Кураж, АНА!

                            Събудих се с ужасни чувства . Яд, страх и неувереност се преплитат и не мога да проумея кое надделява. Май страхът…  не спах добре и болката в главата ми пулсираше убийствено. Не мога да спя спокойно в тази чужда къща. Искам си моето старо легло, моята стая, моят живот… А какво може да се очаква след цялата дандания… в десятката на трилърите се натресох. Все си навличам неприятности ама като сега...

           Влача се като мравка из чуждия хол и отивам да си направя кафе. После ровя в чуждия хладилник и грабвам един морков. Хрупам моркова и чакам да потече кафето - в чуждата чаша.

              Пускам телевизора. По  новините - този убили, онзи откраднал, другия ще подава оставка… аман. Нищо не ми задържа вниманието…  Другият  канал - турски сапунени сериалчета, глупости… днес май всичко ме дразни. Изгасям го.               

                 Очите ми се реят навън, но скрити зад щората… Крия се тук вече месец. В чужда къща. В друг град и с непознати хора. Казаха ми - да се държа на дистанция с ченгетата и да не отварям голямата си уста.

    И  да проклинам голямата си уста е късно. Та тази уста ме докара до тук... Живописно го обрисувах . Него - Убиеца! Защо ли ми трябваше да дърдоря… те ме скриха от целия свят. Защитено жилище за свидетели - вятър и мъгла…

              Колко ще е сигурно тук?

              Навън, прикрити зад дебелите стволове на дърветата ме „пазят“ добрите ченгета.

        Другата стая е окупирана още от един полицай. Предните дни ме оглеждаше безсрамно от горе до долу. Изпиваше ме със зелените си очи. Ченге със зелени очи - нещо не се връзва картинката… ха -ха -ха…           

                    Уж трябва да ме следи и пази, а похъркването му се чува дори и тук. Хъркоти - като резачка в дъскорезница - мисля си аз и това дори ме развеселява. Казват ми, че тук съм защитена… но какво значи защита?

                     Дали зеленоокия ще си даде животеца заради мен? Ченгетата… Дали не трябва да се пазя и от ченгетата? Във филмите понякога ченгетата са най-корумпирани. Ще те продадат и за едно евро дето се вика…

                         Не се знае докога ще кисна тук, без фейсбук , без телефон, без приятели, само с този скапан телевизор и едно допотопно радио.

                       Не се знае кога дали въобще ще го хванат, не се знае нищо… пълна мъгла. Ще го хванат ли този - Лошият???  Как ли ми е намерил номера на телефона? И този стържещ глас, и тези закани… като в мрака на Стивън Кинг…

                       Мисли, лутащи се мисли…

                   Изпивам кафето наекс и ровя  пак   в хладилника. Трябва нещо да се яде, май от нерви бърникам тук и  там…    Малко водка? Да се натупуркам като казак? Май е много рано и идеята не е добра. Но водката те отпуска и като се замъглиш, страхът става по-малък…

                       Нервите ми са опънати като въжета, свива ми се стомахът от страх. Още изплуват пред очите ми картината ,на които станах свидетел…

                               Подкарала съм колата и бързам за клиниката, където работя от две години като медицинска сестра. Смяната ми е от 19 ч. и знам, че няма да е лесно. Въпреки това радиото е набримчено на макс, слушам Мадона, клатя с глава в такт и си мисля, че светът е прекрасен…  Ето - лятото е в разгара си, след две седмици излизам в почивка,  хотела в Майорка ме чака,  вълни,  коктейли,  фиеста,  слънце, сърф.... ще съм в рая, на някое баровско местенце… Какво му трябва на трийсетгодишно момиче? Малко слънце,  бели плажове, хубав мъж, емоции… бронзов тен. Само да ги изкарам тези две седмици -  в интензивното е малък ад почти през цялата смяна.  Тананикам си в такт и си барабаня по волана…

        В  клиниката ме грабват задачите още от вратата, на този - слагай бързо система, на оня - венозна, другия закарай на скенера и... уффф.  Вечерта наближава бързо.

                      Капнала  съм от умора и се промъквам в тоалетната да си измия лицето. В една от кабинките, които са в дъното се чува силен  един вик,  после   заглъхва  в хленчене… и хлъцване. Нещо замря.

