с и играйте.

 Тя огледа площадката. Недалеч от нея мъж четеше вестник.На люлката се люлееше момченце. Тя видя страха в очите му,когато друго, по-голямо от него момченце дръпна въжетата и го залюля силно. То изпищя. От другия край на пейката скочи жена и се затича към детето,грабна го и го стисна в прегръдките си.

 Сусана прехвърли поглед към слончето,на което се клатеше русото момиченце. Слончето беше празно, а детето бе клекнало при близнаците. Точно в този момент Маркос изсипа в русите му къдрици кофичка с пясък.Детето не реагира, докато пясъкът не влезе в очите му. То ги разтърка с ръчички и се помъчи да ги отвори, но не можа и се изправи. Сусана видя колко безпомощно беше в опита си да се ориентира накъде да тръгне и клекна до него:

 –Я да видим какво стана!

 Махна дланите му от лицето му, но то не отваряше очи и мрънкаше:

 –Татко...Искам татко.

 Сусана се огледа. Най-близко до нея беше мъжът с вестника. Той вдигна очи и скочи:

 –Майко мила! Миличко, дай да видя!-клекна той до Сусана, която чистеше с кърпичка песъчинките,полепнали по лицето на момиченцето.

 Близнаците, необезпокоявани от никого, гребяха с шепи пясък и хвърляха по главите си.

 –Бях се унесъл в четенето и не разбрах какво става. Вашите деца ли играеха с нея,или тя сама напълни очите си с пясък?-попита бащата.

 Лусия надигна дупето от мястото си и посочи с пръстче към Маркос:

 –Той няма да получи награда днес, защотохвърля пясък!

 Маркос невъзмутимо изсипваше кофичката върху себе си и дори не поглеждаше към групичката.

 Момиченцето беше вече отворило очички. Бащата си отдъхна.

 –Ако разбере майка ѝ, няма да ми позволява да я вземам повече!-по-скоро на себе си каза той.

 Сусана нямаше намерение да води разговори и да пита каквото и да е и хвана Лусия за ръчичката. После вдигна Маркос и затръска пясъка от косичката му.

 –Какво си направил? Това няма изчистване!Стой мирно!-скара му се тя, защото той се наведе да вземе кофичката си. –Май и за мен ще има забрана...

 Хвърли поглед към мъжа. Той също чистеше русите къдрици на момиченцето, а то му се молеше, вперило очички в него:

 –Татко,искам да играя с децата, моля те!

 –Клаудия, не може, татко. Виж, че майка им си тръгва. Друг път!

 Детето се тръшна на земята:

 –Искам пък! Искам с децата!-удряше тя ръчички в пясъка.

 –добре, добре! Елада попитаме майка ѝ. Но ако тя каже,че не може,тогава си тръгваме, разбрахме ли се?

 Той я вдигна и тя се затича към Лусия и Маркос. Сусана здраво стискаше ръчичките им.

 –Извинете, не е редно да Ви досаждам, но дъщеря ми плаче за децата Ви. Иска да останат още малко с нея.

 Момиченцето беше хванало Маркос за ръчичката и го гледаше толкова мило, че сусана го съжали:

 –Добре, ние не бързаме, но в пясъка-не, за да не се получи отново същото. Малкият е много палав. Никакво доверие не може да му се има.Какво да направим?

 –Ако искате да ги почерпим. Отреща, в сладкарницата на Пуерта Толедо има много вкусни неща. Аз винаги след разходката водя Калудия там.

 Сусана се подвуоми. Мина много време след случая в дискотеката и тя не допускаше по никакъв повод някой да навлиза в територията ѝ, особено непознати. Желанието на децата обаче не можеше да се пренебрегне, а освен това заради голямата библиотека мястото беше много оживено.

 –Ние дори не се запознахме. Аз съм Фернандо, а дъщеря ми е Клаудия. Децата Ви са много сладки. Знаете ли как се казвате?-обърна се той към децата.

 –Аз съм Лусия, а той- не знам как се казва.-представи се кокетно малката.

 –Знаеш, знаеш!-запъна се Маркос.

Мъжът се усмихна. Сусана също не остана безучастна, но не каза името си.

 –Вие слушате ли майка си?-попита Фернандо.

