КЪМ ИСТИНАТА

     Художникът Йоргов безцелно крачеше по оживената улица, чужд на царящата около него суета. Цял живот бе бързал за някъде, цял живот бе преследвал химерите на щастието и мечтите си, за да разбере един ден, че те са неуловими. Сега искаше да не прави нищо и да си почива. А дали това не беше неговата нова химера? Предстоеше да разбере.

     Забързана по вечния си път, реката шумеше в ниското с буйните си води и мамеше погледа му с блясъка на отразеното слънце в малките вълнички. Надвеси се от перилата на моста да я погледа. Много пъти се бе опитвал да я нарисува и все не оставаше доволен, макар че ценителите на живописта харесваха работите му и понякога ги купуваха. Можеше ли да прикове в един миг вечно движещата се материя с илюзията, създавана от багрите? Не, животът е неуловим като отлитащото време, като изтичащата вода в реката.

     На другия край на моста видя мъж на неговите години да рисува. Погледна с безразличие платното. Картината не му хареса. "Вяла, твърде бездарна работа - прецени опитното му око. - Композицията няма център и цветовете заливат платното с неовладяна пъстрота. Бъбривост в хармонията, претрупване с излишни детайли, суровост в цветовете, непознаване на законите на линейната и въздушната перспектива." Канеше се да подмине, когато се взря в лицето на рисуващия. Беше се съсредоточил изцяло в работата си. Ръката с необуздана страст въртеше четката по всичките посоки на платното, а в зениците му гореше огънят на вдъхновението. В този човек сега той изведнаж почувства какво си беше отишло от него. Но резултатът въпреки всичко беше лош - получаваше се слаба картина, рисувана без знание за живописта. "Само желание не стига, приятелю" - помисли си Йоргов.

     - Харесва ли ти моето произведение? - попита рисуващият.

     Не му се щеше да се впуска в излишни разговори и затова отвърна на въпроса с въпрос.

     -  Има ли значение?

     -  Има. За мене е важно.

     -  А за мене няма. Аз се връщам оттам, накъдето си тръгнал ти.

      Живописващият продължи да нанася съсредоточено мазка след мазка

тоновете от палитрата върху платното. Йоргов добави:

     -  Цял живот рисувах. И какво постигнах - нищо.

     -  О, значи Вие сте художник!?

     -  Да, но напразно вървях толкова години по трънливия път на изкуството. То не ми донесе нищо друго, освен разочарования.

     -  И с какво се занимаваш сега?

     -  С нищо. Почивам си.

    - Тогава смело мога да ти кажа, приятелю, че сега ти си тръгнал натам, откъдето аз се връщам. Цял живот безделничих и почивах. Нищо не съм оставил зад гърба си до този момент. Безцелно пропилях времето си. Зад мен е празнота.

     - Навярно поне има какво да си спомняш от преживяното в безгрижния живот?

     -  Нищо стойностно, заради което да си струва да се обърна назад.

     -  Дано това, което правиш сега, ти донесе щастие тогава.

     - Дано пък тебе безгрижието да те направи щастлив - отвърна рисуващият и отново потъна изцяло в работата си.

     Йоргов се отдалечи вглъбен в себе си. "Какво се получава, къде е истината - питаше се той. - За всеки човек истината е различна. Вероятно трябва да изживеем и едното, и другото, за да се ориентираме, за да намерим себе си. Трябва всеки да достигне до своята си истина. А тя, истината, се мени всеки миг. Навярно смисълът на човешкия живот е в търсенето и ненамирането ù, за да можем да се самозалъгваме, че постоянно я намираме. Така продължаваме да живеем до момента, в който не ние стигаме до нея, а тя до нас, за да ни се открие."