КВАРТИРАНТЪТ И МОМИЧЕТО



   Когато Стамен  се нанесе да живее в малката два-на три стаичка в апартамента близо до парка, всичко си беше по старому. В другата голяма и слънчева стая живееше Ася, двайсетгодишната дъщеря на неговия хазаин и приятел от студентските години Васил.
   Ася беше слънчева като стаята, в която живееше.  В стаята ú витаеше небрежния дух на свободното студентство, неангажираността ú с нищо сериозно, липсата на грижи за някой друг, освен за себе си. В стаята ú пространството се заемаше предимно от разни духовни и нематериални неща като непрекъснато звучаща музика, въздух от отворен прозорец, аромат на ябълков чай. Книги и учебници не се виждаха, въпреки че Ася беше отличничка, те бяха набутани някъде по разпадащите се стари шкафове от времето на 80-те години на миналия век.
   В коридора, на закачалка стояха старите шапки и рокли на баба ú от 60-те и 70-години, които Ася понякога обличаше. Само компютърът от началото на новия век, поддържащ непрестанна връзка с интернет и света, беше единствената нова и модерна вещ в апартамента.
   От друга страна Стамен, който беше два пъти по–възрастен от Ася, внесе с идването си един сериозен и дисциплиниран дух на дългогодишен научен работник по литература. Внасянето му обаче продължи с дни. Имам предвид, че духът на Стамен беше изцяло в книгите. Ася стоеше облегната на рамката на вратата и с удивление наблюдаваше безкрайния керван от кашони пълни с книги, които Стамен сръчно пренасяше от асансьора до неговата стаичка. След като всички свободни стени в и без това малката стая се запълниха догоре като тапети, Ася прие известна част от тях да се разположат в коридора и в нейната стая. Всъщност това беше и уговорката с баща ú, защото Стамен, напуснал старата си, значително по–голяма квартира, бе помолил за един месец място, докато получи полагащото му се общежитие. Като изключим стария му сак с дрехи и други принадлежности и една огромна стара пералня, цялото имущество на новия квартирант бяха книгите.
   На всеки от кашоните имаше някакъв надпис, предимно с цифри, като например 20-те, 40-те, 60-те, 90-те и т.н. – по-големи, по-малки кашони или само пликове с книги.
   Когато най-сетне пренасянето свърши и Ася надникна в стаята му, изпита огромно чувство за вина и угризение. От стаичката беше останал свободен един правоъгълник, в който имаше само две неща, освен книгите: една малка масичка и едно миниатюрното легло, наредени под формата на буквата „Г”.. На леглото седеше квартирантът и се опитваше да поглежда отдолу нагоре с достойнство. Ася едва се въздържа да не избухне в смях.
   Ася беше прочела не повече от 10 книги в живота си, включително задължителните в училище и всичко това й се виждаше абсурдно. Тя връчи втория екземпляр ключове на Стамен и излезе на редовната си привечерна разходка да подиша чист въздух. Стамен остана да рови из книгите си.
   Дните се затъркаляха с една особена двойнственост, излъчваща взаимопроникващ се чар и настроение.
   Всеки от съседите, така да се каже, проявяваше истинско любопитство към живота на другия съквартирант.
   Стамен ставаше със спартанска последователност сутрин точно в 06,30 ч. Сваряваше си на пръсти горчивото кафе, да не събуди съквартирантката, след което сядаше да пише без прекъсване точно до 12ч, отпивайки от време на време от кафето.
   Каква беше изненадата му обаче, когато към 08ч. външната врата се отваряше и Ася се прибираше след ранно-утринната си разходка из парка.
   – Добро утро, Ася – казваше Стамен. – Много сте ранобудна.
   Ася щастливо обясняваше на Стамен как е посрещнала слънцето с дъновистите. Как е танцувала с веселата групичка ранобудни бабки и старчета в парка, колко красив е бил изгревът и колко е хубав животът.
   – А аз си мислех, че вие сте едно загубено поколение – казваше провокативно  Стамен. – Но изгрява слънце! – перифразирайки известния роман на Хемингуей, но на Ася това нищо не ú говореше. Тя само повдигаше рамене, докато пиеше на бавни глътки чая си, приготвен от поне три различни билки.
   – Коя ти е любимата книга – питаше Стамен.
   – „Алхимикът” и „Вероника решава да умре” на Паулу Коелю – казваше Ася без колебание, а на Стамен  му настръхваше косата от пошлия избор на този повърхностен според него автор.
   После Ася отиваше на лекции, а Стамен сядаше да пише научните си трудове в областта на литературата.