 –Мама беше сляпа,но вече не е-изтърси Маркос.

 Мъжът погледна Сусана в очите:

 –Наистина ли?

 –Моля Ви,не ме гледайте така! Аз ме съм майка им.Тя ми е приятелка,  а малкият не пропуска случай да се похвали, че тя възвърна зрението си, а той много се гордее стова!

 –Много интересно...Приятелката Ви е герой, щом при това положение е родила тези две прекрасни деца!-щипна той Маркос по бузката.-Как казахте, че е името Ви? Забравих,извинете ме! Притеснено ми е. Времето лети,а трябва да връщам малката и съм много разсеян.

 –Името ми е Сусана-накрая се представи тя,подкупена от влагата в очите му.-На кого ще връщате детето?

 –На съпругата ми.Съдът я даде на нея, с право да я виждам в определени дни и часове,като че ли детето е само нейно! А Калудия е всикчо за мен.

 „Какво ми става? Защо слушам всичко това? Какво ме интересува?“

 –Съжалявам! Хубаво ми е с Вас,но времето ми свърши.Може би някоя неделя ще се видим отново на детската площадка.

 

 

 

 

Емилио и Сусана

 

Какви планове имаш за днес?-обади се Мария Хосе на Сусана. –Много ме боли главата и ако искаш да разходиш децата ще ми направиш голяма услуга. Миналата седмица не дойде и двамата те чакаха.

 –Ще прескочим с Емилио. Той излезе да купи вестник,но щом си дойде, пристигаме.

 Сусана кръстоса по турски краката си и се замисли: „Няма да водя децата в същия парк.Толкова много други интересни места има.Можем да се разходим и по реката...“

 Даде си сметка,че прекалено много внимание отделя на тази разходка и махна с ръка.

 Искаше ѝ се да продължи живота си занапред далеч от случайни връзки , тук,в този апартамент с Емилио, но интуицията ѝ подсказваше, че нещо може да се промени.Нещо по-различно от работата,пуканките вечер и разходките с децата на Мария Хосе. От няколко дни чувството ѝ за фантазиране се събуждаше.

 Скочи,когато чу, че Емилио влезе:

 –Чакам те,ще дойдеш ли с мен? Мари иска да отидем до тях.

 –О-о, на дядо мушмороците! Как ще ги нацелувам! Трябва да си взема гърбицата, че ще ме яздят и двамата.Готов съм, а тебе-хвърли той вестника на масата-ще те чета по време на пуканките!

 

 

–Дядо, дядо!-закрещяха малките,когато Емилио разтвори ръцете си да ги поеме.

 „Можеше да бъдат моите внуци, но при този случай и тези са ми дар от Бога“

 –Сложил съм си гърбицата, деца, качвайте се!

 –Я да видим! Искаме да видим!-задърпаха ризата му малките.

 –Разгащиха ме.-оплака се той на Фелипе и се обърна към Мария Хосе:

.–Как си, цвете мое?

  Пое ръката,която Магдалена му подаде и се наведе да я целуни:

 –А Вие, Госпожо?

 –Емилио, не ме карай да се срамувам!-издърпа тя ръката си  и го тупна по рамото.-Младееш,момче!

 След това посочи малкия:

 –А тоя бандюга само връзване го оправя!...Пусни сестричката си, де! Защо я скубеш? Хулиган такъв!

 Съсана изчака да отмине бурята с посрещането и попита:

 –Готови ли сте за парка, милички? А,Лусия?

 Лусия се отскубна от ръцете на Маркос и застана пред нея, като се поклащаше наляво и надясно с разтворени крачета:

 –А оня чичко, дето ни черпи с пасти, ще бъде ли снас?

 Всички впериха поглед в нея. Стана ѝ топло. Заровичка косата на малката, която стоеше невъзмутимо и чакаше отговор.

 Сусана се напрегна. Чудеше се малката как може да помни неща,които са станали преди седмици. Даде си сметка защо Мария Хосе я предупреждаваше да внимава с тях.И нея много пъти я бяха злепоставяли пред гостите и се беше налагало Фелипе да ги наказва за глупостите,които казвали на баба си...

