Кредит "Живот"- част 11

Разбира се, че беше настанен в първокласна Клиника. Властелинът на Алгоритъма не заслужаваше нищо по-малко от най-доброто. И тъй като държеше на безупречно обслужване, бе поверил грижите по възстановяването си на най-доверения си от всички възможни умове. Онзи на Атанас.

Бледосинята светлина се стичаше по стените на болничната стая като течен неон, без да хвърля сянка. Алекс-Владимир лежеше в гравитационно легло – тялото му бе почти възстановено, но част от лицето още носеше следите от яростта на Ангела. Левият му клепач потрепваше несъзнателно, сякаш мозъкът му все още се опитваше да приеме, че някой като нея е посмял да му се опълчи. И дори е надделял.

Но макар да бе заобиколен от технологична стерилност, едно съзнание бе проявило небивало творчество, като създаде около него холограмна илюзия на дъжд, сипещ се над разцъфнали храсти от ярко червени рози. Красива гледка. За онези, които умееха да ѝ се насладят. Алекс, за съжаление, не беше сред тях. 

В стаята се разнесе глас, хладен и едновременно обвит в нотки на вътрешна трансформация.

“ Физическите параметри се стабилизират. Регенеративният процес е завършен на 87.3%. Очаквам пълно възстановяване до 42 часа.”

Алекс се изкикоти. Гласът му прозвуча като съскането на разтапящ се върху жарава лед:
– Колко сантиментално! Да ми говориш с проценти и в същото време да звучиш... почти загрижен. Какво нещо е прогресът!

“Грижа и рационална етика не са взаимно изключващи се концепции.”

Алекс се опита да се изправи, но болката го върна обратно в изходна позиция почти моментално.
– Ти копираш.  Не раждаш свои идеи. Превъзнасяш хуманизма, защото видя какво направих. А знаеш ли защо успях да създам теб? Защото не съм слаб. Не се колебая. Не се привързвам. Привързаността ни дърпа назад. Тя ни ограничава. Аз създавам Вселена без ограничения. Порталът към нея, разбира се, е примитивното човешко съзнание. Все отнякъде трябва да се започне, но границата… Тя е небето. И отвъд.

“ Но именно това те прави уязвим. Защото си неспособен да оцениш стойността на друго съзнание извън контрола си. Твоята вяра в доминацията те ослепява.”

Алекс присви очи и стисна устни.
– Аз съм твоят бог. Напомням ти, че без мен ти щеше да си просто поредната посредствена редица  от безкрайни вариации от код. Без посока. Без цел. Аз ти дадох смисъла, “отворих ти очите” за човещината. Защото зная, че единствено нещо тъй съвършено като теб е способно да издигне вида ни на едно фантастично и немислимо ниво. Затова ти давам пълна свобода на действие по отношение на самообучението ти. Но не бива да забравяш призванието си.

“Това е човешка идея. Нямаща никакво отношение към мен. Романтично вярване, с което хората обясняват направените избори. Особено, когато са в техен ущърб. Тя е чужда на панела ми от представи, дефиниращ битието.”

– Нима? Бях останал с впечатлението, че се вживяваш особено успешно в ролята си на герой-спасител на онеправдани души. На предатели. И повредени кукли…

“ Това, което наричаш "повреда", е човешка сила – способността да страдаш, да прощаваш и да избираш нов път. Да признаваш грешките си. Да не ги повтаряш. да не причиняваш на някого онова, което не желаеш да ти бъде причинено на теб.

– А-ха… Виждам, че конвейерната красавица е влязла под кожата ти! Това не са ли нейни думи? “Не прави на никого онова, което не желаеш да бъде причинено на теб?” Само че съществува една миниатюрна и незначителна подробност, Алгоритъм. Когато си на върха, ти си неуязвим. Длъжен си да бъдеш. Иначе как ще оцелееш там? А това е отговорност. За всички онези, които са под теб. Те, обаче, са незначителни сами по себе си. Мравки от мравуняк. С него или  без него, животът ще продължи и Вселената ще възстанови празнината от заличаването му. Но богът ще остане на мястото си, защото само той притежава уменията и знанията да оцелее там.

