kleopatrasv (Светлана Тодорова)
251 571
Jul 4, 2010, 10:01 AM

Къде съм 

  Prose » Narratives
817 0 6
2 мин reading


  

       Отново съм си у дома, а дали това е точно домът ми, дали действително съм тук? Дълго време си задавах този въпрос и все не намирах точния отговор или правилния вариант за разсъждение. Дълго издирвах обратния път и всеки път се убеждавах, че няма такъв. Когато една нишка се скъса от живота ти, я връзваш за  друга или я зашиваш на старото място, но тя пак изтънява и се прокъсва. Затова се убеждавам, че обратният път кьм отчужденото за теб място го няма, изпарил се е или просто е станал вече друг. Тук съм само телесно, духовно витая някъде другаде,  някъде там, на другото място. Не се отказах да търся пътя за връщане, защото имах усещането, че всички тези трудности са поредния опит на съдбата да ме подложи на изпитание, да ме атакува, да ме  накара да престана да се боря. Няма да се предам толкова лесно; всъщност, не обичам да се предавам, но обичам да давам предимство на по - заслужилите го, обичам да им показвам начина и да им помагам даже да излязат на правия си път. А за моя път имам ли водачи? Реално ли съм тук или само така ми се струва? Нима не живея в този дом, нима не премина доста от живота ми точно на това място. Той, животът ми,  който  летеше по безкрайните цитадели на битките, особено битките с вътрешното Аз. Нали се досещате, това е най-голямата битка в живота ви. Аз-ът ви казва едно, вие трябва да правите друго. Трябва, защото така е било правилно, такива са били правилата, но защо, за кого, за къде...? Вашето Аз, обаче кога ще може да надделее ? 
    Сега, когато сънищата ми са вече реалност, въпреки че не ми се вярваше да се случат, само тайно им се надявах, се сбъднаха. Какво трябва да предприема, да послушам ли вътрешния си глас или да продължа да плащам данъка си обществено мнение ?   Аз май наистина се намерих в сбъднатия си сън... Наистина...  светя в него за този мъж,  като излъчвам особена светлина, самата аз го усещам там с него, ама пак не го вярвам, не го разбирам...
    Ще ми се  да ми се сбъдне поне още едно желание. Сигурно пак ще кажете: "Пак ли?" Ами да, пак, ненаситна съм, искам да осъществя едно пътуване във времето, да намеря още много неразгадани неща, да усетя любовта му  във всичките й астрални фази и поема по пътя, и пак да се завърна тук; да се завърна, но заедно с него. Искам да разговаряме винаги така и да гледаме винаги в една посока. Знам, че Той се усмихва сега, в този момент, и знам какво ще ми отговори...

© Светлана Тодорова All rights reserved.

Свързани произведения
Comments
Please sign in with your account so you can comment and vote.
  • Много ми хареса !
  • Борко, благодаря !
  • Продължавай в същия дух!
  • Благодаря ти, Веси. Радвам се, че ме разбираш и ти харесва. Сложните неща са истински дълбоки със усещанията си. Аз съм героинята тук и играя драмата на живота си. Даже и в романа си, който пиша също съм главния герой, както и в стиховете.
    Поздрави и усмихнат ден ти пожелавам!
  • portishead
    Да, наистина знаех предварително какво ще ми отговори Той и се надявах поне малко да съм се успокоила с отговора му, но НЕ ...не стана точно така. Този мъж ме държи във вечно безпокойство, вечно нащрек и вечно на тръни....винаги усеща какво ще направя, даже знае и какво мисля, какво мечтая. Как го прави не знам, но отгатва всичките ми желания и предпочитания, отгатва и чувствата ми, спомените, мечтите ми изобщо всичко. Времето, когато сме заедно се е заблудило някъде...и или прескача светкавично часовете или забравя да върти стрелките или изобщо, че е време......Знам, че миналото вече е станало история, бъдеще не съществува,а има само едно красиво настояще, нашето СЕГА в безкрайния ритъм на времето....
  • Когато се качва нагоре по стълбите,заедно с нея си тръгват цветът и багрите на света около мен и той се превръща в черно-бяла негативна периферия на празнотата. Светът притъмняваше със скоростта на космическия мрак... А аз гледах нагоре напълно безжизнен...Изгаснал като сянка,очаквах да срещна погледа й между кадрите на черно-белия филм. Тя се изплъзваше между деня и нощта,като ме поглеждаше...Продължаваше и знаеше,че аз зрителя се превръщах в част от празнатата...Ако някой в този момент се опиташе да ме докосне,ръката му щеше да мине през мен...
    Изкачваше се все по нагоре и филма ставаше все по дълъг и колкото повоче ме поглеждаше,обръщайки се по стълбите, толкова черното ставаше по тъмно, а бялото по бледо...А аз зрителя застанал под нея с празен поглед, очакващ завръщането й ...усетил как лентата свършва и целия космически мрак заедно с черно-бялата лента се измъква от прожекционния апарат се стопяват.. След това нощта придоби своите естествени отразяващи сенки...
    Последният й поглед влезе през очите ми и стигна до сърцето ,което отново взе да бие...

Random works
: ??:??