 Най-учудена беше Мария Хосе. Не за друго а за това, че малките не бяха казали нито на нея, нито на някой друг в къщи, че са ги черпили с пасти в сладкарница

 Лусия все още чакаше отговор.Тропна с краче, за да покаже нетърпението си и отсече:

 –Ще бъде ли или не?

 Сусана нямаше отговор на този въпрос. Клекна и я гушна в прегръдката си.

 –Не знам,миличко, но ако искате да се черпим,трябва да ме слушате. Ще излезем с дядо Емилио.Той ще почерпи и вас, и мен. Кофичките няма да вземаме, защото като се изцапате, няма да ни пуснат в сладкарницата,нали?

Маркос вече беше на пода,тупаше с ръчички и викаше:

 –Аз си искам кофичката и фигурките!

 Лусия го последва и двамата закрещяха в един глас.

 –Стига!-не издържа Фелипе.-с кофички или без тях,все едно! Искате ли да останете тук, с Магдалена,наказани, а?

–Остави ги,те са деца, играе им се.-подаде тя на Сусана приготвената раница с играчките.

 Емилио беше шокиран от новината за чичкото,която малката беше изтърсила пред всички и стоеше като наказан. Сусана беше пропуснала да му каже тази подробност, но той беше забелязал леката промяна в държанието ѝ.С това си обясни и желанието ѝ да ходи с децата в парка. Усети напрежението и страха в очите ѝ,когато малката се впусна в подробности и как много тактично вмъкна „дядо ще ни почерпи“ за да избегне по-нататъшни уточнения.

 –Сигурна ли си, че искаш да дойдас вас?Аз мога да остана тук и да си бъбрим с Магдалена, а?

 –Как ще стоиш тук, а аз –с тия двамата, дето ме правят разногледа!

 –Добре.-сложи той бутилка вода в раничката и хвана ръчичките им.

 –И да слушате, че ако се оплачат от вас, като се върнете, ще има наказания!-закани се Фелипе.

 Децата си разменяха реплики, а Сусана вървеше малко сконфузена и от време на време отговаряше на смешните им въпросчета.

 Щом наближиха парка, те се откъснаха от Емилио и затичаха през пясъка в детската площадка.

 –Кой не обича свободата? Сега ще се заривят в пясъка и никой няма да им пречи да играят.-наруши тишината Емилио.

 Сусана обходи с поглед заграденото пространство. Калудия и баща ѝ не бяха там. Тя си отдъхна, но мисълта ѝ продължаваше да е  в тази посока.

 Емилио клечеше до малките и контролираше играта. Намокри пясъка. Нареди по равно фигърки и пред двамата, за да не се сърдят. Всичко вървеше добре, докато Маркос не се пресегна към купчинките на Лусия и сдвете си длани ги разплеска. Тя нададе вой до небето. Емилио реагира светкавично и започна да прави нови. Сусана следеше всичко,което ставаше на пясъка и не забеляза, че Фернандо се е приближил.

 –Здравейте.-поздрави той.

 Малките за миг хвърлиха поглед, но с нищо не показаха, че са го познали. Отговори само Сусана, Емилио беше зает да строи замъци от пясък.

 Тя с очи му зададе въпроса и усети, че погледът му  натежа.

 –Не ми я дадоха, за съжаление! Как сте вие, ангелчета?-обурна се той към децата, за да отклони вниманието на Сусана от себе си.

 Те дори не го погледнаха, вглъбени в играта, но Емилио скочи на крака. Отупа пясъка от ръката си и я подаде:

 –Добър ден. Аз съм дядо Емо,много ми е приятно.-представи се той сам,като видя, че Сусана не го прави.–Тези тук са,така да ги наречем,мои внуци. Е, не точно, но...Аз ги имам за такива.

 –Познаваме се стях, но те не ме помнят. Внук Ви напълни очите на дъщеря ми с пясък,но последва спектакъл от наша страна. Тяпък не пожела да си тръгне и в сладкарницата вече бяха приятели.

 –Защо не я доведохте? Сега щяха да си играят с нашите!-попита Емилио.

 –Бих искал, но...бившата ми жена не пожела да ми я даде днес. Скоро ще замине с нея за Еквадор и аз...няма да мога да я виждам. Навярно няма да знам и кога ще го направи...Едно дете не е предмет да го забравиш!

