КРЪВЕН  ДАНЪК

Нерядко си спомням за един случай в Сирия, който така е заседнал в паметта ми, че независимо от многото години изминали оттогава , все още си е останал без да  избледнее.

При една от командировите ми  в Сирия във връзка със строитлството на жп линията Оронто – Латакия, пътувах сам с кола от Хомс, през Хама за Латакия. Беше петък (арабската неделя), времето - хубаво, пътната обстановка - добра, не бързах за никъде. Затова карах по-бавно от обиквновено. Просто исках спокойно да наблюдавам и се любувам на местностите, през които минавах.

След Хама влязох в едно селище, през което минаваше пътя за Латакия. Мисля, че се казваше Суран, или нещо подобно. Скоро все по-ясно започнах да чувам неистови човешки викове и писъци. Тъкмо се питах какво може да е това, когато след един завой се появи центърът на градчето, на който се беше събрало огромно множество от хора. Тълпата беше толкова плътна, че просто беше невъзможно да се мине. Оставих колата встрани от пътя и отидох да видя какво е станало. Но това, което видях...

Хората бяха наобиколили един камион, а отгоре на кабината му... беше поставена прясно отрязана, още кървяща, с изцъклени от ужас очи, човешка глава. Гледката беше толкова потресаваща, че се запътих обратно към колата с намерение да се върна и се опитам да намеря обходен път. 

В момента, в който отварях вратата на колата, от завоя се подаде  един голям камион, с усилена метална решетка отпред, нещо нормално за Сирия. Преди още да излезе от завоя, камионът спря. Шофьорът слезе, но щом доближи тълпата, веднага се върна и отново се качи в кабината. Запали двигателя и започна да се движи на заден ход, скривайки се бързо зад завоя. Помислих, че той знае нужния ми обходен път и реших да го последвам.

Вече бях направил обратния завой, когато автомобилът се появи отново, но каран с пълна газ. Профуча на педя от моята кола и се вряза с висока скорост в множеството събрано до камиона, на чиято кабина продължаваше да стърчи кървящата още глава. Без да намали скоростта, оставяйки след себе си “просека” от убити и ранени хора, автомобилът изчезна от погледа ми. Последвалите писъци, викове и крясъци направо ме оглушиха.

Разбирах , че най-доброто, което трябва да направя е мигновено да изчезна, но не го направих. Стоях до колата и продължих потресен да наблюдавам хората пред мен. Ужасът и обхваналата ги паника бяха страшни. Започнаха да изнасят от направената от камиона “просека” прегазени хора, една част от които виеха от болка, а останалите бяха безмълвни, навярно вече мъртви.

Помислих си да занеса аптечката от колата, но точно когато отворих багажника,  видях двама тичащи към мен мъже, които носеха в ръцете си пищящи от болка деца, целите в кръв. Затворих багажника, веднага отворих вратите от дясната страна,  влязох в колата и запалих двигателя. Още докато се качваха  в колата, мъжете започнаха да викат:

“Хама, Хама!”

Без да губя и секунда, включих фаровете и още преди да затворят вратите с пълна газ се отправих към Хама. Карах като на рали състезание. Детето, което човекът до мен беше прегърнал престана да пищи, навярно беше изпаднало в безсъзнание или... Мъжът изрева като смъртно ранено животно.

За минути успяхме да стигнем до болницата в Хама и мъжете, понесли окърваните деца, изчезнаха в нея.

На следващия ден  един сириец, който беше учил в България и когото използвахме за преводач, ми разказа подробности по случая.

Шофьорът на втория камион бил брат на обезглавения на площадчето шофьор. Двамата братя возели товари от Дамаск за Алепо. По-младият пътувал първи. Бързал да се прибере вкъщи преди да заспи дъщеричката му, която същия ден имала рожден ден и той искал да я зарадва с подаръка, който й бил купил от Дамаск - любимата й кукла. За нещастие, във въпросното градче внезапно пред него изскочило момченце на възрастта на дъщеричката му. Детето в последния момент решило да пресече улицата, при което за шофьора вече било невъзможно да го спаси от прегазване, въпреки че не  карал бързо. Спрял камиона, слезнал от кабината, навярно с някаква минимална надежда, че детето е оцеляло, но телцето му просто било размазано.

Веднага се струпали хора, чиито писъци и викове довели до събирането на огромната тълпа. Близките на убитото момченце, без въобще да се замислят, убили побъркания от ужас шофьор, отрязали главата му и я сложили върху кабината на камиона му. Това било „кръвният данък” за живота на детето.

Виждайки какво са направили с брат му, шофьорът на втория автомобил, също без колебание решил веднага да отмъсти, прегазвайки десетки хора. Това пък бил “кръвният данък”, който хората, обезглавили родния му брат платили за деянието си.

Религиозните, морални и светски закони в страните от Ориента при подобни случаи нямат много общо с нашите закони, поне по онова време беше така. Ако кръвното отмъщение за убит близък роднина се извърши в рамките на определен срок ( ако не се лъжа четири дни), не се търси отговорност от извършителя - така ми обясниха тогава.

При следващата си командировка разбрах от същия сириец, че лекарите успели да спасят двете деца, които с бащите им бях закарал до болницата в Хама и в момента били живи и здрави, без остатъчни увреждания. Бащата на едно от децата идвал да пита за човека, който ги е откарал до Хама, но аз вече съм бил заминал за България. Човекът разказал как докторите били единодушни, че ако децата не били докарани навреме в болницата, неминуемо са щели да умрат и то не  от  раните си, а от загубата на кръв.

Явно, преводачът  ни му беше съобщил, че отново съм в Сирия, защото още на следващия ден бащата на едно от децата дойде в нашия камп и ме намери.

Трудно ми е да описвам тази среща, особено посещението ми в неговата къща, където беше дошло и семейството на второто дете. Децата седяха на коленете и ме прегръщаха, а в очите им блестеше такава чиста детска обич... Родителите им ни гледаха онемели от вълнение, а от очите им капеха сълзи, които даже не бършеха. От моите също, въпреки че от тях много трудно извират сълзи.

Но едно друго дете беше осиротяло точно на рождения си ден.

Колко непредвидим и жесток е понякога животът...