Като чиния сме. Която лети към стената и след миг ще се пръсне на късчета. Отиваш на летището да посрещнеш дъщеря си. Аз пък имам среща с мъжа ми, на която обсъждаме как няма да отидем на делото. Онова, дето щеше да сложи край на брака ни. И ти си щастлив. И се смееш глупаво, не разбирайки, че за мен е толкова важен, неистово важен този брак, вкопчила съм се в него така, сякаш е смисълът на моето съществуване. Бракът по принцип. Не точно с него, не задължително с теб, просто брак - мъж и жена, които се гушкат заедно и им е добре (както ние с теб) или мъж и жена, които не се гушкат, но отдавна са изгладили чувството на вина и обида (както ние с него). Ти не го ли разбра? Не го ли видя по начина, по който затворих очи, докато ми го разказваше? Как щял си да бъдеш свободен разказваше. Колко било ни хубаво без задължения един към друг, без обещания и вероятно - съвсем временно. Напук на "нормалния" свят, от който пристигала дъщеря ти, за да "постави нещата, където трябва"...