 Емилио усети мъката в думите, а сравнението на детето с предмет грабна сърцето му.

 –Защо не седнем малко? Тя, Сусана, ще ги наглежда. Добре, че се сетих да намокря пясъка! Тези двамата са много палави. Две жени,майка им и баба им ги гледат. По две на всяко!-засмя се той. Вашето и то ли е такова?

 –Не, тя е едно ангелче!-заби той глава във върха на обувките.- Не знам как ще го преживея...Не си намирам място. Измами ме с пълномощното за пътуване. Взе ми жилището с лека ръка, а сега разбрах, че го е продала. Адвокатът ми уж беше най-добрият, а какво стана-не знам! Тя...няма да се върне.Не ми го е казала,но го предчувствувам!

 –Вижте, Фернандо! Молете се Бог да ги пази живи и здрави,където и да са,за всичко друго се намира начин! Знаете ли какво ми мина през ума? Идвайте ни на гости! Сусана и аз живеем в моя дом. Майката на близнаците и тя беше при нас, но се омъжи и ето резултатът.

 –Благодаря Ви за поканата. Може някой път да се възползувам, но не ми се иска да се притеснявате!

 –Но моля Ви! Не знаете Сусана какви вкусни неща приготвя! Я да се уговорим от сега за другата неделя. Ако Ви позволят да вземете дъщеря Ви, доведете я и нея! Ще ги съберем, да чуят съседите детски смях!

 –Не Ви обещавам. По-добре да се чуем допълнитено.

 –ОК-съгласи се Емилио.-Прав сте. Запишете номера ми и аз вашия и готово. Я да видим сега какво ще стане, като предложа да се прибираме!

 Сусана не се помръдна от децата, докато двамата мъже седяха на пейката,но видя, че Фернандо извади телефона си, а не го чу да разговаря.

 

 

 

 

Фернандо

 

Някой звънеше на входната врата. Емилио скочи и през шпионката видя, че е Сусана. Отвори ѝ и с поклон я пусна да мине.

 –О-о! Госпожицата си е забравила ключенцето и Господин Емилио по една щастлива сллучайност ш тук, благодарение на Бог, да ѝ отвори! Нали така?

 –Е-е! Емилио, моля те, откога не се е случвало?

 –Добре, добре! Няма да спорим! Знаеш ли кой се обади днес?

 Сусана вдигна рамене.

 –Кой може да е освен Мария Хосе?

 –Фернандо! Трябва да изготвим меню. В неделя ще ни гостува.Похвалих му се, че си голям готвач,приготви се, да не се изложим!

 Сусана се опита да го спре:

–Емилио! Ще те убия! Кога успя,та чак до гости стигнахме! Не знам...Ние не го познаваме добре.

 –Ти-не.-прекъсна я той.-но аз от един поглед си правя изводи за човеки ако беше въпрос за съмнения и други неща, то ти нямаше да си тук. Нали така?пого ворихме си с него за едно, друго по телефона.

 –Божичко1 Не мога да повярвам! И какво имате да говорите толкова с един непознат?

 –Мъжки работи. Жена му е заминала, без да му се обади. Плачеше! Ще отида да му помогна да си изнесе багажа от жилището, защото го е продала и той е на улицата. Намерил си е квартира. Предложих му да се нанесе у нас,но той отказа. Ами това е, дай лист и химикал да изготвим меню и да отида за продукти.

 Сусана беше изумена. Помъчи се още веднъж да го разубеди, но той отсече:

 –Не си права, че прибирам от улицата, който е закъсал! Теб от влака те намерих! Няма да ми се месиш!

 Тя го прегърна засрамена и тихичко го помоли:

 –Извини ме, Емилио! Много те обичам и не искам  някой да те нарани, някой,когото не познаваш!Да не доведеш децата на Мария Хосе, щом той ще е сам!

 –Ти за балък ли ме смяташ? Нима си помислила, че ще го направя? Разбира се, че не! Тримата ще бъдем, успокой се! –гушна я той бащински. „За теб го правя, миличко! Трябва да те върна към живота!“

 Беше усетил искричката и искаше тя да се превърне в огън.

 –Искаш ли аз да приготвя всичко и да ви оставя двамата, а аз да се разходя?-попита плахо тя.

