Настаниха Тодор в реанимацията.

     В болницата цареше суматоха – делова, ежедневна, организирана суматоха. Ставрев дори не знаеше кого да попита за подробности. Даде си сметка, че вече не може да направи нищо, освен да моли за информация.

     Трябваше да каже на Николина. Котлона забрави, но си взе по навик мобилния телефон. Мина покрай будка за вестници, цигари и алкохол.

     – Имате ли „Бугартабак“? Една кутия, моля.

     Не беше запалвал цигара от година.

     – От доста време не продаваме тази марка – съобщи младата жена отвътре. – Препоръчвам ви „Ротманс“. Бял. Цената е същата.

     „Виж ти! – рече си. – Значи и цигарите вече не са това, което бяха. Като тройката от тотото. Не искам „Ротманс“. Защо са скрили „Булгартабак“? Пуших ги повече от петнайсет години. Българщина.“

     – Не, благодаря – отговори.“Никаква политика!“ 

     Набра домашния телефон на Тодорови – знаеше го наизуст.

     – Николина – каза бавно, когато чу гласа ѝ, – аз съм, Ставри. Стана нещо...

     – Добре, че се обаждаш! – прекъсна го тя. – Вече се тревожех. Приготвила съм му...

     – Николина! – повиши глас. – Стана нещо лошо с Тодор. В болницата е.

     Разказа ѝ накратко. Не беше лесно за описване. А и той не разбра какво точно му се беше случило. Вероятно е инсулт. Дано се размине.

     – Идвам веднага – съобщи Николина. – Ще взема такси.

     Изчака я на входа на лечебницата, за да не се разминат. Не предполагаше, че толкова много хора идват тук.  Чувстваше се здрав и тази част от живота му беше чужда. Сия се разболя тежко, легна, само седмица боледува и си отиде. Крехка беше, не можеше да понесе нито живота си такъв, нито предстоящата смърт. Затова бързаше. Все бързаше, милата. Хора като нея трябва да живеят в спокойствие и любов. А той... не ѝ даде нито едното, нито другото. Не и напълно.

     Николина изскочи от таксито и за малко да се бутне в него, не го забеляза.

     – Къде е? – изръмжа гневно.

     – В реанимацията на четвърти етаж. – Затича се след нея да я настигне, тя хукна по стълбите. – Сия! – извика. Удари се по челото с опакото на ръката и се поправи: – Николина! Спри, моля те. Върни се. Няма да те пуснат. Забранено е за посетители там.

     – Посетители? Та аз съм му съпруга!

     Остави я и се върна на стража пред входа. Тя дойде след малко – омърлушена, съкрушена.

     – Не ме пуснаха. Поне разбрах, че е на системи. Нищо друго не ми казаха. Така ли се прави?

     Ставрев вдигна рамене. Не знаеше. Според него трябваше да му сложат тия системи още в линейката. Но не беше компетентен да изказва мнение.

     – Разкажи ми подробно – доближи го Николина. – Какво правихте вчера? Ти наистина ли го намери край дървото, както ми каза снощи? Аз не повярвах, естествено. Това са вашите обчайни мъжки обяснения – толкова неубедителни, че ти идва да повярваш наужким, за да зарадваш лъжците, когато са мили. Аз поне така направих. А сега... сега не знам какво да мисля. Сериозно ли е?

     – Да, струва ми се, че е серизоно. Тодор изглежда зле.

     Разказа, каквото знаеше. Не беше обстоятелствен.

     – Тази ракия, дето сте я пили снощи – сигурен ли си, че беше читава?

     – На мен нищо ми няма. Не е натряване. Пък и не беше чак толкова много – една бутилка.. Казвам ти, лицето му беше изкривено.

     – Да се прибираме – отсече Николина. – Следобед ще дойда отново.

     Взеха градския транспорт и слязоха на спирката в квартала. Повървяха заедно мълчешком, умислени; не забелязаха, че една жена ги наблюдава.

     „Гълъбчетата се прибират – установи доволно тя. – Най-сетне! Нещо унили ми изглеждат. Хм. Значи са разбрали, че тайната им е разкрита! Прекрасно.“

     – Аз ще го посетя утре. Дано да е по-добре. – Ставрев беше разстроен. Чувстваше вина – веднъж, че вчера излъга и втори път – защото това с Тодор се случи у дома му.

     – Ще ти се обадя, ако има нещо – погледна го Николина. В погледа ѝ нямаше нищо – нито упрек, нито съжаление. Само тъга.

     Той се спря, за да я погледа как се отдалечава. Имаше хубава походка.

     Обърна се и пред него внезапно изскочи Мария с изкривено лице като това на Тодор, само че нейното – от гняв.

     – Добър ден, съседе! Как спа?

     Не разбра въпроса. До блока имаше само двайсетина метра, възнамеряваше да ги измине сам. Направи крачка встрани, за да продължи по пътя си. Но тя го последва.

