Влакът потегли спънато и със скърцане, огласяващо недоволството му, че трябва да се размърда, за да ни закара до другия край на България. Но поне като пич тръгна навреме. Чакаше ме дълъг път до морето, където тайфата отдавна се давеше в бира, а аз, както винаги, имах неотложни дела за довършване, преди да се докопам до заветната отпуска. За капак, колата ми се повреди и бай Стамат, който й беше като джипи, постави тежка диагноза и я вкара в реанимацията, както наричаше сервиза си, като уклончиво избягваше да даде прогноза колко дълго ще продължи лечението й. Така че ето ме на влака, първа класа, запазено място до прозореца и стеснителната масичка под него. Масичка чак, гръмко звучи, но все пак успява да побере вестника, които взех на гарата, заедно с шишето с минерална вода и жалкото подобие на кафе.

Споделям пестеливото пространство на купето с две момичета на около двадесет и няколко години, както и с един достолепен господин, надхвърлил доста отдавна на попрището жизнено средата. Девойките си чоплят в телефоните и току си показват туй-онуй на дисплея – ту подхилвайки се дискретно, ту стеснително подхвърляйки някакъв коментар.

Влакът се клатушка равномерно. Влязъл е във форма и сега спринтира по релсите, сякаш е взел допинг. От време на време спира да отдъхне за миг на някоя гара и пак дисциплинирано се заема със служебните си задължения по нашето извозване до крайната гара.

По някое време възрастният мъж вади книжка от сака си и с това дава тон за всеобщо четене. Аз разгръщам вестника, а двете нежни създания също вадят някаква газета и се захващат да решават кръстословицата в нея. За техен ужас, тя се оказва твърде недружелюбна към спонтанния им порив да блеснат със смайващи знания. Но момичетата не се предават. Дружно полагат неистови усилия да запълнят квадратчетата. Някъде към Стара Загора се предават и пърхайки невинно с мигли, се престрашават да помолят за помощ. Все пак доста време вече сме съкупейници, така че не е толкова неловко да облагородим първокласната кабина с по-дружеска атмосфера. 

Изисканият господин отзивчиво откликва на питането им за заглавието на някакъв роман от не знам си кой. Името на автора нищо не ми говори. Аз съм компютърджия, от литература нищо не разбирам. Забил съм нос във вестника си и не реагирам. Девойките обаче упорито са решили да финализират запълването на дяволската кръстословица и продължават да търсят тази или онази дума – коя с три, коя с пет, коя с еди колко си букви. Но вече и възрастният мъж се затруднява. Очевидно и на него енциклопедичността не му е силната страна.

В това време се намесвам аз и с лекота подхвърлям отговорите на питания от най-различни области на знанието. Усещам как възхищението към скромната ми персона започва да изпълва купето и да става все по-осезаемо. Аха да не остане място за кислород между седалките.

Когато пристигаме в Бургас, кръстословицата е напълно решена, а аз съм героят на купето. Разделяме се свойски на бургаската гара. Господинът се оказва тукашен. Бил на гости на сина си, който живеел в столицата. С респект ми подава ръка за сбогом, радостен, че се бил запознал с такъв ерудиран момък като мен. С момичетата си разменяме телефоните. Те също не крият, че са впечатлени от моя милост. Ще почиват в Равда, но обещават, преди да се върнат в София, да прескочат до къмпинга на юг, където моите приятели са разпънали палатките и накъдето и аз съм се запътил. 

Автобусът им тръгва почти веднага. Но аз имам още час на разположение, докато потегли моя рейс в обратната посока. Тъкмо ще мога на спокойствие да си разлистя вестника. Че освен да гледам отговорите на въпросите от кръстословицата от предния му брой, която решаваха девойките във влака, нищо друго не можах да прочета.