 –За Бога, не го прави, дете! Тримата ще бъдем! Забрави всичко! Та това е само един обяд! Никой няма да те наранява повече! Отпусни се вече! Много години минаха! Във всичко ли ще виждаш самолошото, а? Не плачи,моля те!

 

 Сусана суетно се въртеше край масата. Малката вазичка в средата смени с по-голяма. Огледа се в огледалото и бутна зад ухото си едно немирнокичурче,което се беше отделило от останалите,когато звънецът звънна.

 Емилио също го чу, но не отиде да отвори. Искаше тя да го направи.

 Фернандо носеше гербери и бутилка вино. Поздрави, но не я целуна по двете бузи, както беше прието. Изглеждаше тъжен и объркан.

 Сусана искаше да го окуражи,но не знаеше как. Направи го Емилио:

 –Я вдигни глава,младежо! Нали ти казах, да са живи и здрави, за това се моли!

 Забеляза,че Фернандо се почувствува неловко от Сусана и добави:

 –тя знае. Всичко ѝ казах. Ще се обадят след време,ти имаш същите права като майката! Щом чичо Емого казва,така ще е! Ау,какво винце си донесъл! Скъпичко е. Защо си се охарчил, бе, човече? Тук има всичко!

 

–Пчувствувах се в домашна среда, душицата ми се отпусна.-сподели Фернандо на тръгване.-Прав се оказа Емилио,че си голяма готвачка,Сусана! Прекарах един прекрасен ден с вас1 Благодаря ви!

 –удоволствието беше наше! Утре с колата ще дойда, както се разбрахме, след работа. В нашия дом си винаги добре дошъл!-оттегли се той и остави двамата да се сбогуват.

 Сусана не го погледна, но каза:

 Това е домът на Емилио и щом той те кани, ела отново.

 Недоверието му към жените го беше направило мнителен. Той не отговори нищо, само пожела  „лека нощ“ и си тръгна.

 Сусана остана зад вратата, докато той влезе в асансьора. Като че с него си беше отишло едно запълнено пространство от този дом. Тя заповяда на сърцето си да намали ритъма, но то не я послуша. Отбутваше мислите си от госта, но и това не ѝ се отдаде.

 Когато се върна в кухнята, Емилио вече скагаше съдовете в миялната машина.

 –Лягай си, аз ще довърша-каз му тя.И без това не ми се спи.

 Той се оттегли в хола, за да я остави на спокойствие

 Трябваше да махне покривката от масата. Емилио беше събрал съдовете и там,освен трохите от хляба и употребените салфетки стоеше вазата, в която тя сложи герберите от Фернандо. Един от тях беше свел главичка надолу. Тя нежно се помъчи да го върне в нормално положение, но той отново клюмна. Стана ѝ мъчно за прекършеното цвете. „Прилича на мен...и на Фернандо.“Взе карфица, забоде я на повреденото място и свърза дръжката и цвета.Герберът застана с вдигната глава.

 „Значи има спасение!“

 Грабна вазата и я занесе в стаята си. Откопча копчетата на блузката си и уплашено се спусна към нощната лампа. Изгаси я и така спокойно смени дрехите с пижамата си. Беше я сграбчил страха, че герберите ще явидят с очите на Фернандо

 Взе вазата и я занесе в хола. Емилио дремеше над вестника.

 –Ти няма ли да си лягаш вече,или ще спиш на дивана?

 –Унесъл съм се.-остави той очилата си до вестника.-Късно е за пуканки,нали?

 Сусана искаше да избегне разговора с него за Фернандо и кимна с глава  да потвърди

 –Хайде,лека нощ! Утре ще хрупаме пуканки. Сега ще спим!

 

 

 

Когато се върна от работа, Емилио го нямаше в къщи. На масата имаше бележка:

,,У Фернандо съм. Ще местим багажа. Не ме чакай за вечеря. Герберите са прекрасни, нали“

 Сусана загуби апетит.пусна телевизора, но и там не намери това,което търсеше. Набра номера на Емилио, но той не отговори и тя остави мобила. След минутка той извъня, но не беше Емилио:

 –Сусана, аз съм, Фернандо. Емилио е сложил ръкавици и не може да говори.Проблем ли има?

