Това беше само един от персонажите във филма, в който играеше.
Допреди да се събуди.

Геройство или глупост беше да попаднеш в средата на чужда битка и да поемаш стрелите на ранени от чужди стрели воини? Да можеше да е огледало.
Зеленото на листата беше двойно по-зелено от обикновено. Сякаш хлорофила си беше измислил нов цвят и правеше напук на всички със свежестта си.
В контраста с напуканата мокра кора  имаше нещо магнетично. Домът и беше обграден от много зеленина. Бухнала и рошава с наглостта на красиво момиче се переше и излагаше прелестите си на показ. Докато чакаше, погледът и се рееше сред дърветата.
Имаше среща с приятеля си и брат му.
Загледа се към приближаващия мъж. Тромава поклащаща се походка, ръцете увиснали покрай тялото се поклащаха като безжизнени. Главата с прибрана към тялото брадичка, голяма и сякаш с усилие я вдигаше нагоре. Очите малки цепки, лицето без израз, с леко жълтеникав тен. Телосложението отпуснато и безформено, без дланите. Те бяха малки, бели и меки като на баничарка. Нямаше мирис. Коса също. Не излъчваше нищо свое.
Виждаха се за първи път и тя не знаеше какво да очаква, но си беше въобразила, че понеже е безмерно щастлива от връзката с приятеля си, няма начин брат му да не и хареса.
 

Влезнаха в апартамента тримата и седнаха на масата. Докато приятелят ѝ приготви храната, тя за разглежда с любопитство брат му. Виждаше го за пьрви пьт.

  През малките процепи на очите му, надничаше едно много изплашено нещо и се опитваше да имитира всяка новопоявила се в стаята емоция. Не можеш да осъществиш контакт с него. Единствената възможна комуникация с него беше, той те наблюдава през процепите и ти говори и нещата му стигат до теб. Но нищо от теб не искаше. Беше като Джон Доу. Сигурно и той самия не знаеше кой е. Беше като да разговаряш с огледало. Връщат ти заявките.

Хапнаха и се смяха нервно на всичко, което се казваше.

След няколко семейни събирания установи, че няма начин да се осъществи нормална комуникация с човека и започна да води само неутрални разговори за времето и новините. Въобразяваше си, че това се очаква от нея като новопоявилата се в семейството. Това усложни доста връзката и до невъзможност. Все едно да се появиш в средата на битка за маркиране на територии на двама братя, в която всички са ранени, боли ги и или удрят по теб за да се защитят (вече само от вятърните мелници) или очакват от теб да ги превързваш. А тя не знаеше нито как се воюва, нито как се правят превръзки, нито какви са били предишните заходи, нито прясно набелязаните цели. Стоеше и се оглеждаше безпомощно, без да разбира какво се случва около нея.

Единия от героите на съвременната трагикомедия с размах на шекспирова трагедия, щипка мистика от руския фолклор и сложно забъркани взаимоотношения, но в никакъв случай нови (познати още от гръцката митология) беше братът.

Същността му беше забита някъде надълбоко. Беше нещо като тъмно и топло мазе. Не мрачно. Убежище. Или като Кьшчей Безсмертни беше скрил сърцето си в кутия и я беше заключил далече. И беше неуязвим.
Поради неясната и мъглява форма на желанията си, рядко успяваше да задоволи някое от тях. Те се появяваха някъде там в същността му минаваха през финия филтър на разума и биваха безпощадно захвърляни в кошчето, като ненужни от логиката. Емоциите бяха нещо непонятно за него и безсмислено. Те го караха да се чувства странно и го объркваха. Бяха като досадна муха, която ти лети около лицето и ти се налага да я разпъждаш. Не му беше ясно. Пълният комплект живот включва, желание, съответен емоционален фон, реакция, задоволяване на желанието или обратно и радост или разочарование. При него пакета се беше разкъсал и беше получил само желание и се използваха шахматни ходове за достигане на желаната цел. И след това пак пустота. Нещо липсваше. По-голямата част липсваше. Имаше интелект.
Беше натъпкал доста неща в себе си и като останеше насаме си ги вадеше и разглеждаше. Едно по едно. Избираше кое да задържи и кое да изхвърли. Любуваше им се и ги анализираше с часове, дни. Някои с години. Не споделяше с никого, нищо. Само думи. С тях се опитваше да се подпъхне под други личности и да си вземе някои неща за после. Да си ги разгледа на спокойствие. Беше колекционер и то висша класа. Като враната която задига само лъскави предмети, така и той прибираше бляскави и непознати за него неща. И понеже не познаваше света или по точно го виждаше на парче. Зрителния му тунел беше твърде дълъг. Можеше да изследва предмет, чувство, човек или състояние много отдалеч. Като учен, който наблюдава далечната вселена през телескоп и с формули и по косвени признаци съдеше за живота там, но му беше непонятен. Можеше само да си представя, какво е да си жив. Като на сляп да обясниш какво е дъгата, какво е цвят как се преплита с разпокъсаните парцалчета облаци, чувството което те обзема и факта че си жив и си едно цяло с вселената. И това да изведеш във математическа формула. Да произведеш полупроводниково устройство, да го вкараш в интегрална схема и да се надяваш, че изображението което ще се прожектира на дисплея предоставя достоверна стерилна информация, за явлението дъга.  Той беше наблюдател. Включваше се в живота само с думи. Думите му не излизаха от съкровеността му, а от онова място където си складираше нещата. А складът му беше голям и складовата програма безупречно подаваше нужните неща за да може да поддържа разговор.
Той през това време стоеше в тъмното и топло мазе и вегетираше.
При всички случаи, след разговор с него се чувстваше стара, правоъгълна и недостойна.
Сигурно съм уравнение с много неизвестни и това го стресира.
И реши да не си го причинява. Вече.

И в капка дъжд се изкъпи и пак си ти бъди!