                 Обръщам се изненадана и виждам, че от кабинката се процежда кръв, много кръв, като от спукана артерия… Нали учихме за вените, аортата и капилярите…       

                        А срещу мен - един мъж, висок, с ехидна усмивка… Гледа ме с идиотската си усмивка и клати глава…

и докато направи крачка към мен - аз вече търча като хала навън…

                              Тичам   по коридора,  както когато бях на маратона в девети клас… вземам на две на три стъпалата и се спускам навън. Бягам, както никога не съм бягала през живота си...  Не поглеждам назад.  Въобще нямам време да свърна поглед и  да видя дали онзи тип ме гони…

                               Навън е тъмно. Много тъмно.

                            Пред клиниката портиера дреме почти заспал. Изфучавам покрай него и очите ми бързо се стрелкат настрани към паркинга.

                До паркинга има високи храсти и аз като подплашен заек се мушкам в тях. Сърцето ми препуска!  Ще изскочи от адреналин!   Гледам да мълча.  Затъкнала съм с юмрук устата си, за да не се чува учестеното ми дишане…  Зъбите ми тракат, треперя цялата…  Видях го! Видях го! Какво ще стане сега?  Ще ме подгони и ще ми се стъжни живота… Този не беше наред с главата май, очите му изцъклени, гледа лошо… Психопат!  Да заколи някой в клиниката!

                      Оглеждам се и мисля - да звъня ли на 112?  Или вече са вдигнали врява и все някой е видял? Стегни се Ана! Мълчи!  Дръж си езикът зад зъбите! Другото ми аз - се обажда в главата и ми дава кураж…

                     Гледам, но никой не се показва навън в нощта…

                      Линейките са подредени и чинно си стоят на плаца… Къде ли се потули онзи лудият? Дали не е минал през задния изход?  Потънал е в сенките на нощта…

                  Сега страхът пак се обажда в мен. Гледам, но не виждам нищо. Затворена съм. Пазят ме. Дадох описание на Лошият. Дали ще го спипат?  Художникът полицай го нарисува. Заклал е колежката, главна сестра на отделението…      Разпитват, но нищо още не казват…. защо? Луд свят!

                  Лудостта е навсякъде… Лошият - дали се е родил лош или после е станал убиец?  Мисля и не откривам отговори все още…

                А ченгето продължава зверски да хърка. Чувам го и ме хваща още повече яд. Той чака да му мине дежурството и да си хване пътят.

                       А  какво става с моя път? Как ще живея?  Нищо  гениално не мога да измисля… нищо не ми хрумва….  Никакви гениални прозрения…  Майорка – забравих я, забравих отпуската, мечтите ми се спукаха като сапунен балон. А   животът ми? До кога ще се крия като мечка в хралупата? 

               Млада съм, но страхлива…

                На нашите в село им казах, че отивам в чужбина - ще работя три месеца. Мисля си  - за три месеца трябва да го хванат онзи убиец.  Давам им срок - три месеца да се размърдат и да си заслужат заплатите… Не да казват - как не става…  Иска ми се да кажат - как ще стане…

              И се чудя дали правилно постъпих? Защо се забърках? Ако не го намерят, ако вече е духнал зад граница или се спотайва някъде?

                  Пароноята  ме тресе… Не ми помагат и успокоителни… Ослушвам се дори и в банята… Едно тънко гласче се обажда в главата ми и се мъчи да ме развесели -  О, Ана… май доста криминалета си изгледала до сега… стегни се момиче! Не винаги става както в романите на Агата Кристи.

               И пак се вглеждам в ченгетата… Дали са честни? Има ли чест в този свят вече? Трябва винаги да съм нащрек!                 

                      Пази си гърба... и от защитниците и  от Лошия! Трябва да съм предпазлива и хитра.

              Умът ми препуска, вече съм малко по-добре… водката помага… кроя нови планове за бъдещето… страхът ми се свива, свива и май изчезва….  Не съм толкова уплашена…  Изпитанието ще свърши… трябва винаги да съм  нащрек  все  още...

                                         Трябва да имам смелост! Още някой ден…

                                    Пак ще бъдеш нахаканата Ана от онази клиника…

                                               Кураж, Ана! Кураж срещу убиеца…