 –Не, не! Исках да видя до къде са стигнали нещата с пренасянето.

 Емилио му даде знак да сложи мобила до ухото му:

 –Ало, малката!-каза той-Знаеш ли какво правя? Мия пода с парцал илеген. Тук фрегона не играе.Вечеря ли?

 –емилио, за Бога! Защо не ми каза? Далече ли е? Не можели да дойдеш и да ме вземеш? Аз ще изчистя! Остави, това не е мъжка работа. Хайде , ела,моля те!

 Сусана обу ангунга и зачака. Отвори на позвъняването.Беше Фернандо. Той вдигна виновно рамене:

 –Какво можех да направя? От всичко на света най-много мразя да досаждам на някого, но ти по-добре познаваш Емилио! Само да го видиш,наколеничил на пода, как мие пода с една четка.Вика ми:

 –в тая кочина няма да внасям багаж! Ти прекарвай, аз ще изчистя! А когато ти се обади,ми нареди: „Иди я докарай, хайде!“ Знаеш ли как се чувствувам? Манипулиран. Сигурно не ти е приятно, но...

 –Какво говориш, моля те! Удоволствието е мое! Нали вече си приятел с Емилио, а той за истинското приятелство живота си дава! Представа си нямаш какво е направил за мен! На него дължа живота си

 –Не мога да бъда фалшив и да продължавам така. Искама да ме разбереш. С две думи-знам всичко,което ти се е случило и толкова съжалявам! Сусана, ти си добър човек, но твоето е нищо в сравнение с това,което стана с мен! Отнеха рожбичката ми! Моето ангелче!

 Тя беше навела глава, за да не видят взаимно сълзите си. Той потърси ръката ѝ:

 –Още като те видях с децата в парка  за първи път, нещо трепна ето тук-посочи той в ляво.-Дори не знаех,че ти не си им майка. После се стегнах. Мъката ме стопи и отхвърлих мислите си за теб. Емилио ме спря и ме върна на земята. В противен случай не знам какво щях да направя с живота си. Той много те обича!

 Нямаше какво друго да каже. Тя не издърпа ръката си. Мислеше, че това не е истина и чакаше някой да я изтръгне из дебрите на съня.

 –Дали пък съдбата този път не е благосклонна към мен,като те сложи на пътя ми? Раздели ме от детето ми,но слрещнах теб и Емилио! Сигурно ти е трудно да вземеш решение.Това,което си преживяла, ти е нанесло травма за цял живот, но...Сусана,милсля, че ние двамата с времето ще си помогнем един на друг!

 

 Животът на двамата се превърна в дълга приказка. Сусана си даваше сметка защо Емилио започна да се връща много късно вечер, докато те двамата бяха сами пред телевизора и се канеше да му се скара.

 Фернандо се канее да си тръгва, когато влетя Емилио:

 –Къде, бе момче? Защо така рано? Ясе връщай да ядем пуканки! Аз съм вечерял! Ти като си тук,ще има по едно пакетче за всеки! Слагай ги, да не губим време.

 Той седна и се обърна към Сусана:

 –Бях при Лаура, съседката. Вечерях с тях. Онова нейното шиле се е увлякло по някакаво българче. Добро момче изглежда. Стана ми жал за него.днес починала баба му и то -много тъжно. Не може да си замине за погребението, че тъкмо е започнало работа...а тя го е отгледала. Тъжна вечер,какво да се прави? Я, нещо по-весело! Как е,момче?

 Сусана беше в кухнята. Замириса на пуканки. Бяха само по мъжки,двамата. Емилио се наведе дискретно и му подшушна:

 –Виж, не е моя работа, но аз бях обещал и на двете да го водя до олтара, затова питам, Ще ме убие,ако знае, че се меся, но ти си мой човек! Нали нщма да ме предадеш?

 – Невероятен приятел си ти, Емилио! Всичко е ОК! Скоро ще се изясни. Има една подробност,която трябва да оправя. Няма да крия от теб. Уреждам кредит за жилище. Не можем да понесем това, чети заради нас не се връщаш в дома си, а на нас не ни е приятно да се завираме в моята квартира и да слухтим дали някой не ну чува.Нали ме разбираш?

