Къде си, Господи?
КЪДЕ СИ, ГОСПОДИ?
Хиляди отчаяни!
Хиляди стъписани!
Хиляди психически разстроени!
Едни бягат, други се молят!
Едни крадат, други лъжат!
Ни вяра, ни надежда!
Апатия, безразличие!
Агония!
Един народ върви безмълвен и страшен към своята Голгота!
Върви и си носи Кръста!
И срамно, и тъжно.
Върви и носи, и не съзнава, че отдавна е разпънат и не върви към върха, а към бездната.
Крачете, неразумни!
Вървете, без да гледате!
Вие сами сте се обрекли на безнадеждност!
Народ без памет!
Без достойнство!
Народ, свикнал да бъде роб!
За теб и кръстът е чест!
Върви!
Наведи още повече глава!
Тъй върви стадото овце!
И тъй то не вижда, кой го води,
дали овчар или магаре.
На паша или на клане.
Върви!
В колона, в крак, нищо че вече не маршируваш, а се влачиш, върви на всичко напук!
Върви и крещи:
- Пак сме тук!
Ти не си живял.
На Теб ти казваха че живееш.
Ти не знаеш що е свобода!
На Теб ти казваха, че си свободен!
Ти не беше и гладен, защото приемаше за храна илюзиите и огризваше кокали.
И това Ти стигаше!
Стигаше Ти, защото не знаеше, че може да има и друго. Това друго за Теб се изчерпаше, с тъпата Вяра в светлото Утре, с блаженото Бъдно…
Затова върви!
Влачи крака и викай:
- Осанна!
И чакай Сполука!
Върви към сметището на Историята.
Там ще намериш не огризани кокали.
На тебе друго не ти трябва.
Но не влачи и нас.
Стига ни срама от това що бяхме.
Стига ни неизреченият въпрос в очите на децата ни:
- Къде бяхме?
И изобщо защо бяхме...
След като не живяхме?
март 1991
© Иван Стефанов All rights reserved.