     – Или не си спал? Бурна нощ, а? И да запалиш цялата кооперация си поискал, за да увековечиш връзката си? Като Нерон, римският император, ненормалникът? Ти наистина ставаш все по-палав с годините...

     Слушаше я разсеяно. А, да! Котлонът!

     – Какво стана? – попита угрижено и ускори крачка. – И вие ли видяхте дима... Аз забравих котлона сутринта.

     Влезе в апартамента. Мария го следваше. Нищо особено не се беше случило. Очакваше по-големи поразии. Миришеше лошо, но това не беше особеност.

     – Благодаря, Мария – каза уморено. – Много благодаря.

     – Има за какво. Мисля, че дължиш обяснение – на мен и на цялата кооперация.

     – Обяснение ли? За какво?

     Тя го погледна подозрително. Този на какъв се прави? На нея всичко ѝ беше ясно.

     – Ако не го направиш доброволно и пред мен лично, ще се наложи да свикам общо събрание на етажната собственост. Тогава ще обясняваш пред всички.

     Обърна му гръб и се изхили доволно.

     – Мария! – извика след нея.

     Тя не се обърна.

     Заключи вратата и се хвана за главата. Обиколи из стаите. Отвори вратата на балкона – същият, на който седяха с Тодор. Акацията... После се върна. Да. Апартаментът имаше нужда от ремонт. Странно, че не го беше забелязал досега.

     На другия ден отиде в болницата към единайсет и нещо преди обед. Знаеше, че по това време свършват визитациите. Надяваше се да му позволят да види Тодор.

     Поговори долу със служителката на гишето за информация. Не можело. Пациентът е още в реанимация. Може би утре.

     Излезе и се поразходи наоколо. Николина беше тук – това го знаеше със сигурност. Но не я видя. Странно. Обиколи пак. Нямаше я.

     Не разбираше тази странна привързаност между двама им. Тодор беше инженер, не от най-добрите, но приличен инженер в електроразпределителното предприяте. Когато се пенсионира, започна да говори за политика отведнъж, преди не го правеше. Сигурно е имал много да мълчи. А жена му все го гълчеше – уж че пие, а само след него вървеше. От ревност сигурно. Тодор имаше красива жена. Странна беше връзката им.

     Стана време за обяд. Разбра, че днес няма да разбере нищо. По-добре да си върви.

    На вратата на входа висеше съобщение. Ще има общо събрание на етажната собственост – текущи въпроси. Присъствието на всички живущи е задължително. Удивителен знак. Домоуправител. Подпис. Мария. Добре. Няма да присъства. Никога не ходеше на тези сборища. Може би имаше нужда от тях. Но всичко задължително, строго и удивително го възмущаваше поради нахалната си нормативност.

     Трябваше да разтреби вкъщи. Откъде да започне? Защо не от гардероба? Тук имаше много неща за боклука. След Сия не искаше да изхвърля нищо. Ей така – за спомен да стоят нещата, подредени по нейния тертип. Дори не искаше да чисти. Нейните дрехи бяха в една малка купчина вдясно. Да, ето ги. Започна да ги изважда една по една. Всяка значеше нещо. Сия беше още тук. Прибра ги обратно и реши, че няма нищо за изхвърляне.

     Потърси кутията. Ковчеже я наричаха. Снимките от сватбата им бяха там. И всичи други снимки след това. Имаше и фотоси на Николина. И на Тодор.

     Не я намери. Затършува нервно – нещо го беше яд на всичко и на всички. Кутията я нямаше. По дяволите! Какво става тук? На кого му е притрябвало ковчежето?

     Извади гневно щепсела от контакта на хладилника и изхърли в коша цялото му съдържание. То не беше много. Измъкна найлоновия плик, завърза го здраво да не мирише и го постави до вратата в антрето. Ще го изхвърли после; върна се в кухнята. Беше му чоглаво. Взе едно списание и се зачете нервно в една глупава статия за норвежките фиорди.

     След малко домашният му телефон иззвъня.

     – Здравей, Николина – каза задъхано в слушалката. Надяваше се да е тя. Няма кой да е друг.

     – Да, аз съм – чу гласа ѝ. – Понеже днес не те видях, само да ти кажа – Тодор вече говори. Трудно, но говори. По-добре е. Казаха, че вероятно ще се възстанови частично. Не много скоро, но ще се възстанови. Страхотно, нали?

     Тя говореше бързо, едва я разбра.

     – Ами да – страхотно е! – повтори като ехо. – Ти къде си? Как си?

     – Вкъщи съм. Днес няма да ходя в в болницата повече. Ако искаш, утре може да отидем заедно.

     „Да отидем заедно“, това му прозвуча като предложение за друго. Усети топлина върху бузите си.

     – Разбира се! Естествено, че ще отидем... заедно.

     – Ще ти се обадя утре сутринта. Чао засега.

     Въздъхна с облекчение. Значи нещата са наред. Доколкото може, разбира се. Видя чувала с боклука в антрето, вдигна го, отключи и тръгна надолу по стълбите. Искаше да се поразтъпче навън.

     (Следва)