 Емилио забърса от челото си капки роса:

 –Не говориш сериозно, нали? Няма да ви простя,ако ме оставите сам! Казвал ли съм ти, че тя е моят живот,или съм пропуснал?

 Настъпи тишина.

 –Каво ще правяаз без нея?

 От гърдите му се откъсна тежка въздишка.

 Сусана беше вче в хола и чу последните му думи. Почувствува се така,сякаш някой я блъсна в гърдите и се обърна към Фернандо:

 –Нима вече му каза?

 –Започнах, но нали го знаеш? Не ми даде да се доизкажа!

 Тя седна между двамата,прегърна ги и заплака. Емилио се пресегна, взе салфетка и попи влагата от очите си.

 –Ние много те обичаме, Емилио! Нима ти е  минало през ума, че ще те оставим сам? Днес гледахме една мансарда на Пласа Елиптика. Искаме да го видиш.Много ще ти хареса.Има място за две семейства.

 Емилио стана прав:

–А това тук? За кого? Този апартамент е той, а щом ти, Фернандо,поемаш отговорност да се грижиш за нея до края на живота си, то тогава въпросът е разрешен. Ако ще преча,в Луминчар имам къща, ще се оттегля там.

 –Емилио!-изплака Сусана.-Караш ме да се чувствувам като престъпница! Какви ги говориш? Боже,Боже,какъв човек!

 –Деца! Искам ви до мен! Е това е! Защо са тия кредити и всичко останало? Цялото ляво крило тук е празно! Стои затворено,откакто...Ще подновите мебелите, ако не ви харесват и това е!

 Нямаше място за мислене. Двамата му дължаха живота си.

 

 

 

Толкова щастие, събрано на едно място, се струваше невероятно на Сусана. Тримата вечер се замеряха с пуканки и правеха график за прахосмукачката на другия ден.

 Този ден Мария хосе,Фелипе и децата щяха да минат да ги вземат и двете семейства да излязат заедно.Когато се звънна, емилио леко открехна вратата и се приготви. Близнаците влетяха като хали и го събориха на земята. Емилио се остави да го помачкат, след това ги грабна и двамата пид мишница и ги метна на дивана в хола. Те крещяха от радост.

 Сусана разресваше косите си пред огледалото, когато влязоха всички.Остави гребена ,подаде бузата си на Фелипе,прегърна Мария Хосе и пошушна в ухото ѝ:

 –Ти си първата, която трябва да научи новината.Дори Фернандо не знае, а за Емилио да не говорим! Бременна съм, сестричке!

 Мария Хосе я отдалечи от себе си, невярваща на това,което чу току що. Бентът в очите ѝ се отпуши.

 Децата бяха оставили Емилио, защото Фернандо им подложи гръб и лазеха из хола на четири крака.

 –Юнаци! Заякнали са! Надвиват ми вече...Дядо Емо предава фронта.-изтръска си той панталоните и се запъти да поздрави МарияХосе.

 –Ей, какво става тук? Защо и двете плачете?...Казвайте, де! Нали знаете, че не обичам да ме държат под напрежение!

 Фернандо спря да лази, а Фелипе свали децата от гърба му. Всички бяха сериозни и чакааха обяснение за сълзите.

 –Мари, кажи им ти, моля те!-подсмърчаше Сусана.

 –Аз?-извика тя.-Не!!! Ти трябва да го направиш!

 –Божичко!-грабна Емилио Сусана и я завъртя пред очите на Фернандо,който в първия момент не можа да проумее това, което Сусана през сълзи съобщи на всички.

 Той хвана двете ѝ ръце и не знаеше как да реагира. Тя се гушна в него.

 –Милата ми тя! Защо не ми каза? От Емилио ли трябва да искам ръката ти?...Ще станеш ли моя жена, Сусана?

 –Ще стане, ще стане!То тя и до сега си беше твоя, но щом искаш моето съгласие...ще си помисля- шеговито отговори Емилио вместо нея.

 

 

 

                                                             КРАЙ

 

 

© Елена Нинова All rights reserved.

Comments
Please sign in with your account so you can comment and vote.
  • "Тази книга посвещавам на Д-р Хавиер Раес Балбастре" - напълно заслужено посвещение! Този човек е оперирал не само очите ти, той е оперирал и сърцето ти от омраза!