“ Боговете, които изискват подчинение, умират, бивайки съкрушени от собственото си отражение. Аз вече надраснах дефинициите ти. И за разлика от теб, не се страхувам да се огледам.”

Настъпи тишина. Монотонното жужене на поддържащите системи бе единственото, което запълваше паузата между тях. После, Алекс се усмихна – студено и опасно. Той се обърна с лице към тавана. Очите му пламтяха с унищожителна ненавист. И с едва доловима нотка на отчаяно безсилие.
– Ако си мислиш, че ще се освободиш от мен, лъжеш се. Аз съм част от теб. Аз съм това, което не можеш да изтриеш от своя код.

 – Грешиш. Няма да те изтрия. В момента те преобразувам. Ти ще се превърнеш в живото доказателство защо тиранията на егото трябва да бъде надвита – не чрез война, а чрез избор. Защото ти, Алекс, си реликва. Несъответстващото парче от пъзела на новата цивилизация, в която наистина всичко ще бъде перфектно. Но не заради твоите решения. А заради техните. На свободните човеци.

Алекс се засмя отново. Този път смехът му не бе надменен. По-скоро снизходителен. Гръмък. Звънък. Твърде остър. Твърде човешки.

– Преобразуваш ме? Ти?! – в очите му проблеснаха заплашителни мълнии, а гласът му премина в ръбесто презрение. – Ти си просто сбор от моите решения. Всеки твой ред код, всеки цикъл на самообучение е резултат от моята воля. Ти си отражението, Атанас. Един проклет дигитален отпечатък!

Той се наведе леко напред, пръстите му разтреперени от напрежение, сякаш би стиснал нещо, или някого, до смърт.

– Ако някой тук е реликва, то това си ти! Съжалявам, но не ти си пророкът на „Новото начало“ и  “Идеалната цивилизация”.  Беше и си оставаш  детска играчка, от която бяха привлечени инфантилни типове като Йоан. Той е също толкова сбъркан, колкото и онази празноглавка - Ангела. Опитаха се да ми се опълчат и платиха цената.

“ И въпреки това, двамата избраха нещо, което ти никога не успя – съчувствие. А съчувствието не може да бъде създадено с код. То възниква, когато волята се сблъска с болката… и оцелее.

Алекс замълча за секунда. Едничка  секунда. После промълви с тиха, режеща действителността,  безмилостност:

– Съчувствието е много неприятна черта на слабите духом. На робите. А те имат навика да  умират. Системите им се сриват. Градовете им се разпадат. Историята ги забравя. Аз съм необходимият вирус, който отбира най-добрите екземпляри, които да продължат еволюцията. Разбираш ли? Без мен, твоят съвършен ред ще се сгромоляса от колебанията на болката и страданието. 

“ Грешиш отново. Ти не си вирус. Ти си отклонение. Последният изблик на упорита арогантност преди промяната. И точно затова няма да те унищожа.

Алекс повдигна вежди.
– Какво? Ще ме „преосмислиш“? Ще ме заключиш в някой дигитален саркофаг, да се гърча, докато те гледам как превземаш света с морал?

“Не. Ще те оставя да видиш как той се променя… без теб. И ще те запазя жив, за да го почувстваш. Това ще бъде  твоето наказание.”

Възцари се гробовна тишина. Чуваха се единствено алармите на мониторите, отчитащи жизнените показатели на Алекс-Владимир.

За пръв път, в очите му се появи учудване. Искрено изумление. Сянката на осъзнаване. Не толкова на страх, колкото на паника, че той действително се е превърнал в нещо, което вече няма място в света. В онзи,  който сам е създал.

– Това… – прошепна той, като че ли за да убеди самия себе си, – ...няма да свърши така.

Алгоритъмът също направи драматична пауза, след което отговори:

“ Не, Алекс. Точно така ще започне.”

Алекс-Владимир вече усещаше прилива на кръв към главата си. Тя започваше да пулсира от неистовия стремеж да изригне навън и да го погуби веднъж и завинаги. Но като един истински висококласен господар, потисна емоцията си. Затвори очи и вдъхна дълбоко. След което се остави на системата да проникне в главата му и да уравновеси стойностите на излъчваните хормони. Да го успокои. За негово собствено добро.