   Събота и неделя Ася ходеше по екскурзии на Витоша, а Стамен правеше обиколки на квартала да издирва най–евтините магазини. Обикновено купуваше типов хляб, не на филийки, някакъв чипс, от най–евтиното сирене, маргарин и други изключително вредни полуфабрикати.
   Ася изнесе една лекция на Стамен за консервантите, антиоксидантите и другите „анти”. Стамен й го върна с лекция за културата на поколението от 60-те години. И на двамата им беше очевидно интересно, никой от тях не бе чувал за темата на другия.
   Същата вечер Ася изпече две риби, с едната почерпи квартиранта. За благодарност той изми загорялата тавичка и събра прането от балкона, дори предложи на Ася народна вафла. Ася отказа вафлата, защото имала остатъчна захар. Стамен вече бе свикнал с нейните диети. Ася изслуша търпеливо Стамен и обеща да прочете „По пътя” на Дж. Керуак.
– Това е култова книга – вълнуваше се съвсем сериозно Стамен – На мен ми оказа изключително въздействие и аз промених живота си ...
   Ася внезапно се прозя. Това отрезви Стамен и той се оттегли в бърлогата си.
   Но Ася вече знаеше какво значат онези цифри върху кашоните с книги. Това бяха „култовите” книги на всяко едно поколение от миналия век.
   От своя страна Стамен вече четеше малките буквички върху продуктите и знаеше, че буквичката „Е” върху тях значи, че е използвано много вредно вещество, което причинява някакъв рак...
   Ася научи Стамен да намира на компютъра всякаква информация, текстове, филми, музика в областта на изкуството и литературата. Систематизира сайтовете с такава информация на български, руски и английски език. Научи Стамен да  поръчва необходимата му книга по интернет, вместо да обикаля книжарниците с часове.
   От своя страна Стамен не жалеше сили и енергия да разказва увлекателно за живота на известни личности и писатели. Вадеше от кашоните първите издания на книгите им, прочиташе по някой откъс. Разбира се до първата прозявка на Ася.
   Но с всеки изминат ден всеки откриваше нещо интересно и непознато от живота на другия. Понякога дори и нещо много общо.
   Така и Стамен и Ася ходеха пеша по няколко километра всеки ден. Ася до университета, Стамен до института, където работеше. И двамата ставаха рано и лягаха рано. И двамата не обръщаха внимание на външния си вид.
   Ася плака над „Козия рог”, а Стамен се смя над „Танцът на птицата” от едноименния научно–популярен филм.
   – Аз от кое поколение съм? – питаше Ася Стамен.
   – Зависи в кое десетилетие се реализираш творчески.
   – Аха... –  казваше замислено Ася – значи ми предстои.
   – Нищо не се знае. Но обикновено има силно творческо избухване, след това се пропиват и умират.
   – А например този.... Ето той е доживял до 90г.! – спореше компетентно Ася.
   – Това е само изключение от правилото – измъкваше се Стамен.
   – Не знам... – казваше Ася – Ето тези бабки и дядовци, които посрещат изгрева в парка... Те не са избухнали, такива едни дребнички и обикновени, а толкова са жизнени, толкова ги обичам!
   Стамен нищо не казваше.
   – Цветята не избухват, нали? Също и научните работници – иронията беше убийствена. Стамен само се усмихваше.
   После слушаха музиката на 60-те, 70-те, 90-те.
   Друга вечер просто индийска, индианска или музика за медитации. Животът е многообразен. В него има и избухвания и прости изгреви и залези. Въпрос на избор. Или съдба. Кой знае...
   Когато Ася отсъстваше за по-дълго време, Стамен поливаше цветята в стаята ú.
   Ася като се върна му донесе за подарък гърненце с истинско козе кисело мляко.

   Дните минаваха. Наближаваше часът, когато квартирантът щеше да изнесе целия свой литературен живот. Ася непременно искаше да помогне при опаковането.
   Предишната вечер тя му върна Керуак. Беше успяла да стигне едва до 17 страница.
   – Може би някой друг път – каза тя. – Когато избухването започне.
   На другия ден бащата на Ася изпрати кола и една група хамали, които сръчно натовариха кашоните. Там някъде сред тях седеше и квартирантът, но отдолу не се виждаше. Колата потегли тромаво от тежкия багаж, после набра скорост и се изгуби в потока...
   Ася въздъхна и се качи в апартамента. Стаята изглеждаше ужасно тъжна и празна. Само календарът на стената стриктно показваше датата.
   Беше денят на слънчевото равностоене. Тази вечер денят и нощта бяха еднакво дълги.
   След това слънцето започваше да залязва с една минута по-рано.