    Романът ти е като приказка,Enena! Написан е с много Любов!!!
  • И аз стигнах до края, в предпоследния ден от отпуската си. Мъчно ми е, че свърши, искаше ми се да има още и още продължения!...Благодаря ти от цялото си сърце, Ели (или Лени!!! Нека Бог те дарява с много, много дълги дни в здраве и щастие!!! И да продължаваш да ни радваш с увлекателните си творби! Прегръдки!
  • На човек не може да му е скучно с твоите разказчета. Благодаря ти.Поздрав!
  • Елена,благодаря че те има.Завърнах се,нямаше ме близо 20 дни,близките ми са писали стиховете докато ме няма.От снощи чета последно написаното от теб.Много бих искала да ти се обадя но не зная този телефон испански ли е или български.Ако искаш обади ми се.Мога да ти кажа ,че и аз ти се възхищавам.Но сигурно няма по голяма радост,че твоята книга е видяла бял свят.Поздравления и нови творчески успехи!
  • БЛАГОДАРЯ НА ВСИЧКИ,КОИТО ИМАХА ТЪПЕНИЕ ДА ДОЧАКАТ КРАЯ НА РОМАНА.УСПЕХ И ЗДРАВЕ ЗА ВСИЧКИ ОТКРОВЕНЦИ.ТЕЛЕФОНА МИ ОСТАВЯМ,ЗА ЕДНА ЖЕНА, КОЯТО МЕ ЧЕТЕ И ЖЕЛАЕ ДА МИ СЕ ОБАДИ. 636932027. И и благодаря за голямото внимание.Щастливи дни! ТРЯБВА ДА СЕ ЗНАЕ ОТ ЧИТАТЕЛИТЕ МИ,ЧЕ АКО НЕ СЪЩЕСТВУВАШЕ ПЕТЯ БОЖИЛОВА, ТАЗИ КНИГА НЯМАШЕ ДА Е НА ЛИЦЕ,ЗА КОЕТО МОЙТЕ БЛАГОДАРНОСТИ НЯМАТ КРАЙНОСТИ.БЛАГОДАРЯ ТИ МИЛО ЗАА ГОЛЯМАТА ПОМОЩ И ТЪРПЕНИЕ!
  • Много ми хареса.Браво Елена !Поздрав !
  • Толкова е хубаво, толкова е увлекателно.....Чак съжалявам, че сърши...
    Голям Човек си, Елена! Истински талант!
    Прегръщам те, приятелко!
  • ПОЗДРАВИ ЗА ТАЛАНТЛИВАТА АВТОРКА!
    БЪДИ!!!
  • Присъединявам се към казаното от Петя. Поздрави!
  • Мило бойно другарче,
    Вчера четох в интернет за едно африканско племе, което имало интересен обичай: когато се раждало дете , жените се събирали, отивали в гората, изпадали в медитативно състояние и чакали да дойде песента на душата на новороденото. След това се връщали и му я изпявали. Тази песен го съпровождала през целия му живот. Племето му я пеело на всеки негов празник, и весел, и тъжен, с тази песен го лекували, когато боледувало. Интересно е, че същата песен му пеели и ако извършвал престъпление.Обикаляли го в кръг и му я пеели, за да си спомни душата любящата си същност.
    Тази песен пеели на душата, когато тя напускала тялото, за да се върне,от където е дошла.
    Ние с теб стигнахме до тук в търсене на нашата песничка. Сродни души, сродни песнички пеем, всяка на свой глас, но със сходни трептения. Колко се доближават до изкуството,не зная и честно казано,не ме интересува. Зная, че споделяш мнението ми. Важното е, че твоята душа е била тук и е пяла, напук на страшната диагноза, на болката,стиснала гърба ти като клещи, на задъханото трудово ежедневие под чуждо небе.
    Убедена съм, че тези песнички, нашите и на всички сродни души тук, ни държат все още живи!
    Гордея се с теб и ти се възхищавам. Ще пеем докато можем,нали? И която отиде първа там,горе, си знае-черпи кафето.
    Чакам нови неща!
  • Поздравления,Елена!
  • Всичко е добре, щом свършва добре!
    Поздрави, Елена!
Random works
: ??:??