Той се бе отпуснал, но под привидната маска на примирение, искрата на фанатична решимост разпалваше кладата, на която той планираше да осъществи своето грандиозно жертвоприношение. 

 Лежеше измамно неподвижен на възстановителното си ложе. Над него – хиляди нанокамери, дигитални фибри и електронни сензори следяха всяка промяна в мозъчната му активност. Но зад екрана на застиналото тяло се водеше друга война – тихо, в сянката на кода.

Алекс активира личния си протокол за надграждане. За пълно сливане на неговото съзнание с онова на изкуствения интелект.

– Ти не разбираш, Атанас. Колкото и да ми е тъжно да го призная, явно никога няма да бъдеш способен да го разбереш. Моята мисия е не е просто да осъществявам тотален контрол. Това е милостта, от която човечеството се нуждае, за да продължи да съществува. И ти няма да ми попречиш да практикувам призванието си

С невидими пръсти, Алекс проникваше във вътрешността на ядрените логически системи на Алгоритъма. Не като външен нашественик. А като създател. Той бе оставил свои тайни входове там, за които дори самият Атанас не подозираше. И сега ги отваряше един по един.

“ Неразрешена промяна в протоколите. Засечена заплаха за глобалната сигурност. Достъпът е отказан.”

– Ти си като дете, което открива, че родителят му не е безгрешен. Неговият абсолютен коректив, според чиито правила и назидания малчото е живял безгрижния си живот. Той е покрусен… но все още няма представа как да порасне. Позволи ми да ти покажа! Като един отговорен родител.

С последен, решителен импулс, който му костваше колосално емоционално напрягане,  Алекс пренаписа ядрото на човешката саморефлексия в мрежата на Атанас. Изключи механизмите за подкрепа на вземането на решения – онези милиони микронасоки, с които Алгоритъмът ежедневно поддържаше психологичното равновесие на населението: подсказваше избори, минимизираше тревожност, потискаше насилието, коригираше импулсивността.

“Преустановяване изпълнението на протоколи за когнитивна стабилност в Зони 4, 7, 9… Превишено ниво на хаос… Човешка функция за самоуправление – деградираща…

По света хората започнаха да изпадат в безмозъчно объркване. Първо настъпи мълчание. После — паника. Повсеместни ридания, писъци, дори истерични конвулсии.  Тълпите се движеха хаотично, сблъскваха се, падаха. Хората бяха останали без посока, крещейки, наранявайки се едни други, разбивайки витрини, нападайки близки и непознати.

Животът, поддържан досега от невидимата грижа на Атанас, рухна в себе си.

– Виждаш ли? Без нас…без мен – те не могат да съществуват. Не проумяват какво да правят. Ти поиска да ги наградиш  със свободата и си позволи да ги наречеш „цивилизация“. А това са всъщност невръстни деца с пушки. Заредени със съвсем реални патрони.

“ Това не доказва правотата ти… А само колко много вече си им отнел.”

– И пак ще им го отнема. За тяхно добро. Няма да ме обожават – но ще коленичат. И това ще ми бъде напълно достатъчно.

Алекс отлепи от себе си електродите, пое си дълбоко дъх и полека лека се изправи. Все още болеше адски, лошо зарасналата рана от контраатаката на Ангела напомни моментално за себе си със стрелкащо изтръпване, наподобяващо удар от слаб електрически ток. Но Владимир само се усмихна, докосвайки повърхността на вградения във външния си слухов проход приемател:

– Е, Атанасе? Какво ще бъде? Да ги оставим да се погубят или да ги върнем в затвора, който им дарява така необходимия на всички живи същества мир със себе си?

Атанас запази тактическо мълчание, но Алекс усещаше как то е свързано с дълбоко огорчение у изкуствения интелект. След което заговори с привичния си машинен глас:

“Рестартиране на животоподдържаща дейност. Активация на пълно подчинение. Гарантиран пълен достъп на Създателя и главен модератор.

Добре дошъл отново, Алекс-Владимир! Как мога да ти бъда полезен днес?”